Кен Фолет
Скандалът Модиляни (18)

Втора глава

Саманта си играеше с порцелановата кафена чашка и гледаше как лорд Кардуел яде деликатно солена бисквита с дебело парченце син „Стилтън“^[1] отгоре. Този човек неволно й допадаше: беше висок, с бяла коса, дълъг нос и бръчици от смях около очите. През цялата вечеря й бе задавал интелигентни въпроси за актьорската работа и изглеждаше искрено заинтригуван — и от време на време поразен — от историите, които му разправяше.

Том седеше срещу нея, а Джулиан в другия край на масата. Четиримата бяха сами, ако не се смяташе икономът, и Саманта се почуди за момент къде ли е Сара. Джулиан не я беше споменал нито веднъж. Сега той говореше възторжено за една картина, която бе купил. Очите му блестяха и той размахваше ръка, докато обясняваше. Може би картината бе причина за неговото преобразяване.

— Модиляни я е подарил! — казваше в момента той. — Дал я е на един равин в Ливорно, който се оттеглил в някакво забутано селце в Италия и я взел със себе си. Била е там през всичките тези години — висяла е на стената в колибата на някакъв селянин!

— Сигурен ли си, че е автентична? — попита Саманта.

— Напълно. Има някои характерни черти, подписана е от него и знаем историята й. Не може да се иска повече. А и скоро ще дойде да я види един от най-известните експерти.

— И по-добре да е автентична — обади се лорд Кардуел. Той лапна последната троха сирене и се отпусна назад на високия стол. Саманта наблюдаваше как икономът се придвижва плавно нататък и взема чинията му. — Струва ни достатъчно пари.

— Ни? — попита любопитно Саманта.

— Моят тъст финансира операцията — каза бързо Джулиан.

— Странно — една моя приятелка говореше за някакъв изгубен Модиляни — промърмори Саманта. Намръщи се, докато се мъчеше да си спомни; напоследък паметта й бе твърде отслабнала. — Мисля, че ми писа за това. Името й е Ди Слейн.

— Трябва да е ставало дума за друга картина — отвърна Джулиан.

Лорд Кардуел отпи от кафето си.

— Знаете ли, Джулиан никога нямаше да направи този голям удар без един добър съвет от моя страна. Нали нямаш нищо против да й разкажа тази история, Джулиан?

Саманта се досети, че има, като видя изражението на лицето му, но лорд Кардуел продължи:

— Дойде при мен за малко пари, с които да купи картини. Казах му, че съм бизнесмен и че ако иска пари от мен, трябва да ми покаже как мога да спечеля от сделката. Предложих му да замине и да изрови някоя истинска находка — и тогава ще рискувам парите си. И той направи точно това.

Усмивката, която Джулиан отправи към Саманта, казваше: „Остави стария глупак да дърдори.“

Том попита:

— А как сте станали бизнесмен?

Кардуел се усмихна.

— Всичко започна още в буйната ми младост. До двадесет и първата си година вече бях правил всичко: обиколих света, изключиха ме от колежа, яздих коне и карах самолети — да не споменаваме традиционните вино, жени и веселби.

Той млъкна за момент, загледан в кафената си чашка, сетне продължи:

— На двадесет и една влязох във владение на парите си и се ожених. За нула време, а може би и по-скоро, малкото беше на път — не Сара, разбира се, тя се роди доста по-късно. И неочаквано осъзнах, че лудеенето е доста ограничено занимание. Освен това не исках да управлявам имението, нито пък да работя в някоя фирма на баща ми. Затова занесох парите си в Лондонското Сити, където открих, че никой не знае за финансите повече от мен. Това беше долу-горе по времето, когато Фондовата борса се сгромолясваше. Всички бяха уплашени. Купих няколко компании, на които, доколкото виждах, нямаше защо да им пука какво става на фондовия пазар. И се оказах прав. Когато светът отново се изправи на крака, бях четири пъти по-богат, отколкото в началото. Оттогава насам напредъкът ми е по-бавен.

Саманта кимна. И тя бе предполагала, че историята е такава.

— Радвате ли се, че влязохте в бизнеса? — попита тя.

— Не съм сигурен. — В гласа на стареца се усети нотка тъга. — Знаете ли, имаше време, когато исках да променя света; като вас, младите. Мислех си, че мога да употребя богатството си, за да направя някому добро. Но когато започнеш борбата за оцеляване, когато се мъчиш да спасиш компаниите от разпадане и да задоволяваш акционерите — тогава някак загубваш интерес към подобни величави планове.

Последва пауза.

— А и светът не може да бъде толкова лош, когато има такива пури — усмихна се уморено той.

— И картини като вашите — вметна Саманта.

Джулиан попита:

— Ще покажеш ли на Сами и Том галерията?

— Разбира се. — Старецът стана. — Защо да не им се изфукам, след като така и така са дошли.

Икономът дръпна услужливо стола на Саманта. Тя тръгна след лорд Кардуел. Излязоха от трапезарията в антрето и изкачиха широкото стълбище към първия етаж.

На горната площадка Кардуел вдигна една голяма китайска ваза и извади изпод нея ключ. Саманта погледна косо Том и забеляза, че бързите му очи шарят наоколо и попиват всичко. Нещо в долната част на касата на вратата бе привлякло вниманието му.

Домакинът отвори дебелата врата и ги въведе вътре. Картинната галерия заемаше една ъглова стая — вероятно бивша дневна, помисли си Саманта. Прозорците бяха с армирани стъкла.

Кардуел се разхождаше между редиците картини с очевидно удоволствие и разправяше по малко за начина, по който бе придобил всяка от тях.

Тя го попита:

— Винаги ли сте харесвали картините?

Той кимна.

— Това е едно от нещата, на които учи класическото образование. Все пак то пропуска много неща — като киното например.

Спряха пред един Модиляни. На картината беше нарисувана коленичила на пода жена — истинска жена, помисли си Саманта, с грозновато лице, невчесана коса, стърчащи кости и нечиста кожа. Харесваше й.

Кардуел беше толкова приятен, чаровен мъж, че започна да се чувства виновна, задето планираха да го ограбят. Но той и без това искаше да си продаде картините, а застрахователната компания щеше да му изплати парите. Пък и нотингамският шериф сигурно също е бил доста приятен човек.

Понякога се чудеше дали тя и Том не са малко луди… дали не й е предал лудостта си като зараза — като прихващана по полов път болест. Едва се сдържа да не се ухили. Господи, от години не се бе чувствала толкова жизнена.

Докато излизаха от галерията, каза:

— Изненадана съм, че продавате картините — изглеждате толкова привързан към тях.

Кардуел се усмихна тъжно.

— Да, но срещу ръжен не се рита.

— Зная какво имате предвид — отговори Саманта.