Кен Фолет
Скандалът Модиляни (6)

Пета глава

Анита бързаше към къщата на Саманта Уинъкър и потракваше бодро с токчета по тротоара. Слънцето припичаше — вече беше 9:30 — С малко късмет Сами още нямаше да е станала. Анита трябваше да започва работа в девет, но често закъсняваше, а Сами рядко го забелязваше.

Докато вървеше, момичето пушеше цигара и вдишваше дълбоко, наслаждавайки се на аромата на тютюна и на свежия утринен въздух. Тази сутрин беше успяла да измие дългата си руса коса, да занесе на майка си чаша чай, да нахрани най-малкото си братче от шише с биберон и да изпрати останалите деца на училище. Не се чувстваше уморена, беше само на осемнадесет; до десет години обаче щеше да изглежда на четиридесет.

Новото бебе беше шестото на майка й, без да се брои починалото и няколкото помятания. „Старецът нищо ли не знае за семейното планиране, почуди се тя, или пък не му пука? Ако беше мой съпруг, сто на сто щях да се погрижа да научи.“

Гари знаеше всичко за предпазните мерки, но Анита не му даваше, още не. Сами смяташе, че е старомодна, задето кара човека да чака. Може и така да беше, ала Анита смяташе, че трябва наистина да се харесват един друг, за да им бъде хубаво заедно. Но Сами говореше много глупости.

Къщата на Сами беше стара, но добре поддържана сграда, издигната малко над нивото на улицата. Напоследък много богати хора ремонтираха поизоставените къщи в тази част на Айлингтън и мястото бе станало доста шикозно. Анита влезе и затвори тихо входната врата зад гърба си.

Погледна отражението си в огледалото в антрето. Днес не бе имала време да се гримира, но кръглото й, розово лице изглеждаше добре и без такива неща. Никога не слагаше по много грим, освен в събота вечер, когато излизаше.

На огледалото беше гравирана реклама на бира като в някоя кръчма на Пентънвил Роуд. От нея човек никога не можеше да види цялото си лице, но Сами казваше, че това е артдеко^[1]. Поредната глупост.

Надникна първо в кухнята. Имаше няколко мръсни чинии на барплота и две-три бутилки на пода, но това не беше нищо. Снощи не бе имало купон, слава богу.

Тя свали обувките, с които пристигна, извади чифт мокасини от торбата си и ги обу. След това слезе в сутерена.

Просторната дневна с висок таван заемаше целия етаж. Това беше любимата стая на Анита. Високите тесни прозорци на предната и задната стена не пропускаха много светлина, но това се компенсираше от лампите, насочени към плакати, малки абстрактни скулптури и вази с цветя. Скъпи килимчета покриваха по-голямата част от пода, а обзавеждането беше от „Хабитат“.

Анита отвори един прозорец и подреди набързо. Изпразни пепелниците в едно кошче, изтърси възглавничките, за да заглади гънките им и изхвърли онези цветя, които вече бяха поувехнали. Вдигна две чаши от хромираната странична масичка. Едната миришеше на уиски, а Саманта пиеше водка. Анита се почуди дали мъжът не е още тук.

Върна се в кухнята и се замисли дали ще има време да измие съдовете, преди да събуди Сами. Едва ли, реши тя; Сами имаше някакъв ангажимент днес предобед. Но вероятно щеше да има време да почисти кухнята, докато Сами си пие чая. Тя сложи чайника на котлона.

 

 

Момичето влезе в спалнята и дръпна завесите. Ярките слънчеви лъчи моментално събудиха Сами. Тя полежа неподвижно няколко секунди, изчаквайки да се отърси от последните останки от сънливост. След това седна в леглото и се усмихна на момичето.

— Добро утро, Анита.

— Добро утро, Сами.

Момичето подаде на Саманта чаша чай и приседна на ръба на леглото, докато тя отпиваше. В говора на Анита се усещаше подчертания носов кокни акцент, а майчинското й суетене из къщата я правеше да изглежда по-възрастна, отколкото беше в действителност.

— Подредих долу и избърсах праха — обясни тя. — Реших да оставя миенето за по-късно. Ще излизаш ли?

— Аха. — Саманта допи чая и остави чашата на нощното шкафче. — Имам обсъждане на сценарий.

Тя отметна завивките, прекоси стаята и влезе в банята, за да вземе набързо един душ.

Когато излезе, Анита оправяше леглото.

— Извадих ти сценария — каза тя. — Оня, дето го четеше миналата вечер.

— О, благодаря ти — отвърна признателно Саманта. — Тъкмо се чудех къде ли съм го дянала. — Увита в огромната хавлия, тя отиде до писалището край прозореца и погледна книгата. — Да, той е. Господи, какво ли бих правила без теб, момиче?

Анита започна да оправя това-онова из стаята, а Саманта изсуши подстриганата си по хлапашки коса. После си сложи сутиен и бикини и седна пред огледалото да се гримира. Тази сутрин Анита бе необичайно мълчалива и Саманта се зачуди каква ли е причината.

Изведнъж си спомни нещо.

— Пристигнаха ли резултатите от изпитите ти?

— Аха. Тази сутрин.

Саманта се обърна.

— И как си се справила?

— Взела съм ги — отговори глухо момичето.

— С добри бележки?

— С максимална по английски.

— Ами че това е страхотно! — въодушеви се Саманта.

— Така ли?

Саманта стана и хвана момичето за ръцете.

— Какво има, Анита? Защо не се радваш?

— Резултатите нямат никакво значение. Мога да работя в банката за двайсет лири седмично или във фабрика „Брасиз“ за двайсет и пет. За там не са ми необходими отлични оценки.

— Но нали искаше да отидеш в колеж?

Анита се извърна.

— Това беше чиста глупост — просто мечта. Мога да отида в колеж толкова, колкото и да полетя до луната. Какво ще облечеш днес — бялата рокля „Гетсби“? — И отвори вратата на гардероба.

Саманта се върна при огледалото.

— Да — изрече разсеяно тя. — Знаеш ли, днес много момичета ходят в колеж.

Анита просна роклята върху леглото и извади бели чорапогащи и обувки.

— Знаеш какво е положението у дома, Сами. На стареца често му се случва да остане без работа, не че е виновен. Мама не може да печели много, а аз съм най-голямата, нали разбираш? Ще трябва да си остана у дома няколко години и да работя, докато малките започнат да носят пари. Всъщност…

Саманта си сложи червило и погледна в огледалото момичето, което стоеше зад нея.

— Какво?

— Надявах се да ме задържиш.

В първия момент Саманта не каза нищо. Беше наела Анита за нещо като камериерка-икономка, докато траеше ваканцията на момичето. Двете се погаждаха добре и Анита се бе оказала повече от способна. Но на Саманта никога не й бе хрумвало, че може да я ангажира за постоянно.

— Мисля, че трябва да отидеш в колеж — каза тя.

— Разбирам — отвърна Анита, вдигна чаената чаша от нощната масичка и излезе.

Саманта довърши грима си, облече дънки и дънкова риза и слезе долу. Когато влезе в кухнята, Анита слагаше едно варено яйце и препечена филийка на малката масичка. Саманта седна да закуси.

Анита наля две чаши кафе и седна срещу нея. Младата актриса се нахрани мълчаливо, после бутна чинията настрана и пусна в кафето си една таблетка захарин. Анита извади къса цигара с филтър и я запали.

— А сега слушай — заговори Саманта. — Щом трябва да си намериш работа, ще се радвам да работиш за мен. Ти си страхотна помощница. Но не бива да се отказваш от мечтата си да отидеш в колеж.

— Няма смисъл да се надявам. Невъзможно е.

— Слушай какво ще направя. Ще работиш при мен и ще ти плащам, колкото ти плащам сега. През семестрите ще ходиш в колежа, а през ваканциите ще ми помагаш тук. През цялата година ще получаваш едни и същи пари. Така няма да те загубя, а ти хем ще помагаш на майка си, хем ще можеш да учиш.

Анита я погледна ококорено.

— Колко си добра! — възкликна тя.

— Не. Имам много повече пари, отколкото заслужавам и почти не харча от тях. Моля те, съгласи се, Анита! Така ще имам чувството, че съм направила някому добро.

— Мама би казала, че това е подаяние.

— Вече си на осемнадесет — не е нужно да се съобразяваш с нея.

— Така е — усмихна се момичето. — Благодаря. — После изведнъж скочи и я целуна. В очите й имаше сълзи. — Ама че странен обрат.

Саманта се изправи, леко сконфузена.

— Ще накарам адвоката си да напише нещичко, за да ти обезпечи това. А сега трябва да бягам.

— Ще позвъня за такси — промълви Анита.

Саманта отиде горе да се преоблече. Докато нахлузваше тънката бяла рокля, която й бе струвала повече от заплатата на Анита за два месеца, изпита странна вина. Не беше правилно, дето можеше да пренасочи живота на едно младо момиче с един толкова дребен жест. Сумата щеше да бъде незначителна — и вероятно необлагаема, внезапно осъзна тя. Но нямаше значение. Онова, което беше казала на Анита, бе вярно. Можеше съвсем спокойно да живее в някоя внушителна къща в Съри или във вила в Южна Франция: тя не харчеше почти нищо от огромните си печалби. Анита бе първата прислужница на пълен работен ден, която някога бе наемала. Живееше в тази скромна къщичка в Айлингтън. Нямаше нито кола, нито яхта. Не притежаваше земя, ценни картини или антики.

Мислите й се насочиха към мъжа, който бе идвал снощи — как му беше името? Джулиан Блак. Малко я беше разочаровал. На теория всеки, който се отбиваше у тях ненадейно, нямаше как да не бъде интересен: защото всички смятаха, че трябва да минат през цяла орда охранители, за да се доберат до нея и по-скучните никога не си правеха труда да опитат.

Джулиан бе доста приятен и говореше увлекателно по темата, която го вълнуваше, а именно изкуството. Но на Саманта не й отне много време да открие, че той е нещастен с жена си и е притеснен за пари. Тези две неща като че ли обобщаваха излъчването му. Още в началото тя му показа недвусмислено, че не иска да бъде прелъстена, и Джулиан не й се натрапи. Изпиха с удоволствие по две питиета и той си отиде.

Можеше да реши проблемите му толкова лесно, колкото и този на Анита. Вероятно трябваше да му предложи пари. Той не изглеждаше да моли, но очевидно имаше нужда.

Би могла да стане меценат на художници. Но светът на изкуството представляваше прекалено претенциозна и аристократична сцена. Парите се харчеха без ясна представа за реалната им стойност за обикновените хора: тези като Анита и нейното семейство. Не, изкуството не бе решение за нейната дилема.

На вратата се позвъни и Саманта погледна през прозореца. Таксито чакаше долу. Тя взе сценария и слезе.

Отпусна се назад върху удобната седалка на таксито и прелисти текста, който щеше да обсъжда с агента си и филмовия продуцент. Наричаше се „Тринадесета нощ“, което нямаше да направи филма касов, но това беше подробност. Представляваше преработка на Шекспировата „Дванадесета нощ“, но без оригиналния диалог. Сюжетът бе пълен с намеци за хомосексуалност. Орсино се влюбваше в Цезарио, преди да се разбере, че това е жена, предрешена в мъжки дрехи; Оливия пък беше неизявила се лесбийка. Саманта, разбира се, щеше да играе ролята на Виола.

Таксито спря пред офиса на Уордър стрийт и Саманта слезе, като остави портиера да плати на шофьора. Отвориха й вратите и тя влезе величествено, както се полагаше за една филмова звезда. Джо Дейвис, агентът й, я посрещна и я заведе в кабинета си. Тя седна и поотпусна фасадата си за пред публиката.

Джо затвори вратата.

— Сами, искам да те запозная с Уили Ръскин.

Високият мъж, който бе станал при влизането на Саманта, й протегна ръка.

— За мен е истинско удоволствие, госпожице Уинъкър — каза той.

Двамата мъже бяха толкова пълни противоположности, че чак изглеждаше комично. Джо беше нисък, дебел и плешив, а Ръскин — висок, с гъста черна коса, очила и приятен американски акцент.

Мъжете седнаха и Джо запали пура. Ръскин предложи на Саманта цигара от една тънка табакера, но тя отказа.

Джо започна:

— Сами, обясних на Уили, че още не сме взели решение за сценария; все още го обмисляме.

Ръскин кимна.

— Помислих си, че въпреки това ще е добре да се срещнем. Можем да поговорим за недостатъците, които смятате, че има сценарият. Естествено бих искал да чуя всички ваши идеи.

Саманта кимна, събирайки мислите си.

— Заинтригувана съм — започна тя. — Идеята е добра и филмът е написан хубаво. Стори ми се доста забавен. Защо сте изпуснали песните?

— Езикът няма да подхожда на филма, какъвто го имаме предвид — отговори Ръскин.

— Правилно. Но бихте могли да направите нови и да намерите някой добър роккомпозитор да напише музиката.

— Това е идея! — отвърна Ръскин и погледна Саманта с изненада и уважение.

Тя продължи:

— Защо не превърнем шута в смахнат поппевец — в нещо като Кейт Мун?

Джо вметна:

— Уили, това е барабанистът на една британска попгрупа…

— Да, знам — рече Ръскин. — Идеята ми харесва. Веднага ще започна да работя по нея.

— Не бързайте толкова — каза Саманта. — Това е само подробност. Според мен във филма има един много по-сериозен проблем. Той е добра комедия. И нищо повече.

— Извинете — защо това да е проблем? — попита Ръскин. — Не мога да схвана мисълта ви.

— Аз също, Сами — намеси се Джо.

Саманта се намръщи.

— Страхувам се, че тази моя мисъл все още не се е избистрила. Просто филмът не казва нищо. Липсва му послание, поука, свеж поглед върху живота — нали разбирате.

— Ами например мисълта, че една жена може да се представи за мъж и да свърши успешно мъжката работа? — предложи Ръскин.

— Тя може да е била революционна през шестнадесети век, но вече не е.

— Освен това представя една нагласа към хомосексуалността без чувство на неприязън, което може да бъде поучително.

— Не е достатъчно — възкликна разпалено Саманта. — Дори и телевизията вече си позволява шеги с хомосексуалистите.

Ръскин изглеждаше леко обиден.

— Ако трябва да бъда откровен, не виждам как това, което вие търсите, може да бъде написано в една обикновена комерсиална комедия като тази. — Той запали друга цигара.

Джо изглеждаше огорчен.

— Сами, миличка, това е комедия. Предназначението й е да разсмива хората. А ти искаш да се снимаш в комедия, нали?

— Да. — Саманта погледна Ръскин. — Съжалявам, че се нахвърлих така на сценария ви. Оставете ме да помисля още малко, става ли?

Джо каза:

— Да, дай ни още няколко дни, става ли, Уили? Знаеш, че искам Сами да го направи.

— Разбира се — отвърна Ръскин. — Няма по-добра от госпожица Уинъкър за ролята на Виола. Но нали разбирате, имам добър сценарий и искам да започвам филма. Скоро ще трябва да се захвана с търсенето на други варианти.

— Виж какво, защо не поговорим след седмица? — предложи Джо.

— Чудесно.

— Джо, има още няколко неща, за които бих искала да поговоря с теб — обади се Саманта.

Ръскин стана.

— Благодаря ви за отделеното време, госпожице Уинъкър.

Когато той излезе, Джо отново запали пурата си.

— Разбираш ли, че това ме разстройва, Сами?

— Да.

— Искам да кажа, добри сценарии се намират рядко. За да ми усложниш живота, ти ме караш да ти намеря комедия. И то не каква да е комедия, ами съвременна, която би привлякла децата. Намирам ти такава, с хубава роля за теб, а ти се оплакваш, че нямала послание.

Тя стана, отиде до прозореца и се загледа в тясната улица. Един бус беше паркиран така, че създаваше задръстване. Някакъв шофьор беше излязъл и ругаеше водача на буса, който не му обръщаше никакво внимание и продължаваше да разтоварва кашони с хартия за нечий офис.

— Недей да говориш, сякаш посланието е нещо, което се намира само в авангардните пиеси извън Бродуей — заяви тя. — Един филм може да има какво да каже и въпреки това да пожъне касов успех.

— Рядко се случва — каза Джо.

— „Кой се страхува от Вирджиния Улф?“, „В разгара на нощта“, „Детективът“, „Последно танго в Париж“.

— Никой от тях не е направил толкова пари колкото „Ужилването“.

Саманта се обърна с гръб към прозореца и нетърпеливо отметна глава.

— Кой, по дяволите, го е грижа? Това бяха добри филми и си струваше да бъдат направени.

— Ще ти кажа кой го е грижа, Сами. Продуцентите, сценаристите, операторите, целият екип, собствениците на кина, разпоредителките и дистрибуторите.

— Да, бе! — изрече вяло тя. После се върна до стола си и седна прегърбено в него. — Ще накараш ли адвоката да направи нещо за мен, Джо? Искам да ми се изготви един договор. Имам едно момиче, което работи при мен като прислужничка. Смятам да го издържам в колежа. Договорът трябва да гласи, че ще й плащам по тридесет лири седмично в продължение на три години, при положение че учи по време на семестрите, а през ваканциите работи при мен.

— Разбира се. — Той записваше подробностите върху бележника на бюрото си. — Много щедро от твоя страна, Сами.

— Глупости! — Възклицанието накара Джо да повдигне вежди. Саманта продължи: — Тя щеше да си остане у дома и да работи в някаква фабрика, за да помага в издръжката на семейството си. Има достатъчно висок успех, за да влезе в университет, но техните не могат да минат без заплатата й. Скандално е, че има такива случаи, докато хора като теб и мен печелят толкова пари. Помогнах й, но има хиляди деца в подобно положение.

— Не можеш да решиш сама световните проблеми, бонбонче — заяви Джо с нотка на самодоволство.

— Не се дръж толкова снизходително — сопна му се тя. — Аз съм звезда — би трябвало да мога да говоря на хората за тези неща. Би трябвало да крещя от покривите: това не е честно, не е справедливо общество. Защо не мога да правя филми, които да казват такива неща?

— Поради най-различни причини — и едната е, че няма да успееш да ги разпространиш. Трябва да правим щастливи филми, или пък вълнуващи филми. Трябва за няколко часа да откъсваме хората от проблемите им. Никой не иска да ходи на кино, за да гледа филми за обикновени хора, които преживяват трудности.

— Тогава може би не трябва да бъда актриса.

— А какво друго би могла да правиш? Да бъдеш социален работник и да откриеш, че всъщност не можеш да помогнеш на хората, защото на главата ти са се струпали твърде много случаи, а и всички се нуждаят само от пари? Да бъдеш журналистка и да разбереш, че трябва да казваш само онова, което мисли редакторът, а не каквото мислиш ти? Да пишеш поезия и да бъдеш бедна? Да станеш политик и да правиш компромиси?

— Нищо не се променя именно защото всички са циници като теб.

Джо сложи ръце на раменете й и ги стисна нежно.

— Сами, ти си идеалистка. Остана идеалистка много по-дълго от който и да било от нас. Уважавам те за това — обичам те за това.

— О, не ми пробутвай тези еврейски дрънканици от шоубизнеса — каза тя и му се усмихна обичливо. — Добре, Джо, ще помисля още малко за сценария. А сега трябва да вървя.

— Ще ти повикам такси.

 

 

Бяха в един от онези страхотни, просторни апартаменти на Найтсбридж. Тапетите имаха приглушен, ненатрапчив десен; тапицерията беше от брокат; малкото мебели — старинни. Отворените френски прозорци към балкона пропускаха мекия нощен въздух и далечен шум от улично движение. Всичко беше елегантно и отегчително.

Такъв бе и купонът. Саманта присъстваше, понеже беше стара приятелка с домакинята. Ходеха заедно на покупки и понякога пиеха чай. „Но тези редки срещи не показаха колко сме се отдалечили двете с Мери, размишляваше Саманта, от времето, когато бяхме заедно в репертоарния театър.“

Мери се бе омъжила за бизнесмен и очевидно повечето гости на купона бяха негови приятели. Някои от мъжете носеха смокинги, макар че се поднасяха единствено хапки. Водеха се възможно най-ужасяващите светски разговори. Малката група около Саманта вече прекалено дълго обсъждаше най-обикновена група графики, висящи на стената.

Саманта се усмихна, за да премахне изражението на досада от лицето си, и отпи глътка шампанско. Дори и то не беше особено добро. Тя кимна на мъжа, който говореше. Живи трупове, поне повечето от тях. С едно изключение. Том Копър се открояваше като градски джентълмен сред туземци.

Беше едър мъж с широки стъпала и длани и изглеждаше долу-горе на възрастта на Саманта, само дето в тъмната му коса се виждаха сиви нишки. Носеше карирана риза и дънки с кожен колан.

Той срещна погледа й от другия край на стаята, а усмивката разтегна дебелия мустак над устните му. Сетне измърмори нещо на двойката, с която разговаряше, и се насочи към Саманта.

Тя се обърна наполовина от групата, която разискваше графиките. Том се наведе и прошепна в ухото й:

— Дойдох да те спася от кастата ценители на изкуството.

— Благодаря. Имах нужда от това.

Двамата се извърнаха още малко, така че все още бяха близо до групата, но вече не изглеждаха част от нея.

Том каза:

— Имам чувството, че си гостът-звезда. — И й предложи дълга цигара.

— Аха. — Тя се наведе към запалката му. — А ти какъв си тогава?

— Символичен представител на работническата класа.

— В тази запалка няма нищо работническо. — Беше тънка, с монограм и изглеждаше златна.

Той заговори с подчертан лондонски акцент:

— Амче безскрупулен тип. — Саманта се засмя и той превключи на префърцунени маниери. — Още шампанско, мадам?

Отидоха до шведската маса, където й напълни чашата и й предложи плато с малки бисквитки, в средата на всяка от които имаше по малко хайвер. Тя поклати глава.

— Е, добре. — Той сложи две наведнъж в устата си.

— Как се запозна с Мери? — попита любопитно Саманта.

Той отново се ухили.

— Имаш предвид от къде на къде има нещо общо с грубиян като мен? Ходехме заедно в Школата по чар на мадам Клеър в Ромфорд. На майка ми й струваше кръв, пот и сълзи, за да ме изпраща там веднъж седмично — но без полза. По никакъв начин не можех да стана актьор.

— С какво се занимаваш?

— Нали ти казах. Просто съм един безскрупулен тип.

— Не ти вярвам. Според мен си архитект, адвокат или нещо подобно.

Той извади плоска тенекиена кутийка от джоба си, отвори я и взе в дланта си две сини капсулки.

— Сигурно не вярваш и че това са наркотици, нали?

— Не.

— Някога опитвала ли си спийд^[2]?

Тя отново поклати глава.

— Само хашиш.

— Тогава ще ти стигне и една. — И сложи с лек натиск капсулата в дланта й.

Саманта го видя как лапна три и ги преглътна с шампанско. Тя пъхна синьото овално хапче в устата си, отпи голяма глътка от чашата си и я прекара с усилие. Когато вече не усещаше капсулата в гърлото си, каза:

— Виждаш ли? Нищо.

— Само след няколко минути ще започнеш да си сваляш дрехите.

Тя присви очи.

— Затова ли го направи?

Той отново заговори с кокни акцент:

— Аз дори не бях там, инспекторе.

Саманта започна да нервничи, потрепвайки с крак в такт с несъществуващата музика.

— Бас държа, че ще си удариш задника в тавана, ако го направя — изрече тя и се засмя високо.

Том се усмихна многозначително.

— Ето, започва се.

Изведнъж Саманта се почувства изпълнена с енергия. Очите й се разшириха, а по бузите й се появи лека руменина.

— Писна ми от тоя скапан купон — заяви тя малко по-високо, отколкото трябваше. — Искам да танцувам.

Том сложи ръка на кръста й.

— Да вървим.