Кен Фолет
Скандалът Модиляни (21)

Пета глава

Ди лежеше гола на един брезентов шезлонг, когато Майк влезе в апартамента на Риджънтс Парк и смъкна палтото си, без да използва ръце.

— Мисля, че това е много секси — измърмори тя.

— Просто едно палто — отвърна той.

— Майк Арназ, ти си непоносимо нарцистичен — засмя се Ди. — Имах предвид картината.

Той пусна палтото си на пода и отиде да седне на пода до нея. Двамата се загледаха в картината на стената.

Жените бяха типичните за Модиляни: имаха дълги, тесни лица, характерни носове и непроницаемо изражение. Но с това се изчерпваше приликата с останалите му произведения.

Фигурите бяха нахвърляни сред бъркотия от ръце, крака и торсове, разкривени и заплетени, примесени с парчета фон: хавлиени кърпи, цветя, маси. Дотук загатваше за работите, рисувани — но пазени в тайна — от Пикасо през последните години от живота му. Но се различаваше от тях по избора на цветовете. Бяха необикновено ярки: стряскащо розово, оранжево, пурпурно и зелено, рисувани чисти и крещящи, доста не на място. Цветът нямаше никаква връзка с оцветения обект: нечий крак можеше да бъде зелен, ябълката — синя, а женската коса — тюркоазена.

— Мен не ме възбужда — каза накрая Майк. — Не и когато е толкова отвлечено. — Той извърна поглед от картината и сложи глава на бедрото на Ди. — Това обаче ме възбужда.

Тя докосна с ръка къдравата му коса.

— Майк, мислиш ли много за случилото се?

— Тц.

— Аз пък не преставам да мисля какви ужасни, отвратителни, блестящи мошеници сме ние двамата. Виж какво получихме — тази красива картина за жълти стотинки; материал за моята дисертация и по петдесет хиляди лири от всеки. — Тя се изкикоти.

Майк затвори очи.

— Разбира се, миличка.

Ди също притвори очи и всеки от тях си спомни бара в едно италианско селце.

Ди влезе първа в бара и с изумление видя, че ниският, тъмнокос, докаран мъж, когото бяха изпратили за зелен хайвер, вече е там.

Майк бе по-съобразителен и изсъска в ухото й:

— Ако изляза, ти го заприказвай.

Ди бързо се окопити и отиде до масата на издокарания.

— Изненадана съм, че все още сте тук — каза вежливо тя.

Мъжът се изправи.

— Аз също — отвърна той. — Ще седнете ли при мен? Тримата се настаниха около масата.

— Какво да бъде? — попита мъжът.

— Мисля, че е мой ред — заяви Майк. После се обърна към задната част на бара. — Две уискита и една бира — подвикна той.

— Името ми е Липзи, между другото.

— Аз съм Майкъл Арназ, а това е Ди Слейн.

— Приятно ми е. — Когато чу името Арназ, в очите на Липзи за миг проблесна изненада.

В бара беше влязъл още един мъж. Той погледна към тяхната маса.

Поколеба се, после попита:

— Видях, че колите ви са с английска регистрация. Може ли да дойда при вас?

— Казвам се Джулиан Блак — запозна се той, когато се присъедини към тях, и останалите също се представиха. — Странно е толкова много англичани да се озоват на такова забутано място — добави Блак.

Липзи се усмихна.

— Тези двамата търсят един изгубен шедьовър — обясни снизходително той.

Блак възкликна:

— Тогава вие трябва да сте Ди Слейн! Аз търся същата картина.

Майк го прекъсна бързо:

— И господин Липзи я търси, но е единственият от нас, който не беше откровен.

Липзи отвори уста да каже нещо, но Майк го изпревари:

— Както и да е, и двамата сте закъснели. Картината вече е у мен. Тя е в багажника на колата ми. Искате ли да я видите?

Без да дочака отговор, той стана и излезе от бара. Ди прикри удивлението си и си спомни какво й беше наредил преди малко.

— Виж ти, виж ти — промърмори Липзи.

— Кажете ми — подхвана Ди. — Към тази картина ме отведе чиста случайност. А вие как разбрахте за нея?

— Ще бъда честен с вас — отвърна Блак. — Изпратили сте пощенска картичка на наша обща приятелка — Саманта Уинъкър — и аз я видях. Тъй като се готвя да открия картинна галерия, не можах да устоя на изкушението.

Ди се обърна към Липзи.

— Значи вие сте изпратен от чичо ми.

— Не — отрече той. — Напълно грешите. Случайно срещнах един старец в Париж, който ми разказа за нея. Мисля, че е казал и на вас.

От задната част на къщата някой извика и барманът отиде да види какво иска жена му.

Ди се зачуди какво ли, за бога, е намислил Майк. Тя направи усилие да поддържа разговора.

— Но мен старецът ме изпрати в Ливорно — обясни тя.

— Мен също — призна Липзи. — Но там ми оставаше само да ви следя и да се надявам, че ще ви изпреваря. Виждам, че не съм успял.

— Наистина.

Вратата се отвори и Майк отново влезе. Ди се слиса, когато го видя да държи под мишница някакво платно.

Той го облегна на масата.

— Ето я, господа — рече той. — Картината, за която сте били толкова път.

Всички се втренчиха в нея.

Накрая Липзи попита:

— Какво смятате да правите с нея, господин Арназ?

— Ще я продам на един от вас двамата — отговори Майк. — И тъй като едва не ме изпреварихте, ще ви предложа специална сделка.

— Продължавайте — изрече Блак.

— Работата, е там, че творбата трябва да бъде прекарана контрабандно през границата на страната. Италианските закони не позволяват изнасянето на произведения на изкуството без разрешение, а ако поискаме такова, ще се опитат да ни я отнемат. Предлагам ви да се погрижа за пристигането на картината до Лондон. Това означава, че ще ми се наложи да наруша законите на две държави — понеже ще трябва и да я внеса контрабандно във Великобритания. За да покрия тази работа, ще искам от онзи от вас, който предложи по-висока цена, да подпише декларация, че с тези пари ми изплаща дълг от комар.

— Защо не ни я продадеше тук? — попита Блак.

— Картината струва повече в Лондон — отговори Майк с широка усмивка и вдигна платното от масата. — Вписан съм в телефонния указател — заключи той. — Ще се видим там.

Докато синият мерцедес се отдалечаваше от бара по посока Римини, Ди попита:

— Как, за бога, го направи?

— Ами отидох отзад и поговорих с жената — отвърна Майк. — Просто я попитах тук ли е живял Даниели и тя каза „да“. Попитах я дали е оставил някакви картини и тя ми посочи тази. Казах: „Колко искате за нея?“ Точно тогава повика съпруга си. Той поиска равностойността на сто лири.

— Мили боже! — възкликна Ди.

— Не се притеснявай — рече Майк. — Успях да сваля до осемдесет.

Ди отвори очи.

— После беше лесно — спомни си тя. — Никакви проблеми по митниците. Фалшификаторите ни направиха набързо две копия и Липзи и Блак ни платиха по петдесет хиляди лири комарджийски дълг. Нямах ни най-малки угризения, задето измамихме тези две противни същества. Те биха направили същото с нас. Особено Липзи — все още съм убедена, че е бил нает от чичо Чарлз.

— Ммм. — Майк потърка нос в нея. — Работи ли днес по дисертацията?

— Не. Знаеш ли, изобщо не мисля да я пиша.

Той вдигна глава и я погледна.

— Защо?

— След всичко това ми изглежда толкова нереална.

— И какво ще правиш?

— Ами нали веднъж ми предложи работа…

— Но ти отказа.

— Сега нещата се промениха. Доказах, че не падам по-долу от теб. А и знаем, че сме добър екип — в бизнеса, както и в леглото.

— Това ли е моментът да те помоля да се омъжиш за мен?

— Не. Но има нещо друго, което би могъл да направиш за мен.

Майк се усмихна.

— Знам.

Той се изправи на колене и я целуна по корема.

— Ей, все още не съм си изяснила всичко.

— Ох, боже. Не можеш ли поне за малко да се съсредоточиш върху секса?

— Още не. Слушай. Ти финансира онези двама фалшификатори, нали така? Ъшър и Мичъл?

— Да.

— Кога?

— Когато дойдох в Лондон.

— И идеята беше да ги поставиш в положение, че да са принудени да направят копията за нас?

— Точно. Можем ли вече да се любим?

— Само минутка. — Тя избута главата му от гърдите си. — Но когато замина за Лондон, ти дори не знаеше, че съм по следите на картината.

— Точно така.

— Защо тогава подготви работата с фалшификаторите?

— Имах вяра в теб, бебчо.

В стаята за дълго време се възцари тишина. Навън се спускаше мрак.