Кен Фолет
Скандалът Модиляни (5)

Четвърта глава

Джулиан Блак беше малко притеснен, докато влизаше в централата на вестника. Напоследък често се притесняваше: за галерията, за парите, за Сара и родата й. Което всъщност бе един и същи проблем.

Мраморното фоайе изглеждаше доста внушително, с висок таван, полиран месинг и фрески по стените. Незнайно защо си бе представял, че редакцията на един вестник ще е занемарена и оживена, но тази тук приличаше на стилен публичен дом.

Табло със златни букви до металната асансьорна врата показваше на посетителите какво има на всеки етаж. В зданието се помещаваха един сутрешен и един вечерен вестник, както и най-различни списания.

— Мога ли да ви помогна, господине?

Джулиан се обърна и видя, че един униформен портиер е застанал до него.

— Може би — отвърна той. — Бих искал да се видя с господин Джак Бест.

— Бихте ли попълнили един формуляр, моля?

Озадачен, Джулиан последва мъжа до бюрото в единия край на фоайето. Беше му подадено зелено листче, на което имаше място за неговото име, името на човека, когото търсеше, както и по каква работа. „Това проучване може би е необходимо“, помисли си благосклонно той, докато попълваше формуляра със златния „Паркър“, който извади от джоба си. Сигурно в редакцията на един вестник идваха много смахнати.

„Така се чувстваш особено привилегирован, задето ти се позволява да говориш с журналистите“, реши той. Докато чакаше да отнесат съобщението на Бест, се запита дали бе разумно да идва лично. Можеше просто да изпрати официално съобщение. Той приглади коса и опъна нервно сакото си.

Някога, преди много години, нищо не бе в състояние да го нервира. Тогава беше училищен шампион по бягане на дълги разстояния, главен отговорник по дисциплината, водач на отбора по дебати. Сякаш не можеше да прави друго, освен да печели. После се бе заел с изкуство. Неизвестно за кой път обвини това свое шантаво, неразумно решение за всичките си проблеми. Оттогава не правеше нищо друго, освен да губи. Единствената му награда бе Сара, но и тази победа се бе оказала фалшива. „Тя с нейните златни паркъри“, помисли си Джулиан. Усети се, че щрака несъзнателно бутончето на писалката и с ядна въздишка я прибра в джоба на сакото си. Ах, този неин стремеж всичко да е златно — мерцедесът й, официалните й рокли и проклетият й баща.

Чифт ожулени, износени обувки изникнаха в горната част на мраморните стълби и заслизаха, влачейки се. Последваха ги кафяви изтъркани панталони без ръбове, а по парапета се плъзна една пожълтяла от никотин ръка. Мъжът, който се появи, беше слаб и изглеждаше доста нетърпелив. Той погледна зеленото листче в ръката си, докато се приближаваше към Джулиан.

— Господин Блак? — изрече въпросително мъжът.

Джулиан му протегна ръка.

— Приятно ми е, господин Бест.

Бест вдигна ръка към лицето си и отметна назад падналия върху него дълъг черен кичур.

— Какво мога да направя за вас? — попита той.

Джулиан се огледа. Очевидно нямаше да бъде поканен в кабинета на Бест, нито дори помолен да седне. Той продължи решително:

— Скоро ще отварям нова галерия на Кингс Роуд. Естествено, като художествен критик на „Лъндън Магазин“, вие ще бъдете поканен на приема, но се питах дали не можем да си поприказваме за целите на галерията.

Мъжът кимна уклончиво. Джулиан помълча, за да му даде възможност да го покани в кабинета си, но Бест не продума.

— Ами — продължи Джулиан — идеята е да не се обвързва с определена школа или група художници, а стените й да бъдат достъпни за всякакви второстепенни движения — нещо, което е твърде ексцентрично за съществуващите галерии. Говоря за млади художници с нови, радикални идеи.

Виждаше се, че Бест започва да се отегчава.

— Вижте, нека ви почерпя едно питие.

Бест погледна часовника си.

— Затворено е — каза той.

— Ами… ммм… какво ще кажете за едно кафе?

Той отново погледна часовника си.

— Всъщност мисля, че най-добре ще бъде да си поприказваме, когато наистина отворите. Защо не ми изпратите покана и информация за себе си, а след това ще видим дали не можем да се срещнем по-късно.

— О! Ами добре тогава — отвърна Джулиан. Беше стъписан.

Бест се ръкува с него.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза той.

— Да. — Джулиан се обърна и си тръгна.

Вървеше по тясната улица към Флийт стрийт и се чудеше къде е сбъркал. Очевидно трябваше да преразгледа плана си за лично посещение на всички лондонски критици. Щеше да им пише и може би да им разпрати едно малко есе за идеите на галерия „Блак“. Всички щяха да дойдат на приема, тъй като щеше да има безплатно пиене, а знаеха, че и приятелчетата им ще присъстват.

Господи! Само се надяваше да дойдат на приема. Каква катастрофа щеше да бъде, ако никой не се появеше.

Не проумяваше как може Бест да е толкова отегчен. В Лондон нови галерии не се откриваха всяка седмица, нито дори всеки месец. Разбира се, критиците имаха да ходят на много изложби и повечето от тях разполагаха с твърде малко свободно време. Все пак човек би си помислил, че поне ще хвърлят един поглед на новото място. Може би Бест просто беше лош човек. Всъщност дано да бе най-лошият. Джулиан се ухили, а после потръпна от несъзнателната игра на думи^[1].

Вече нищо, до което се докоснеше, не се превръщаше в злато. Той се върна мислено към времето, когато бе започнал да губи тази своя способност. Дълбоко потънал в мислите си, се нареди на опашката за автобуса и застана до бордюра със скръстени ръце.

Беше в художественото училище, когато откри, че всеки е не по-малко добър от него в онзи свръхвелик и изтънчен стил, който така го беше издигал през последните две години в държавното училище. Всички студенти знаеха за Алън Гинсбърг^[2], Киркегор^[3] и амфетамините, за Виетнам и председателя Мао^[4]. И още по-лошо, всички можеха да рисуват — а Джулиан не можеше.

Неочаквано се бе оказал без стил и талант. И все пак упорстваше, дори вземаше изпитите. Но нямаше никаква полза. Беше видял как истински талантливи хора като Питър Ъшър отиват в художествената академия в Слейд или другаде, докато той трябваше да се бори отчаяно за работа.

Опашката се раздвижи. Джулиан вдигна поглед и видя автобуса, който чакаше, да стои на спирката. Той скочи на стъпалата и влезе навътре.

Всъщност вече работеше, когато срещна Сара. Един стар приятел от училище, влязъл в издателския бизнес, му бе предложил да илюстрира един роман за деца. Парите от аванса му дадоха възможност да заблуди Сара, че е преуспял художник. А когато тя откри истината, вече бе късно за нея — и за баща й.

Спечелването на Сара за малко го заблуди, че отново е върнал някогашната си способност, но след това всичко рухна. Джулиан слезе от автобуса, надявайки се, че тя няма да си е у дома.

Къщата се намираше във Фулъм, макар че Сара настояваше да го наричат Челси. Баща й я беше купил и Джулиан не можеше да не признае, че дъртият гадняр е направил добър избор. Беше малка — три спални, две гостни и кабинет, — но ултрамодерна, само от бетон и алуминий. Джулиан отключи входната врата и се изкачи по няколкото стъпала до голямата дневна.

Три от стените бяха стъклени. За съжаление единият от огромните прозорци гледаше към шосето отпред, а другият — към стената от тухли и чамови греди на съседната къща. Но от задния прозорец се виждаше малката им градинка, поддържана от градинаря на половин работен ден, който прекарваше по-голямата част от двадесетте часа седмично в пушене на ръчно свити цигари и в косене на малката като носна кърпичка морава. Сега следобедното слънце струеше радостно в стаята, придавайки приятен блясък на тапицерията от златистокафяво кадифе.

Едно от ниските, широки кресла бе украсено с дългокракото тяло на Сара. Джулиан се наведе и я целуна механично по бузата.

— Добро утро — изрече тя.

Той устоя на изкушението да погледне часовника си. Знаеше, че е пет следобед, но Сара беше станала по пладне.

Седна срещу нея.

— Какво правиш? — попита я.

Тя сви рамене. В дясната й ръка имаше дълга цигара, а в лявата — чаша. Не правеше нищо. Способността й да не прави нищо с часове наред така и не преставаше да удивлява Джулиан.

Сара забеляза, че погледът му се насочва към чашата й.

— Ще пиеш ли нещо? — попита тя.

— Не. — Но веднага промени решението си. — Добре, ще ти правя компания.

— Ще ти налея.

Тя стана и отиде до барчето. Очевидно много внимаваше къде стъпва. Докато наливаше водката, изля част от нея върху полирания плот.

— Откога пиеш? — попита той.

— О, господи! — измърмори Сара. От нейната уста богохулството прозвуча гадно. Знаеше как да ругае така, че думите й да попадат право в целта. — Не започвай пак.

Джулиан потисна въздишката си.

— Извинявай — промълви той. После пое чашата от ръката й и отпи.

Сара кръстоса крак върху крак. Халатът й се отвори и разкри един дълъг, изваян прасец. Джулиан си спомни, че някога бе забелязал първо хубавите й крака. „Стигат чак до раменете й“, беше обяснил дрезгаво пред един приятел на онзи пръв купон. А ръстът й още тогава му бе взел ума — беше с няколко сантиметра по-висока от него, дори и без скандалните обувки с платформи.

— Как мина? — попита тя.

— Зле. Отрязаха ме.

— Леле боже! Горкият Джулиан, винаги го отрязват.

— Мисля, че се договорихме да не се държим враждебно един с друг.

— Добре.

Джулиан обобщи:

— Просто ще изпратя официално съобщение и ще се надявам драскачите да се появят. Дано да се получи добър купон.

— А защо да не се получи?

— Заради парите, ето защо. Знаеш ли какво би трябвало да направя всъщност?

— Да зарежеш цялата тази работа.

Джулиан се опита да не й обръща внимание.

— Да им поднеса сандвичи и наливна бира и да похарча парите за картини.

— Не купи ли вече достатъчно?

— Не съм купил нито една — отвърна Джулиан. — Трима художници се съгласиха да ми дадат свои картини на комисиона — ако се продадат, получавам десет процента. А би трябвало направо да купувам творбата. После, ако художникът го удари модната вълна, ще правя пачка. Така стават нещата.

Последва мълчание. Сара не каза нищо. Накрая Джулиан се обади:

— Просто са ми нужни още две хилядарки.

— От татко ли ще поискаш? — В гласа й се усети презрителна нотка.

— Не мога да събера сили. — Джулиан се прегърби още повече в креслото и отпи голяма глътка водка с тоник. — Унизително ми е не само да питам, но и това, че той със сигурност ще ми откаже.

— И с право. Боже мой, не зная какво изобщо го накара да плати тази твоя жалка авантюра.

Джулиан отказа да се хване на въдицата.

— Нито пък аз — промърмори той и се приготви да каже онова, което трябваше. — Виж, не би ли могла да намериш няколко стотачки?

Очите й проблеснаха гневно.

— Ти, тъпо жалко копеле! — изрече злобно тя. — Изкрънкваш от баща ми двайсет хиляди, живееш в къщата, която той е купил, ядеш от храната, която купувам аз, и накрая идваш да ме молиш за пари! Имам само колкото да живея, а ти искаш да ми вземеш и тях. Господи! — И извърна отвратено поглед от него.

Но Джулиан вече беше направил скока — нямаше какво да губи.

— Виж, би могла да продадеш нещо — замоли й се той. — От колата ти ще вземем достатъчно, за да мога да наредя галерията както трябва. Ти почти не я използваш. Или пък някои от бижутата, които никога не носиш.

— Повдига ми се от теб. — Тя отново го погледна и на устните й се появи злорада усмивка. — Не умееш да печелиш пари, не умееш да рисуваш, не умееш да въртиш един скапан магазин за картини…

— Млъкни! — Джулиан скочи на крака, пребледнял от гняв. — Престани! — кресна той.

— Знаеш какво още не можеш да правиш, нали? — продължи тя без капка разкаяние, завъртайки острието в старата рана, за да я види отново как кърви. — Не можеш да чукаш!

Последната дума изкрещя, запрати я в лицето му като плесник. Изправи се пред него, развърза колана на халата си и остави дрехата да се плъзне по раменете й и да падне на пода. После се хвана за гърдите и погали зърната им с разперени пръсти. Гледаше го право в очите.

— Можеш ли да го направиш сега? — попита тихо. — Можеш ли?

Джулиан онемя от яд и безсилие. Безкръвните му устни останаха зяпнали от унизена ярост.

Тя сложи ръка на венериния си хълм и издаде ханш към него.

— Опитай се да го направиш, Джулиан — каза му с все същия прелъстителен тон. — Опитай се да го надървиш.

Гласът му прозвуча наполовина шепот, наполовина ридание.

 

 

— Ти, кучко — промърмори той. — Проклета мръсна кучка такава!

Втурна се надолу по стълбите към свързания с къщата гараж. Споменът за кавгата му причиняваше непоносима болка. Щракна нагоре ключа, с който се вдигаше гаражната врата, и се качи в колата на Сара. Тя беше от онези хора, които винаги оставяха ключовете на таблото.

Никога досега не беше ползвал колата й, тъй като не желаеше да я моли; но сега я взе без никакви угризения. Ако не й харесваше, налагаше се да го преглътне.

— Крава! — каза гласно той, когато потегли нагоре по късата, стръмна алея и се вля в уличното движение. Отправи се на юг, към Уимбълдън. Трябваше вече да е свикнал с тези караници, да е придобил някакъв имунитет. Но познатите подигравки с течение на годините сякаш му причиняваха все повече болка.

Вината беше колкото негова, толкова и нейна, помисли си Джулиан. Тя сякаш изпитваше някакво извратено удоволствие от неговата импотентност. Преди Сара бе имал няколко момичета. Предполагаше, че не е бил блестящ и с тях, но все пак бе свършил онова, което се очакваше от него. Явно проблемът се коренеше в същите онези качества, които в началото го бяха привлекли към Сара — в съвършеното й, дългокрако тяло, в безупречните й аристократични обноски и в богаташкия й произход.

Но тя можеше да оправи нещата. Знаеше какво трябва да стори и то бе напълно в нейна власт. Малко търпение, доброта и не толкова истерично отношение към секса щяха да го излекуват още преди години. Но Сара му бе отвърнала с безразличие и презрение.

Може би искаше той да е импотентен. Може би това я предпазваше от секса; прикриваше собствените й недостатъци. Джулиан отхвърли тази мисъл. Просто се опитваше да избегне отговорността, като я прехвърляше на нея.

Влезе в алеята пред голямата къща на тъста си и спря на минатия с гребло чакъл пред верандата. На позвъняването му се отзова една прислужница.

— Лорд Кардуел вкъщи ли си е?

— Не, господин Блак. В голф клуба е.

— Благодаря.

Джулиан се качи в колата и потегли. Беше близко до ума, че старият ще отиде да играе голф в хубава вечер като тази.

Караше предпазливо мерцедеса, без да се възползва от бързото ускорение и стабилността му на завои. Мощността на колата служеше, само за да му напомня за собствената му некадърност.

Паркингът на голф клуба беше пълен. Джулиан остави колата и влезе в сградата. Бащата на Сара го нямаше в бара.

— Виждали ли сте лорд Кардуел тази вечер? — попита той бармана.

— Да. Излезе да поиграе сам. Вече трябва да е на седмата или осмата позиция.

Джулиан отново излезе и тръгна из игрището. Намери лорд Кардуел да се прицелва в деветата дупка.

Тъстът му беше висок мъж със силно оредяла бяла коса. Носеше винтяга, светлокафяви панталони и ленена шапка, която прикриваше плешивата му глава.

— Хубава вечер — поздрави Джулиан.

— Наистина. Е, след като си дошъл, можеш да ми бъдеш помощник. — Лорд Кардуел вкара топката с дълъг лек удар, вдигна я и продължи нататък. — Как върви галерията? — попита той, докато се приготвяше да запрати топката към десетата дупка.

— Общо взето, много добре — отвърна Джулиан. — Ремонтът е почти завършен. В момента работя върху рекламата.

Кардуел приклекна леко, прицели се в топката и замахна.

— Все пак — продължи Джулиан, — всичко това излезе много по-скъпо, отколкото очаквах.

— Разбирам — изрече равнодушно Кардуел.

— За да осигуря добра печалба от самото начало, трябва да похарча две хиляди за картини. Но като гледам как хвърчат парите, изглежда, няма да ми стигнат.

— Тогава ще ти се наложи да бъдеш много пестелив в началото — заяви Кардуел. — Няма да ти навреди.

Джулиан изруга наум. Боеше се, че точно натам ще се насочи разговорът, но въпреки всичко продължи:

— Всъщност се чудех дали не можеш да ми дадеш още малко пари. Това би подсигурило инвестицията ти.

Кардуел намери топката си и остана втренчен в нея.

— Имаш много да учиш за бизнеса, Джулиан — заговори назидателно той. — Въпреки че ме считат за богат човек, не мога ей така да извадя и да дам две хиляди лири. Не бих купил луксозен апартамент, ако трябваше да намеря парите утре. Но което е още по-важно, трябва да се научиш как се набира капитал. Не можеш да отидеш при един човек и да му кажеш: „Абе не ми достигат пари, можеш ли да ми дадеш няколко стотачки?“ Трябва да му обясниш, че си намерил нещо подходящо, от което и той ще спечели. Страхувам се, че не мога да ти дам още пари. От самото начало ги вложих противно на здравия си разум. Но както и да е, това вече е минало. Нека ти обясня какво ще направя. Виж, аз съм колекционер, а не търговец, но зная, че талантът, който трябва да притежава един собственик на галерия, е да открива добрите покупки на пазара на картини. Намери добри покупки и ще ти дам този допълнителен капитал.

Той отново се наведе към топката и се приготви да замахне.

Джулиан кимна сериозно, като полагаше всички усилия да не издаде разочарованието си.

Кардуел замахна силно и се загледа как топката се издига във въздуха и пада в края на моравата. После се обърна към Джулиан.

— Е, сега ще си прибера нещата — каза той и метна на рамо чантата със стиковете си. — Знам, че не си дошъл да ми помагаш в играта. — Тонът му стана непоносимо снизходителен. — Така че върви и не забравяй какво ти казах.

— Разбира се — отвърна Джулиан. — Чао.

После се обърна и тръгна към паркинга.

 

 

Попаднал в задръстването на моста Уондзуърт, Джулиан се чудеше как да избегне Сара през останалата част от вечерта.

Чувстваше се странно освободен. Беше направил каквото трябва и изпитваше някакво облекчение, въпреки че не постигна нищо. Всъщност не очакваше Сара или баща й да кихнат парите — но бе длъжен да опита. Освен това не чувстваше никакви угризения спрямо Сара. Беше се скарал с нея и после й бе щипнал колата. Сигурно щеше да побеснее, но нищо не можеше да се направи.

Опипа джоба на сакото си за тефтера, да види къде може да отиде. Напипа някакво листче и го извади.

Колоната се размърда и Джулиан потегли. Едновременно с това се опита да прочете написаното на листчето. Срещу името Саманта Уинъкър имаше адрес в Айлингтън.

Тогава си спомни. Саманта беше актриса и позната на Сара. Беше я виждал на два пъти. Преди няколко дни му се бе обадила пътьом в галерията, за да се осведоми какви картини ще се излагат там. Тогава си спомни и цялата ситуация: точно в този момент бе влязъл и горкият Питър Ъшър.

Неусетно подмина пресечката към дома и се насочи на север. Щеше да бъде приятно да й отиде на гости. Тя беше много красива жена, а освен това и талантлива, интелигентна актриса.

Изведнъж идеята вече не му се струваше толкова добра. Саманта сигурно си имаше постоянен антураж или всяка вечер ходеше на купони в света на шоубизнеса.

От друга страна, не му изглеждаше да е от хората, които водят такъв начин на живот. Все пак, за да я посети, му бе нужен претекст. Опита се да измисли някакъв.

Мина по Парк Лейн, провря се покрай Спийкърс Корнър, продължи по Еджуеър Роуд и накрая зави по Мерилебън Роуд. Вече караше по-бързо, очаквайки с нетърпение този малко шантав опит да се натрапи на една филмова звезда. От Мерилебън Роуд премина на Юстън Роуд, после зави наляво при Ейнджъл.

Две минути по-късно стигна до къщата й. Изглеждаше му съвсем нормално — без шумна музика, гръмогласни смехове или ярка светлина. Реши да опита късмета си.

Слезе и почука на входната врата. Отвори му самата тя, с увита с хавлиена кърпа глава.

— Здравей! — поздрави вежливо Саманта.

— Онзи ден разговорът ни беше прекъснат доста внезапно — каза Джулиан. — Минавах наблизо и се запитах дали не мога да те изведа на едно питие.

Саманта се усмихна широко.

— Каква приятна спонтанност от твоя страна — засмя се тя. — Тъкмо се опитвах да измисля как да не прекарам вечерта пред телевизора. Влез.