Камила Лекберг
Немското дете (100)

— Мартин Мулин — каза името си той, като вдигна телефона още при първото позвъняване, после слуша напрегнато няколко минути и се намеси само за да зададе няколко въпроса.

После взе бележника, в който бе нахвърлял бележки по време на телефонния разговор, и отиде в кабинета на Мелберг. Завари го в странна поза, седнал на пода с опънати крака, наведен напред в усилие да докосне пръстите на стъпалата си. Без успех.

— Простете. Прекъсвам ли нещо? — попита Мартин, който се бе заковал на прага.

Поне Ернст се зарадва да го види, приближи се, като въртеше опашка, и започна да ближе ръката му. Мелберг не отговори, само се намръщи и се опита да се надигне от пода. За голямо свое раздразнение накрая беше принуден да се откаже и протегна ръка към Мартин, който го издърпа и изправи на крака.

— Поразтягах се малко — промърмори Мелберг и бързо отиде да седне на стола си.

Мартин повдигна длан към лицето си да прикрие усмивката си. Ставаше все по-забавно.

— Е, нещо конкретно ли искаш, или дойде да ме прекъснеш без причина? — тросна се Мелберг и се пресегна за една от кокосово-карамелените сладки, които държеше в долното чекмедже на бюрото си.

Ернст подуши въздуха и бързо изприпка към привличащата го и твърде добре позната вече миризма, като насочи към стопанина си влажни молещи очи. Мелберг се опита да изгледа строго кучето, но после се смили и извади още една сладка, която подхвърли на Ернст. Тя изчезна буквално за две секунди.

— Кучето ви е започнало да затлъстява — отбеляза Мартин и погледна обезпокоено Ернст, чийто корем вече бе заприличал на този на собственика му.

— А, добре си е той. Малко килца в повече на никого не вредят — заяви доволно Мелберг и потупа биреното си шкембе.

Мартин изостави темата за коремната тлъстина и седна срещу Мелберг.

— Тъкмо ми се обади Педерсен. Сутринта получих и доклад от Турбьорн. Първоначалните им предположения са се потвърдили. Брита Йохансон наистина е била убита. Задушена е била с възглавницата, която лежеше до нея на леглото.

— И как това… — подхвана Мелберг, но Мартин го прекъсна.

— Да видим сега. — Той се консултира с бележника си. — Педерсен както обикновено използва професионален жаргон, но преведено на лаишки език, в гърлото си е имала перо от възглавницата. Вероятно се е озовало там, когато се е опитала да си поеме въздух, докато възглавницата е била притискана към лицето й. Поради това Педерсен е потърсил също и следи от влакна в гърлото й и е открил памучни влакна, отговарящи на тъканта на възглавницата. В допълнение костите в шията й са били травмирани, което показва, че някой е приложил директен натиск върху врата й. Най-вероятно е използвал ръката си. Провериха за отпечатъци по кожата й, но за беда не са открили такива.

— Изглежда съвсем ясно. От това, което чух, била е болна. Малко куку — рече Мелберг и завъртя показалец до слепоочието си.

— Имала е Алцхаймер — поясни остро Мартин.

— Добре бе, знам — пренебрегна Мелберг гневната реакция на Мулин. — Само не ми казвай, че според теб го е извършил някой друг, а не старецът. Може да е било някое от онези… убийства от милост — заяви той, доволен от дедуктивната си логика, след което се награди с още едно сладкишче.

— Ами… може би — отвърна неохотно Мартин и отгърна на нова страница в бележника си. — Но според Турбьорн са намерили отпечатък върху калъфката, който бил много ясен. Обикновено е трудно да се снемат отпечатъци от плат, но в този случай калъфката е била притисната върху две лъскави копчета, а на едно от тях е имало ясен пръстов отпечатък. И той не принадлежи на Херман — отсече Мартин.

Мелберг се смръщи и го погледна разтревожено. После лицето му грейна.

— Сигурно е на някоя от дъщерите. Провери просто за да си сигурен, та да може да се потвърди. След това се обади на лекаря в болницата и му кажи да приложи на съпруга на Брита каквато ще там електрошокова терапия или да му даде някакво лекарство, та да го посъживи, защото преди края на седмицата вече трябва да сме го разпитали. Ясно?

Мартин въздъхна, но кимна. Не му харесваше това. Никак не му харесваше. Но Мелберг беше прав. Нямаше доказателства, сочещи към друг извършител. Само един-единствен отпечатък. И ако нямаше съвсем никакъв късмет, Мелберг можеше да се окаже прав и по този пункт.

Ала на излизане Мартин се обърна и се плесна по челото.

— О, забравих нещо. По дяволите, колко глупаво от моя страна. Педерсен е открил значително количество ДНК под ноктите й и парченца кожа, и кръв. Вероятно е дращила човека, който я е душил. И то доста дълбоко според Педерсен, тъй като е имала остри нокти и е успяла да свали доста кожа. По негово мнение вероятно е издрала ръцете или лицето на убиеца си. — Мартин се облегна на касата на вратата.

— А по мъжа й има ли драскотини? — попита Мелберг, като се наведе напред и опря лакти върху бюрото си.

— Не знам, но явно се налага спешно да посетим Херман — отговори Мартин.

— Налага се и още как — рече Мелберг. — Вземи Паула с теб — подвикна той, но Мартин вече си беше тръгнал.