Камила Лекберг
Немското дете (135)

— Мартин!

— Паула!

Двамата бяха викнали едновременно, тръгнали един към друг от кабинетите си, очевидно със спешни новини. Сега стояха в коридора, втренчени един в друг, с пламнали бузи. Мартин пръв се овладя.

— Ела с мен — каза той. — Шел Рингхолм беше тук ей сега и има нещо, което трябва да ти кажа.

— Добре, но после и аз имам да ти кажа нещо — отвърна Паула и го последва в кабинета му.

Той затвори вратата зад нея и седна. Тя се настани насреща му, но беше толкова нетърпелива да сподели какво бе открила, че не я свърташе на едно място.

— Първо, Франс Рингхолм е признал за убийството на Брита Йохансон. Намекнал е също, че той е убил Ерик Франкел и — Мартин се поколеба… — мъжа, когото открихме в гроба.

— Какво? Признал е пред сина си, преди да умре? — възкликна смаяна Паула.

Мартин побутна към нея писмото от три страници, поставено в пластмасов джоб.

— Впоследствие всъщност. Шел е получил това по пощата днес. Прочети го и ми кажи непосредственото си впечатление.

Паула взе писмото и го зачете напрегнато. След като приключи, прибра страниците в пластмасовия джоб и продума замислено:

— Без съмнение, той изрично заявява, че е убил Брита. Но колкото до Ерик и Ханс Олавсен… Просто пише, че носи вина за смъртта им, но това е доста странен начин на изразяване във въпросния контекст, особено сравнено с откровеността му по отношение на Брита. Така че не знам. Не съм сигурна, че признава физическото убийство на другите двама. А освен това… — Тя се наведе напред и се канеше да съобщи на Мартин какво е открила, когато той я прекъсна.

— Чакай. Има още. — Той вдигна ръка и тя затвори уста, леко засегната. — Шел е правел проучване за Ханс Олавсен. Опитвал се да разбере къде е отишъл и като цяло да научи повече за него.

— И? — нетърпеливо го подкани Паула.

— Свързал се е с норвежки преподавател, експерт по германската окупация в Норвегия. Тъй като преподавателят разполагал с много материал за норвежкото съпротивително движение, Шел се надявал той да му помогне да открие къде е Ханс Олавсен.

— И какво? — отново изрече настойчиво Паула, вече подразнена, защото Мартин така и не стигаше до важното.

— Отначало нищо не открил.

Паула изпъшка шумно.

— Докато Шел не му пратил по факса снимка на „бореца от съпротивата“ Ханс Олавсен. — Мартин направи жест за кавички.

— И какво станало? — Интересът на Паула толкова се бе усилил, че за миг тя забрави собствената си новина.

— Работата е там, че момчето изобщо не е било борец от съпротивата. Бил е син на офицер от СС на име Райнхард Волф. Олавсен било моминското име на майка му, което той приел за своя фамилия след бягството си в Швеция. Майка му била норвежка, омъжена за германец, и когато германците окупирали Норвегия, Волф получил висок пост в норвежкото СС благодарение на факта, че жена му го научила на езика. В края на войната бащата бил пленен и пратен в затвор в Германия. Никой не знае какво е станало с майката, но синът Ханс изчезнал от Норвегия през 1944 година и не го видели повече. А ние знаем защо. Избягал е в Швеция, като се е престорил, че е от съпротивата, и някак се е озовал в гробището на Фелбака.

— Невероятно. Но как се вмества това в разследването ни? — попита Паула.

— Още не знам. Но имам чувството, че е важно разкритие — продума замислено Мартин. После се усмихна. — Е, вече знаеш моята голяма новина. А ти какво искаше да ми кажеш?

Паула дълбоко пое дъх и бързо обясни какво е установила. Мартин погледна с уважение колежката си.

— Е, това със сигурност поставя нещата в нова светлина — заяви той и се изправи. — Трябва незабавно да извършим обиск. Върви и вземи колата, а аз ще ида да издействам съдебна заповед от прокурора.

Паула само това и чакаше да чуе. Скочи и кръвта забуча в ушите й. Вече бяха много близо. Усещаше го.