Камила Лекберг
Немското дете (21)

— Малко е зловещо…

Мартин застана в коридора и се заслуша в характерните шумове, които се чуват във всички стари къщи — потраквания, проскърцвания, въздишките на вятъра, който се е прокраднал вътре.

Йоста кимна. Наистина имаше нещо злокобно във въздуха, но си даде сметка, че това е повече защото знаеха какво се е случило вътре, отколкото да се дължи на самата къща.

— Турбьорн е разрешил влизането, нали така? — обърна се Мартин към Йоста.

— Да, приключили са с огледа.

Йоста кимна към библиотеката, където още си личаха следите от пудра за взимане на отпечатъци. Черни, размазани петна, които разваляха картината на иначе красивата стая.

— И така… — Мартин изтри обувките си в стъпката пред вратата и пое към библиотеката. — Да започнем оттук?

— Струва ми се логично — отговори Йоста с въздишка и го последва с нежелание.

— Аз ще поема бюрото, ти огледай папките.

— Добре= — Йоста въздъхна още веднъж, но Мартин не му обърна внимание.

Йоста винаги въздишаше, когато му поставеха конкретна задача.

Мартин се приближи внимателно към голямото писалище. Беше огромна мебел от тъмно дърво с изящна изработка. Мартин си помисли, че би стояло по-добре в някой английски замък, отколкото в тази стая. Върху писалището имаше само една химикалка, една кутия и тефтер с малко засъхнала кръв по корицата. Мартин се наведе напред, за да види какво е написано отгоре. Разчете Ignoto militi^[1]. Това не му говореше нищо. Започна да дърпа чекмеджетата и методично да преглежда съдържанието им. Нищо не събуди интереса му. Единственото, което установи, беше, че Ерик и брат му са споделяли работното си място, а също и любовта си към реда и дисциплината.

— Това не е ли малко прекалено?

Йоста разтвори една папка и я показа на Мартин. Всички документи бяха прилежно подредени, със заглавен лист, на който Ерик или Аксел бяха написали какво има във всеки отделен джоб.

— Мда, моите документи не са в такъв вид, меко казано — засмя се Мартин.

— Винаги съм смятал, че на хора, които поддържат такъв ред и чистота, нещо им има. Сигурно като малки не са ги учили как да ползват гърнето или нещо такова…

— Ами да, ето ти една теория.

Мартин се усмихна. Понякога Йоста можеше да бъде много забавен. Обикновено без изобщо да има такова намерение.

— Ти откри ли нещо? Тук във всеки случай нямаше нищо интересно.

Мартин затвори последното чекмедже, което беше претършувал.

— Не, нищичко. Главно сметки, договори и тем подобни. Знаеш ли, пазят си всички сметки от памтивека насам. Подредени са по дати. — Йоста поклати глава. — Вземи една папка и ти — добави, издърпа от лавицата зад бюрото дебела папка с черен гръб и я подаде на колегата си.

Мартин я пое и отиде да седне на един от фотьойлите, за да я прегледа. Йоста остана прав. Всичко беше съвършено подредено по азбучен ред. Докато отваряше плик след плик, започна да се отчайва — нямаше нищо интересно. Не и когато стигна до буквата „Ш“. Един бърз поглед му даде да разбере, че към „Ш“ са приложени документи под общото наименование „Приятели на Швеция“. С любопитство заразлиства документите. Всеки лист имаше по едно печатно лого в горния десен ъгъл, корона на фона на веещото се шведско знаме. Всички писма бяха от един и същи подател — Франс Рингхолм.

— Я чуй= — Мартин зачете на висок глас най-горното писмо, което според датата беше от най-скорошните.

Въпреки общото ни минало не мога да продължавам да си затварям очите пред факта, че активно противодействаш на целите и стремежите на приятелите на Швеция и това неизбежно ще доведе до последствия. Направих всичко по силите си, за да те предпазя в името на старото приятелство, но в организацията има сили, които не гледат на това с добро око, и ще дойде времето, когато няма да съм в състояние да се противопоставям на тези сили.

— И продължава в същия стил.

Мартин повдигна вежда, докато преглеждаше останалите общо пет писма.

— Изглежда, покрай хобито си Ерик Франкел е попаднал на някаква неонацистка организация, но по някаква случайност е имал защитник там.

— Който май накрая не е успял да го защити.

— Да, така излиза. Да видим дали в останалата част от документите няма да намерим нещо повече. Няма съмнение обаче, че трябва да си поприказваме с Франс Рингхолм.

— Рингхолм… — Йоста издиша шумно. — Името ми е познато.

Той направи физиономия в опит да накара мозъка си да намери отговора, но не успя. Изражението му остана замислено, докато двамата мълчаливо преглеждаха останалите папки.

След известно време Мартин извади и последната и заяви:

— Не намерих нищо друго интересно. А ти?

Йоста поклати глава.

— И аз. Нито други препратки към „Приятели на Швеция“.

Излязоха от библиотеката и претърсиха останалата част на къщата. Навсякъде си личеше, че е проявяван интерес към Германия и към Втората световна война, но не намериха нищо от значение за полицията. Къщата сама по себе си беше красива, но подредена старовремски. А и бе започнала да придобива оръфан вид. Черно-бели снимки на родителите на двамата братя, както и на други роднини висяха по стените или стояха в рамки по бюра и масички. Присъствието им бе почти осезаемо. Като че ли от времето, в което бяха живели в къщата, братята не бяха променяли нищо в нея и някогашната атмосфера се бе запазила. Тънък слой прах бе единственото, което нарушаваше съвършения ред.

— Чудя се дали сами са почиствали, или са имали чистачка — каза замислено Мартин и прокара пръст по скрина в едната от трите спални на горния етаж.

— Трудно ми е да си представя, че двама старци на по седемдесет години си чистят сами — отвърна Йоста и отвори гардероба до вратата. — Как мислиш? Тази стая на Ерик ли е, или на Аксел?

— На Ерик.

Мартин взе книгата, която лежеше на нощното шкафче, и погледна първата страница, където с молив беше изписано „Ерик Франкел“. Беше биография на Алберт Шпеер.

— Архитектът на Хитлер — прочете на висок глас Мартин написаното на задната корица, преди да върне книгата на мястото й.

— Прекарал е двайсет години в затвора в Шпандау след войната — измърмори Йоста и Мартин го изгледа учудено.

— Откъде знаеш?

— И на мен Втората световна война ми е интересна. Чел съм това-онова, а и съм гледал документални филми по „Дискавъри“ и разни други канали.

— Аха — рече Мартин все още с учудено изражение.

За първи път през всичките години съвместна работа чуваше, че Йоста се интересува от нещо друго, освен от голф.

Продължиха да оглеждат къщата, но нищо ново не изскочи. Мартин почувства облекчение, когато накрая подкара колата към управлението. Името Франс Рингхолм им даваше следа, по която да тръгнат.