Брандън Сандърсън
Злочестие (23)

22.

Отново се намирах на тъмно и топло място.

Имах спомени… гласове като моя, които говореха в хармония. Заедно бяхме едно. Някак загубих тези гласове, но ги исках, имах нужда от тях. Болеше ме, че съм разделен от тях.

Поне ми беше топло, удобно и бях в безопасност. Знаех какво да очаквам, но не можех да се подготвя в съня си. Затова трясъците на гръмотевиците продължаваха да ме плашат. Ехото на ужасен, ридаещ звук като стотици виещи вълци. Ослепителна, студена, остра светлина. Натрапчива, нападателна, щурмуваща, задушаваща. Идваше към мен и искаше да ме унищожи.

Скочих прав и внезапно се събудих.

Бях на пода в горната стая на нашето скривалище. Меган, Коуди и Мизи спяха наблизо. Ейбрахам беше на пост тази нощ. С непознатия Епичен в скривалището, никой от нас нямаше желание да спи сам или с един човек. Освен това със сигурност винаги оставяхме пост.

Искри… Кошмарът. Този ужасен кошмар. Пулсът ми все още беше ускорен, а кожата ми лепнеше. Одеялото ми беше прогизнало от пот; сигурно можех да изцедя от него цяла кофа.

Ще се наложи да кажа на останалите, мислех аз, докато седях в тъмното и опитвах да си поема дъх. Кошмарите бяха пряко свързани с Епичните и техните слабости. Ако кошмарът ми се повтаряше… е, можеше и да означава нещо.

Изритах завивките и установих, че Меган не е на мястото си. Тя ставаше през нощта често.

Проправих си път между останалите към коридора. Не ми харесваше този страх. Не бях вече такъв страхливец, какъвто бях като дете. Можех да се изправя срещу всичко. Всичко.

Стигнах коридора и проверих отсрещната стая. Беше празна. Къде беше отишла Меган?

Двамата с Ейбрахам се бяхме върнали от базата на клана Скат достатъчно късно, така че решихме да починем през нощта и да запазим за утре ровенето в информацията от Тиа. Бях казал на другите слабостта на Проф, което ги накара да се замислят. За момента това беше достатъчно.

Отправих се към стълбите. Стъпвах бос по пода от сол. Трябваше много да внимаваме с водата; разлееш ли, и подът започва да се изтрива под краката ти. Дори и така, сутрин се будех със солена коричка по краката. Да построиш град от нещо разтворимо беше значително по-лошо от това да построиш град от стомана. За щастие, вече не забелязвах миризмата толкова, а даже и усещането за сухота започваше да ми се струва нормално.

Открих Ейбрахам на средния етаж, в кухнята. Обливаше го светлината от мобилния му. Ртичът беше на ръцете му, а пред него се носеше грамадно кълбо живак. Живакът определено изглеждаше като нещо от друг свят: съвършено рефлективен, той се извиваше, когато Ейбрахам движеше ръцете си около него. Ейбрахам раздалечи дланите си и голямото кълбо живак се разтегли като франзела. Изкривяването и движението на отраженията върху огледалната му повърхност ме караха да си представям, че ни показва един различен, изкривен свят.

— Трябва да внимаваме — тихо каза Ейбрахам. — Мисля, че се научих да удържам изпаренията, които този метал изпуска, но може би ще е разумно да намеря друго място за упражнения.

— Не ми харесва да се делим — отговорих аз и си взех чаша вода от големия пластмасов охладител, който държахме на плота.

Ейбрахам протегна дланта си и живакът образува диск пред него — като голяма чиния или щит.

— Чудесно. Подчинява се съвършено на командите ми. И виж това.

Свали диска долу, с плоската страна към пода, после колебливо стъпи върху него. Дискът го удържа.

— Искри. Можеш да летиш.

— Не точно — отговори Ейбрахам. — Не мога да го местя далеч, докато съм отгоре. Освен това трябва да е близо до мен, за да го манипулирам. Но виж сега.

Живачният диск се нагъна и част от него се оттече, оформяйки стъпала пред Ейбрахам. Много тънки, много тесни, огледални метални стъпала. Той можеше да се качва по тях, като се привежда все повече с приближаването до тавана.

— Това ще е от голяма полза срещу Проф — каза Ейбрахам. — Живакът е много силен. Може би ще успея да го използвам срещу силовите му полета.

— Аха.

Ейбрахам ме стрелна с поглед.

— Не си ли въодушевен?

— Просто съм разсеян. Крадеца още ли е буден долу?

— Когато проверих за последно. Той май не спи.

Обсъждали бяхме какво да правим с него, но не бяхме стигнали до заключение. Засега обаче той не представляваше опасност.

— Къде е Меган? — попитах аз.

— Не съм я виждал.

Странно. Ако беше тръгнала да излиза, щеше да се наложи да мине оттук. А аз не я видях на горния етаж, който беше доста малък. Може би Ейбрахам не беше забелязал как се измъква.

Той продължи да работи с ртича — слезе по стълбите и направи други форми. Тежко ми беше да го гледам, но главно по момчешки причини. Всички се бяхме съгласили, че Ейбрахам ще се упражнява с устройството, а Коуди или Мизи ще са резерви. Сега Ейбрахам беше основният ни нападател.

Но, искри, устройството изглеждаше готино. Надявах се да оцелее при действията ни тук. Щом си върнехме Проф и Тиа, аз пак щях да стана нападател. Това беше моето място.

Оставих Ейбрахам и слязох на приземния етаж да нагледам Крадеца. Спрях на прага на стаята му.

Леле.

Някога голите стени сега бяха покрити с драперии от меко червено кадифе. Върху махагонови маси горяха фенери. Крадеца лежеше на диван толкова елегантен, колкото бяха нашите в укритието ни във Вавилар. Носеше грамадни слушалки, а очите му бяха затворени. Не чух какво слуша, ако въобще слушаше нещо. Вероятно слушалките имаха безжична връзка с мобилен.

Пристъпих в стаята. Искри, изглеждаше много по-голяма от преди. Измерих я с крачки и наистина беше по-голяма.

Изкривяване на пространството, казах си аз и добавих и това към списъка със силите му. Злочестие, невероятна сила. Чувал бях само слухове за Епични, които я притежават. А и способността му да материализира предмети от нищото…

— Можеш да го победиш — казах аз.

Крадеца не отговори. Остана си на дивана, без да отваря очи.

— Крадеца — казах аз по-силно.

Той се сепна, смъкна слушалките и ме изгледа гневно.

— Какво?

— Можеш да го победиш — повторих аз. — Проф… ако се изправиш срещу него, може би ще успееш да го победиш. Знам, че имаш множество първични непобедимости. Прибави и способностите да създаваш каквото и да е, да изкривяваш пространството… би могъл да го победиш.

— Разбира се, че не бих могъл. Как мислиш, защо съм тук с вас, безполезни идиоти?

— Това още не съм го разбрал.

— Аз не се бия — заяви Крадеца и посегна пак да си сложи слушалките. — Не ми е позволено.

— От кого?

— От мен самия. Нека другите се бият. Моето място е да наблюдавам. Предполагам, че дори управлението на този град е неподобаващо за мен.

Хората, аз в това число, бяха склонни да действат с презумпцията, че всички Епични по същество са еднакви: себични, разрушителни, самовлюбени. Но докато наистина имаха тези общи черти, те имаха и свои собствени особености. Разрушение цитираше Писанието и целеше — изглежда — да унищожи целия живот на планетата. Регалия канализираше своята тъмнина във все по-грандиозни планове. Повелителят на нощта, в Нюкаго, държеше да работи чрез по-дребни посредници.

Явно и Крадеца имаше своя психоза. Бръкнах в една купа, поставена на малък мраморен пиедестал до вратата. Между пръстите ми се изсипаха стъклени мъниста. Не — диаманти.

— Не допускам — подзех аз, — че можеш да ми направиш…

— Спри.

Погледнах го.

— Трябваше да го изясня в началото — каза той. — Вие не означавате нищо за мен. Не съм тук, за да ви правя подаръци или да ви облекчавам живота. Няма да ставам ничий слуга.

Въздъхнах и пуснах диамантите.

— Не спиш — рекох аз, подхващайки нова тактика.

— Е, и?

— Предполагам, че си взел тази сила от друг Епичен. А дали я взе специално заради кошмарите?

Той ме изгледа, после захвърли слушалките и скочи на крака. Направи една крачка, но прекоси голямото разстояние между нас за един миг.

— Откъде знаеш за кошмарите ми? — попита той, надвиснал заплашително пред мен. По-едър. По-висок.

Зяпнах, а сърцето ми запрепуска. Досега той беше преднамерено мързелив с нас. В момента — смален пред Крадеца, който беше два метра висок, с ужасна усмивка и диви очи — усетих, че само миг ме дели от унищожението.

— Амии… — започнах аз и преглътнах. — Всички Епични ги имат, Крадеца. Кошмарите.

— Глупости. Те са мои. Аз съм уникален.

— Можеш да говориш с Меган. Тя ще ти каже, че също има кошмари. Или пък да намериш някой Епичен и с бой да измъкнеш това сведение. Те имат кошмари, които са свързани със слабостите им. Онова, от което се боят, става…

— Престани с лъжите! — кресна Крадеца, после изръмжа и се завъртя на пети. Отиде до дивана и се хвърли върху него. — Епичните са слаби, понеже са глупаци. Те ще разрушат света. Дай на хората сила и те почват да злоупотребяват с нея. Това е всичко, което е нужно да се знае.

— И ти никога не си го изпитвал? — попитах аз. — Внезапната тъмнина, която произлиза от използването на силите ти, отсъствието на емпатия? Желанието да рушиш?

— Какви ги приказваш, смешно човече?

Замълчах в опит да го разгадая. Нямах голям успех. Може би той беше непрестанно погълнат от тъмнината. Със сигурност се държеше достатъчно арогантно.

Ала не беше наранил никого от нас. Харесваше му да ни командва, но — както осъзнах — не като Епичен. Като разглезено дете.

— Случило се е с теб, когато си бил млад — предположих аз. — Пораснал си като Епичен, способен да взимаш каквото пожелаеш, но никога не си изпитвал тъмнината.

— Не ставай глупав. Забранявам ти да говориш повече за тази идиотщина. Тъмнина? Искаш да припишеш ужасните неща, които Епичните вършат, на някаква мъглява идея или чувство? Ба. Хората се саморазрушават, защото това са заслужили, а не заради някаква мистична сила или емоция!

Сигурно се изправя срещу него постоянно, помислих аз. Какъвто и да е неговият страх, той го вижда всеки ден и го побеждава. Това бяхме научили с Меган: ако не внимаваше, тъмнината отново се промъкваше към нея.

Измъкнах се от подобната на дворец стая.

— Мразя ви, разбираш ли — провикна се Крадеца след мен.

Отново погледнах вътре. Той лежеше на дивана и така наистина приличаше на дете. Тийнейджър със слушалки, който опитва да игнорира света.

— Вие заслужавате това — продължи Крадеца. — Хората са зли до сърцевината си. Това доказват Епичните. Затова измирате.

Крадеца затвори очи и наведе глава назад, далеч от мен.

Потреперих, после проверих за Меган и в другата стая — сега беше претъпкана със запаси. Горе Ейбрахам продължаваше да се упражнява в кухнята. На най-горния етаж почуках на стената до малката баня — за съжаление, отново прибягвахме до използването на кофи. Накрая отново надзърнах във втората спалня.

Празна. Къде…

Чакай малко. Нещо в тази тъмна стая изглеждаше прекалено… хмм… тъмно. Учудих се и влязох, минавайки през някакво було. Меган седеше със скръстени крака на пода от другата страна. До нея имаше малка свещ. Тя гледаше през стената.

Която беше изчезнала.

Стената на скривалището просто беше… изчезнала. А оттатък нямаше и град. Меган гледаше навън към нощния пейзаж — разлюлени поля под милиард звезди. Разтриваше ръката си.

Забеляза приближаването ми и първо посегна за пистолета на пода до нея. После се успокои, щом разбра кой е.

— Здрасти — каза тя. — Нали не те събудих?

— Не — отвърнах аз и се настаних до нея. — Гледката си я бива.

— Лесно се прави. В много от разклонените възможности, Илдития не върви в тази посока. Беше лесно да намеря реалност, където градът го няма и полето е пусто.

— И какво е това? — попитах аз и се пресегнах. — Истинско ли е?

Ръката ми докосна нещо — стената от сол, но изглеждаше, сякаш докосвам празно пространство.

— Засега е само сянка.

— Но ти можеш да идеш и по-далече — казах аз. — Както направи, когато ме спаси от Летящ рицар.

— Да.

— Доведе Зарево — продължих аз, като отново опипах невидимата стена. — Не просто сянката му, не просто… проекция от другия свят. Той самият беше там.

— Виждам, че умът ти работи, Дейвид — предпазливо рече тя. — Какво мислиш?

— Има ли реалност, където Проф не се е поддал на силите си?

— Вероятно. Това е малка промяна и то много скорошна.

— Тогава може да успееш да го доведеш тук.

— Не за много дълго. Какво? Искаш да го включиш в отряда? Моите решения са временни. Това е… — Тя млъкна и отвори широко очи. — Ти не искаш нов Проф като заместител на стария. Ти искаш Проф, който да се сражава с нашия.

— Неговият страх са силите му, Меган. В началото опитах да измисля как да го надхитрим да дари силите си на някого. Обаче няма причина да го правим, докато имаме теб. Ако успееш да доведеш версия на Проф от друг свят, можем да ги накараме да се сражават и бам… задействаме слабостта на Проф. Да го принудим да се изправи срещу собствените си сили възможно най-пряко и така да му помогнем да надвие тъмнината.

Меган се умисли.

— Можем да опитаме. Но не ми харесва да разчитаме на силите, Дейвид. На моите сили.

Погледнах къде разтрива ръката си. Прясно изгорено. Погледнах и свещта.

— Това може да е единственият начин. Проф със сигурност няма да го очаква. Ако ще спасяваме Тиа…

— Ти продължаваш да искаш да се упражнявам — отвърна Меган. — Да отида по-далече, отколкото съм била преди.

— Да.

— Опасно е.

Не отговорих. Знаех, че е опасно. Знаех и че не трябва да искам това от нея. Не беше честно. Но, искри… Тиа беше в ръцете на Проф. Трябваше да направим нещо.

— Добре — каза Меган. — Ще опитам да изменя реалността още малко. Може би ще поискаш да се отдръпнеш леко от стената.

Направих го. Лицето на Меган потъмня от съсредоточаването.

И цялата сграда изчезна. Озовах се сам, увиснал в небето над един непознат свят.