Брандън Сандърсън
Злочестие (40)

39.

Дронът кацна върху склада ни същата нощ. Четирима от нас чакаха скупчени мълчаливо, облечени в мрак, докато Коуди оглеждаше града от снайперското местенце, което беше направил наблизо на покрива.

Бръкнах в джоба си и натиснах копче на мобилния; екранът му потъмня. Натискането изпрати по-рано подготвеното съобщение — Дронът донесе товара си. Сега го преглеждаме.

Коленичихме над дрона, сложили очилата си за нощно виждане, и гледахме един оцветен в зелено свят. Мизи отвори машината.

Вътре в нея, поставено сред слама и стари вестници, се криеше прекрасно зрелище — дреха, малка метална кутия и чифт ръкавици. Издишах. Ръкавиците изглеждаха точно като тензорите — черни, с метални ленти, минаващи като рекички по пръстите и завършващи с кръгче на всеки връх. Щяха да засветят зелено при действие.

— Чудееесно — прошепна Мизи и побутна дрехата. — Три различни мотиваторни покрития. Първото предлага лекуване, ако съдим по сензорите, които се поставят върху кожата; вероятно се активира автоматично при раняване. Това е свързано с тензорите. Последното е за силовите полета.

Тя обърна една от ръкавиците. Не можех да не смятам, че този костюм е нещо ново, следваща стъпка в създаването на извлечена от Епичните технология. Вместо само една сила, той повтаряше всичко, което Проф можеше да върши. Сложна мрежа от жици и множество мотиватори, съчетани в имитация на един подсилен човек. Дали трябваше да се притеснявам, или да бъда впечатлен?

Героите ще дойдат, синко. Думите на баща ми. Помислих си за това, докато прокарвах пръсти по гладкия метал на мотиватора на костюма. Понякога обаче трябва да им се помогне…

— С това има проблем — обади се Ейбрахам. — Коуди не може да се упражнява с това устройство, без да сигнализира на Проф, че го използва, и следователно ще ни разкрие пред него.

— Имам идея за това — отговорих аз. — Въпреки че ще се наложи Меган да използва силите си.

Тя любопитно вдигна поглед към мен.

— Съмнявам се, че Проф може да усети как Коуди се упражнява — продължих аз, — ако той се намира в друго измерение.

— Умно — рече тя. — Само че ще може да остане за кратко. Десет, може би петнадесет минути, ако го попресиля.

— Не го пресилвай — казах аз. — Може и да не ни даде много време, но поне ще можем да гарантираме, че мотиваторите работят.

Май планът се хареса на всички и ние изровихме тензорния костюм. Под него се намираха други работи, които успяхме да изпросим от Летящ рицар — експлозиви, малки дронове, които не бяха нищо повече от камери с крачета, и определени технологични джаджи, които Мизи предложи като добавки към плана ни с Меган.

Останалите отнесоха нещата, Мизи постави стария болконтрол в дрона — той бе излекувал Меган и мен — и го прати да се връща при Летящ рицар. Сега разполагахме с нещо по-добро, при все че трябваше да внимаваме при ползването му, за да не предупредим Проф.

Хванах Меган за ръката, докато хората от екипа минаха покрай нас, понесли устройствата. Тя ми кимна. Нямаше нищо против да използва силите си. Не я последвах в склада, а отидох в снайперската будка на Коуди. Мой ред беше да застана на пост.

Мястото бе оформено като широка, плитка кутия до центъра на покрива. Коуди беше измайсторил таван с образувателя на кристали — той направо се сливаше с покрива и така постройката изглеждаше като обикновен елемент от зданието. Тя обаче имаше прорези на всички страни и достатъчно голяма дупка от задния край, та да може човек да пропълзи вътре и да се скрие.

Надникнах; върлинестият южняк се беше сгушил в дупката като кенгуру в торбата на майка си — макар че хората не би трябвало да оставят бебетата кенгуру да си играят с Барет, калибър 50, с бронебойни патрони.

— Новата ми играчка дойде ли? — попита Коуди, остави оръжието си и запълзя заднешком от гнездото.

— Да — отвърнах аз и се отместих от пътя му, когато той се изправи. — Изглежда страхотно.

— Сигурен ли си, че не искаш да го пилотираш, момко?

Поклатих глава.

— Ти имаш повече опит с тензорите, Коуди.

— Да, но ти бе много по-талантлив с тях.

— Аз… — преглътнах. — Не, аз трябва да ръководя мисията от тила.

— Добре тогава — съгласи се той и се обърна към стъпалата надолу за сградата.

— Коуди? — попитах го аз, той спря и се извърна назад. — Вчера говорих с Ейбрахам и той… е, откъсна ми главата, тъй да се каже.

— А. Пъхал си си носа, нали така?

— Пъхал съм си носа?

— В миналото му.

— Не, разбира се, че не. Просто попитах защо не иска той да ръководи.

— Достатъчно близо до това — прекъсна ме Коуди и ме потупа по ръката. — Ейбрахам е странен човек, момко. Останалите сме ясни. Ти се биеш за отмъщение. Аз се бия, понеже съм бил ченге и съм положил клетва. Мизи се бие заради героите си, хора като Вал и Сам. Иска да е като тях. Обаче, Ейбрахам… защо се бие той? Не мога да ти кажа. Заради загиналите си братя и сестри от Специалните сили? Може би, ама не изглежда като някой, който има зъб. Може би, за да защитава страната? Ако случаят е такъв, защо той е тук, в Разединените Щати? Могъл съм да установя само, че не иска да говори за това — а ти не бива да смяташ, че е кротък, само задето се владее, момко.

Коуди потърка челюстта си.

— Едно време научих това по трудния начин.

— Той те е ударил?

— Разби ми челюстта — през смях обясни Коуди. — Не си ври носа, хлапе. Ето какво научих!

Явно не му пукаше особено, макар че на мен счупената челюст ми звучеше като доста голямо оскърбление.

Но пък кой не е искал от време на време да цапне Коуди?

— Благодаря — казах аз и седнах, за да започна да се гърча в снайперската къщичка. — Но за мен не си прав, Коуди. Аз не се бия за отмъщение — вече не. Бия се за баща си.

— Това не е ли същото като отмъщение?

Бръкнах в ризата си и извадих малкия S-образен знак на Верните, който носех около врата си. Знакът на човек, който очаква ден, когато ще дойдат героите.

— Не. Не се бия заради смъртта му, Коуди. Бия се за мечтите му.

Коуди кимна.

— Това е добро от твоя страна, момко — обърна се той, за да слиза по стълбата. — Добро е.

Пропълзях в гнездото, обърсах ниския таван с глава, вдигнах пушката на Коуди и поставих мобилния в нея. Свалих очилата за нощно виждане и вместо тях използвах прицела на пушката — той имаше карта на местността и можеше да прави термално изображение. Още по-добре от това — оръжието притежаваше усъвършенствана система за засичане на звуци. Щеше да ме предупреди, ако усетеше нещо наоколо, и да образува малко проблясване на картата.

За момента нищо. Даже и гълъби.

Лежах на оставените от Коуди възглавници. От време на време се завъртах в квадратното пространство и подавах пушката от някоя от страните.

Отдолу, от склада, се донесоха звуци. Проверих при останалите и Мизи заяви, че идеята ми — да изпратим Коуди в паралелно измерение, където да тренира — проработила. Каза, че той трябвало да стресне някакви хлапаци, които живеели в склада в другото измерение, но иначе не се бил натъкнал на никого.

След това проверих нещо странно — засечен от пушката шум — но се оказаха неколцина клошари, които се придвижваха през уличката. Не се спряха при нашия склад, а продължиха към покрайнините на града. Това ме остави с дълго време да размишлявам. Умът ми се рееше в тишината и аз схванах, че нещо ме дразни. Бях недоволен, при все че — неприятно — не можех да разбера точно защо. Нещо ме тормозеше — или за избраното от нас място, или за плана, който бяхме изработили. Какво ми липсваше?

Висях над това около час — само частица от смяната ми — и всъщност се зарадвах, когато алармата на оръжието ми бръмна отново. Увеличих източника на безпокойството, но беше просто котка, преминаваща по наблизо разположен покрив. Гледах я внимателно, ако се окаже някой изменящ формата си Епичен.

По това време на хоризонта се бе появила светлина, аз се прозинах, облизах устни и усетих вкуса на солта. Нямаше да е лошо да бъда далеч от това място. За съжаление, нарядът ми бе пълни осем часа, което съдържаше още шест часа еднообразие до пладне.

Отново се прозинах и потърках с нокът соления ръб на покрива пред мен. Странно, но складът ни продължаваше да расте. Промените бяха нищожни, но при внимателно вглеждане можех да видя как по каменната сол растат тънки като моливни линии лиани, сякаш изваяни от невидима ръка.

Големите промени на града се извършваха в първия и в последния ден от живота на една постройка, но времето между тях не беше статично. Често се пръкваха малки орнаменти — те щяха да изчезнат след ден-два, отнесени от неизбежния разпад, който бе безкрайният цикъл на Илдития.

Алармата на пушката ми пак избръмча и аз погледнах през прицела към картата. Звукът идваше от покрива на нашата постройка, и миг по-късно чух стържещи по каменната сол стъпки. Дойдоха откъм стълбата отдолу — тя водеше от таванското помещение към покрива. Вероятно беше някой от моя екип. Все пак внимателно издърпах мобилния си от страната на снайперската пушка и си послужих с камерата — свързана с прицела — за да видя кой е тук.

Беше Крадеца.

Не бях очаквал това. Не можех да си припомня да е излизал от стаята си в която и да е от трите бази, освен когато ни се налагаше да се прехвърляме от една в друга. Стоеше прав, засенчваше лице с ръка и се мръщеше на далечния изгрев на слънцето.

— Крадеца? — попитах го аз и изпълзях от снайперското гнездо, помъкнал пушката. — Всичко наред ли е?

— Хората се наслаждават на това — обясни той.

— Какво? — попитах аз и проследих погледа му. — Изгревът на слънцето?

— Винаги говорят за изгрева на слънцето — продължи той; звучеше раздразнено. — Колко е красиво, дрън-дрън. Като че всеки изгрев е някакво неповторимо чудо. Не го забелязвам.

— Ти луд ли си?

— Все повече съм уверен — сухо каза той, — че съм единственият на тази планета, който не е.

— Тогава трябва да си сляп — заключих аз и погледнах изгрева. Като става дума за изгреви, не беше кой знае какво. Нямаше облаци, за да отразяват светлината, а днес беше доста еднообразно в един цвят, вместо да покрива спектъра.

— Огнено кълбо — отбеляза той. — Яркооранжево. Рязка светлина.

— Да — усмихнато потвърдих аз. — Смайващо.

Мислех си за годините в мрака на Нюкаго, когато преценявахме часа по мъждивостта на светлините. Мислех си как видях откритото небе за пръв път след детството и гледах как слънцето се показва и къпе всичко в топлина.

Не се налагаше изгревът да бъде красив, за да бъде красив.

— Понякога идвам да ги наблюдавам — поясни Крадеца, — само за да видя дали мога да забележа това, което всички останали твърдят, че виждат.

— Ей — подхванах аз. — Какво знаеш за начина, по който расте градът?

— Защо това е от някакво значение?

— Защото е интересно — отговорих аз и коленичих. — Виждаш ли тази плетеница от лиани? Продължава да расте. Дали защото истинският склад е притежавал този шаблон в тухлата и дървото? Искам да кажа, не изглежда много смислено да е така, но другата възможност е силите да създават изкуство тук. Това не е ли странно?

— Наистина не мога да кажа.

Погледнах го.

— Не знаеш, нали? Приел си тази сила, когато си овладял града, но не знаеш как действа.

— Знам, че прави, каквото искам. Какво друго е от значение?

— Красотата — отвърнах аз и прекарах пръст по една от лианите. — Баща ми винаги твърдеше, че Епичните били чудо. Удивителни. Отблясък от нещо наистина божествено, разбираш ли? Лесно е да се обръща внимание на съсипията, като това, което Разрушение е сторил в Канзас Сити. Но има и красота. Това ме кара да се усещам почти зле, когато убивам Епични.

Той изхъмка презрително.

— Виждам преструвките ти, Дейвид Чарлстън.

— Моите… преструвки? — надигнах се и се обърнах към него.

— Преструвката, че презираш Епичните — обясни той. — Мразиш ги, да, но както мишката мрази котката. Омразата на завистта. Омразата на дребния, който желае да бъде велик.

— Не бъди глупав.

— Глупав? — попита Крадеца. — Мислиш си, че не е очевидно? Човек не проучва, не се учи, не става обзет от нещо като теб от омраза. Не, това са признаците на желанието. Ти потърси баща и любовница сред Епичните.

Той пристъпи към мен.

— Признай го. Не искаш нищо повече от това да бъдеш един от нас.

— Обикнах Меган, преди да разбера каква е — възразих аз със стиснати зъби, изненадан от внезапния гняв, който изпитах. — Нищо не знаеш.

— Не знам ли? — продължи той. — Толкова пъти съм гледал хора като теб — Дейвид, в тези първи мигове виждаш истината за хората. Нови Епични. Убиват, унищожават, показват какво би сторил всеки, ако задръжките му паднат. Хората са порода недобре оковани чудовища. Това се намира вътре в теб. Отречи го — предизвиквам те. Отречи го, човече, който претендираш, че познаваш Епичните по-добре от самия себе си!

Не посмях. Извърнах се от него и се покатерих отново в снайперското място, за да довърша смяната си. Най-накрая той изръмжа зад мен и си тръгна.

Часовете минаваха. Не можах да се отърся от казаните от Крадеца неща, въпреки че опитах. С наближаването на обяда и на края на наряда ми аз се озовах съсредоточен върху нещо, което той ми каза.

Човече, който претендираш, че познаваш Епичните по-добре от самия себе си…

Аз познавах ли ги наистина? Да, познавах силите им, ала не и самите Епични; те не бяха еднакви. Това бе една от грешките, които хората допускаха лесно. Епичните бяха изключително арогантни, тъй че човек можеше да предвиди някои от действията им, но все пак бяха хора. Индивидуалности. Не, не ги познавах.

Но познавах Проф.

О, Злочестие, мина през ума ми.

Най-после нещото си застана на мястото. Нещото, което ме измъчваше. Изхвърчах от укритието си и се втурнах надолу по стълбите в склада.

Влетях със залитане от стъпалата в таванчето, изтичах до ръба и погледнах към помещението долу. Мизи седеше на масата и въртеше ключове около показалеца си, а Меган бе скръстила крака на пода и се концентрираше. Близо до нея въздухът потрепери и се появи Коуди.

— Е — обяви той — мисля, че овладявам това. Изглежда много по-мощно от тензорите в Нюкаго. И завършените силови полета действат.

— Хора! — провикнах се аз.

— Дейвид, момко? — обади се Коуди. — Това с измеренията действа страхотно!

— Защо — викнах аз — Проф ще ни дава двудневен срок?

Всички ме изгледаха мълчаливо.

— За да… ни накара да се паникьосаме? — предположи Мизи. — Да ни застави да се предадем? Нали обикновено затова се дават крайни срокове?

— Не, гледай на това като Възмездител — ядосано продължих аз. — Да предположим, че Проф готви удар, както правим и ние. Да предположим, че е събрал свой екип и има свой план за нападение. Ние си мислим за него като за някакъв безлик деспот, но той не е. Той е един от нас. Този краен срок е твърде подозрителен.

— Искри — каза Меган и стана. — Искри! В този случай човек би дал двудневен краен срок само…

— … понеже планира да атакува в рамките на един ден — довърши Ейбрахам. — Ако не и по-скоро.

— Трябва да се измъкваме — заключих аз. — Оттук, от града. Давайте!