Брандън Сандърсън
Злочестие (6)

5.

Не помръдвах, а по гръбнака ми пъплеше хлад. Обърнах се, като внимавах да не правя резки движения, и установих, че за беля съм пропуснал един робот, скрит в сенките на стаята. Пръчковидното тяло съвсем не беше заплашително, но подобрената щурмова пушка ФАМАС ГЗ, монтирана в горната му част, беше нещо съвсем различно.

Обмислих дали да опитам да го прострелям, но тялото ми беше обърнато в погрешната посока. Щеше да ми се наложи да извъртя пушката и да се надявам да улуча робота, преди сам да бъда прострелян. Шансовете ми не изглеждаха добри.

— Аз наистина имам храна в другия шкаф — продължи гласът, излъчван от робота. Мъжки глас, теноров, мек. Това трябва да беше един от тайнствените хора, който управляваха Оръжейната. Повечето дронове изглеждаха автономни, но господарите им би трябвало да наблюдават — всяка пушка имаше камера. — Помни обаче, не са замразени вечери. Стекове. Няколко подбрани ребрени пържоли, останали от доброто старо време. Липсват ми повече от всичко.

— Кой си ти? — попитах.

— Онзи, когото опитвате да оберете. Как заблуди моите дронове?

Прехапах устни и опитах да изчисля времето за реакция на пушката, докато се прокрадвах настрани и гледах как ме следва. Искри. Проследяващата апаратура беше отлична; пушката не се отклони от мен. Дори говорителите на робота произведоха тихо цъкане като предупреждение и аз застинах на място.

А дали имаше пълен обхват на движение? Може би не…

— Значи това е останало от могъщия Джонатан Федрус — рече гласът. — Праща ударен отряд в опит да открадне от мен.

Федрус? Разбира се. Работникът от Оръжейната мислеше, че още сме с Проф. Ние не бяхме разгласявали шумно, че той е паднал под властта на силите си; поначало повечето хора не знаеха, че е Епичен.

— Наложи ни се да дойдем — отговорих аз, — само защото вие отказахте да търгувате с нас.

— Да, много почтено от ваша страна. „Продайте ни каквото искаме, иначе ще си го вземем със сила.“ Очаквах нещо повече от един от специалните отряди на Джонатан. Вие просто… — гласът замлъкна, после продължи по-тихо. — Какво искаш да кажеш с това, че е имало и друг? Откраднали са какво? По дяволите, как изобщо знаят къде се намира?

Нещо отговори приглушено. Опитах да отстъпя, но дронът отново издаде предупредителния звук, този път по-силно.

— Ти — каза гласът, като върна вниманието си към мен. — Обади се на приятелите си. Кажи им да върнат откраднатото от другия мъж или ще те убия. Имаш три секунди.

— Ъх…

— Две секунди.

— Хора!

Стената вдясно от мен се стопи в прилив на топлина и разкри смътна форма оттатък.

Свих се и — противно на инстинктите си — се търкулнах към дрона. Първоначално той изстреля един откос по мен, но — както се бях надявал — когато стигнах твърде близо, пушката му не успя да се сгъне достатъчно надолу, за да ме улучи.

Това означаваше, че съм улучен само веднъж.

Удари ме в крака, докато се търкалях. Не бях сигурен как се получи, но искри, заболя.

Роботът опита да отстъпи, но аз го хванах, пренебрегвайки раздиращата болка в крака. Последния път, когато бях прострелян, в началото не го бях усетил, обаче сега ми беше трудно да се преборя със силната болка. Все пак успях да попреча на робота да стреля по мен отново, понеже се пресегнах и отключих устройството, което крепеше пушката към машината. Оръжието падна.

За съжаление, докато се борех, поне двадесетина дрона се бяха измъкнали от тавана — където бяха маскирани като панели — и се спуснаха надолу с пропелерите си. Далеч не бях в такава безопасност, каквато си бях представял, тук, обаче засега вниманието им беше съсредоточено върху фигурата, която излезе от разтопения метал на стената: мъж — целият от пламък, а фигурата му — тъмночервена като разтопена скала. Зарево беше пристигнал. Колко жалко, че не беше истински.

Стиснах раненото си бедро и огледах стаята за Меган. Криеше се близо до ъгъла в коридора, който водеше към лабораторията. Зарево не беше реален, не напълно, но не беше и илюзия. Беше сянка от друго място, от друга версия на нашия свят. Не че наистина беше дошъл да ме спаси; Меган просто налагаше върху нашия свят гънка от онзи свят и така създаваше усещането, че все едно той е тук наистина.

Заблуди дроновете — всъщност, можех да усетя топлината, идваща от разтопената стена и да подуша дима във въздуха. Когато дроновете започнаха френетично да стрелят, аз се пресегнах в отворения фризер и грабнах шепа епруветки. После изкуцуках през стаята и отидох при Меган, която беше дошла при мен веднага щом бе разбрала, че съм улучен.

— Слонце — каза тя и простена, хвана ме под мишница и ме измъкна на скрито място, а после натъпка епруветките в джоба си. — Оставям те сам за пет минути и ти позволяваш да те ранят.

— Поне ти взех подарък — отвърнах аз и притиснах гръб в извивката на стената, а Меган бързо превърза раната ми.

— Подарък? Епруветките?

— Взех ти нова пушка — казах аз, стискайки зъби заради болката, докато тя пристягаше превръзката.

— Имаш предвид ФАМАС, която остави ей там на пода?

— Аха.

— Разбираш, че всеки от, да речем, стотината дрона, с които се сражавах отвън, имаше такава пушка. Към този момент вече можем да построим крепост от тях.

— Е, когато свършиш с използването им за крепостта, ще ти трябва и една за стрелба. Ето, заповядай! Даже върви с… — изскимтях от болка. — Даже върви със стая, пълна с мъртви роботи. И може би няколко стека. Не знам дали онзи ме излъга за стековете.

Зад Меган Зарево изглеждаше спокоен, а куршумите се топяха, преди да го достигнат. Не беше толкова горещо, колкото би трябвало — все едно огънят беше някъде далече, а ние усещахме полъх от него.

Едва разбирахме как действат силите на Меган. Дроновете, които Зарево разтопи, не бяха наистина мъртви, а стената не се беше отворила наистина. Способността на другия свят да влияе върху нашия беше краткотрайна. За минута всички бяхме уловени в изкривяването на реалността при смесването на двата свята, но след секунди всичко щеше да се изгуби и да се върне към нормалното.

— Добре съм — казах. — Трябва да вървим.

Меган не каза нищо и пак ме хвана под мишницата. Фактът, че не отговори — и че беше спряла и двама ни насред сражението, за да прегледа раната — ми каза каквото трябваше да знам. Бях ранен зле и кървях много.

Промъкнахме се по коридора към лабораторията. Погледнах през рамо, за да се уверя, че дроновете не ни следят. Така беше, но видях и нещо притеснително: Зарево ме гледаше, отново. През пламъците на изкривяването две черни очи срещнаха моите. Меган се кълнеше, че Зарево не може да види нашия свят, ала той вдигна ръка към мен.

Скоро излязохме от полезрението му. Шумният пукот на престрелката ни следваше, когато с препъване влязохме в лабораторията с всичките й органи. Тревожно отстъпихме встрани, когато друга група дронове мина край нас. Дори не ни погледнаха. Имаха да се бият с Епичен.

Прекосихме стаята и се озовахме в осветения коридор оттатък. Оставих истинска кървава следа на пода.

— Що за място е това? — попита Меган. — Онези работи в стъклениците сърца ли са?

— Аха. Ама как ме боли кракът…

— Коуди — тревожно каза Меган, — Ейбрахам излезе ли?… Окей, добре. Палете джиповете и пригответе пакета за първа помощ. Дейвид е ранен.

Мълчание.

— Не знам как ще го направим, Мизи. Надявам се да можем да използваме отклоняването на вниманието, както сме планирали. Бъди готова.

Съсредоточих се върху това да се движа, въпреки болката. Свърнахме към тунела, през който се бях промъкнал тук. Зад нас стрелбата внезапно спря.

Лош знак. Зарево беше изчезнал.

— Не можеш ли да го накараш да ни следва? — попитах.

— Трябва ми почивка — отговори Меган. Гледаше право напред с вирната брадичка. — Достатъчно трудно ми беше и преди, когато не ме беше грижа какво ми причинява.

— Искаш да кажеш…

— Просто главоболие — каза тя. — Като вчера, но по-зле. Все едно… ами, все едно някой блъска по черепа ми и опитва да влезе вътре. Създаването на такова голямо изкривяване на реалността ме довежда до предела. Затова нека се надяваме, че…

Тя спря. Група дронове бяха събрани в тунела за достъп пред нас и блокираха пътя ни към изхода в гората. Изходът ме примамваше; беше само на няколкостотин стъпки, обаче видях, че е взривен и през отвора се промъква слънчева светлина. Вероятно Меган беше влязла така, но с дроновете между изхода и нас все едно беше в Австралия.

После, без предупреждение, таванът хлътна. Огромни късове метал паднаха около нас и тунелът се разтресе като при експлозия. Вече знаех достатъчно и забелязах, че нещо не е наред с експлозията. Може би стоманените късове не скърцаха достатъчно шумно или имаше нещо в начина, по който коридорът се разтресе. Или може би падането на стоманените късове пред нас, блокиращи дроновете — които започнаха да стрелят, но не улучиха нито Меган, нито мен с отломки.

Поредната илюзия с измеренията, само че беше достатъчно силна, за да ме събори. Паднах със стон и опитах да се търкулна на една страна, за да предпазя ранения крак. Помещението се завъртя и за миг се почувствах като скакалец върху фризби.

Когато зрението ми изплава до някакво подобие на стабилност, открих, че съм се свил до едно от падналите парчета метал. За момента ми се струваше реално. Тук, при създаденото от Меган сливане на двата свята, „илюзията“ беше реална.

Кръвта ми, проникнала през импровизираната превръзка, беше изцапала пода все едно някой го беше забърсал с мръсен парцал. Меган беше на колене до мен, главата й беше сведена, а дъхът й излизаше със свистене.

— Меган? — проговорих аз в шума на стрелящите дронове. Искри… скоро щяха да ни погнат, с блокада или не.

Очите на Меган бяха широко отворени, устните й се раздалечиха и разкриха стиснатите зъби. По слепоочията й се стичаше пот.

Онова, с което се бореше напоследък, когато прилагаше способностите си, я нападаше с пълна сила.