Брандън Сандърсън
Злочестие (7)

6.

Това не трябваше да се случва.

Открили бяхме тайната, начина, по който Епичните да са неподвластни на развалата, причинена от техните сили: ако се изправиш срещу най-дълбоките си страхове, тъмнината се оттегля.

Трябваше да е свършило; Меган беше нахлула в горяща сграда, за да ме спаси, и се беше изправила срещу страховете си. Би трябвало да е свободна. Но нямаше как да се отрече трескавото излъчване на лицето й — стиснатите зъби, напрегнатото чело. Обърна се към мен, без да мига.

— Усещам го, Дейвид — прошепна тя. — Опитва да влезе.

— Кой?

Тя не отговори, но знаех кого има предвид. Злочестие. Злочестие, червената точка в небето, новата звезда, която беше известила идването на Епичните… сам беше Епичен. Някак знаех, че Злочестие е крайно ядосан, задето узнавайки, че страховете на Епичните са свързани с тяхната слабост, ние бяхме разбрали как да преодолеем влиянието му върху Меган.

Стрелбата на дроновете престана.

— Това срутване е някаква илюзия, нали? — обади се гласът от по-рано и отекна по коридора. — Кой Епичен убихте, за да се сдобиете с тази технология? Кой ви каза как да изработите мотиваторите?

Поне говореше, а не стреляше.

— Меган — казах аз. — Меган, погледни ме.

Тя се фокусира върху мен и това като че ли помогна, макар в очите й още да имаше нещо диво. Изкушавах се да отстъпя и да я оставя да го освободи. Може би това щеше да ни спаси.

Но щеше да обрече нея. Когато Проф се подчини на тъмнината, донесена от силите му, той уби своите приятели без да трепне. Мъжът, който беше прекарал живота си в това да брани другите, сега беше изцяло подчинен на силите.

Нямаше да приема същото да се случи и с Меган. Пресегнах се към джоба на бедрото си, потреперих при местенето на ранения крак и извадих запалката. Вдигнах я пред Меган и запалих.

Тя за миг се отдръпна, после издиша и хвана пламъка в юмрук, като изгори дланта си. Падналите парчета метал, които бяхме ползвали за прикритие, потрепнаха, после изчезнаха. Таванът се възстанови. Огънят все още беше слабостта на Меган — и макар да се бе изправила срещу страховете си, слабостта неутрализираше силите й. И навярно винаги щеше да е така.

За щастие, докато тя беше готова да се изправи срещу слабостта, явно можеше да изтласква тъмнината. Напрежението я напусна и тя се отпусна на земята с въздишка.

— Чудесно — промърмори Меган. — Сега ме болят главата и ръката.

Усмихнах се леко и плъзнах пушката си по земята, а после плъзнах и пушката на Меган. Вдигнах ръце, когато дроновете ни обкръжиха. Повечето бяха от вида с вериги и щурмови пушки, но имаше и няколко летящи. Имах късмет — не стреляха.

Една от машините приближи. От основата й се беше издигнал малък екран, на който се показваше неясна фигура в контражур.

— Образът беше на Зарево, от Нюкаго, нали? Напълно заблуди сензорите ми — каза гласът. — Нито една обикновена илюзия не може да го постигне. Каква технология ползвате?

— Ще ти кажа — отговори Меган. — Само не стреляй. Моля те. — Тя стана и ритна назад нещо с петата си.

Слушалката. Все още легнал на една страна, взех слушалката под дланта си и се търкулнах отгоре, като прикрих движението, хващайки се за кървящия крак. Не мисля, че някой от дроновете забеляза какво направихме.

— Е? — продължи гласът. — Чакам.

— Сенки от различни измерения — обясни Меган. — Не са илюзии, а вълни от други реалности. — Тя беше застанала пред армията роботи, между мен и тях. Повечето бяха насочили оръжията си към нея, а ако я убиеха, тя щеше да се превъплъти.

Оценявах защитния жест, но, искри, превъплъщаването можеше да й причини непредсказуеми неща, особено при действието на силите й напоследък. Не беше умирала, откакто бяхме във Вавилар, и се надявах така да си остане.

Трябваше да направя нещо. Свих се на кълбо, като продължавах да държа крака си. Болката беше истинска. Можех само да се надявам, че треперенето и кървенето ще накара дроновете да не ми обръщат внимание, докато полагам глава върху слушалката и прошепвам в микрофона:

— Мизи? Там ли си? Коуди? Ейбрахам?

Никакъв отговор.

— Невъзможно — каза мъжът на Меган. — Опитах многократно да уловя този вид сила в мотиватор и се съмнявам някой да притежава познанието да направи онова, което аз не успях. Изместването на измеренията е твърде сложно, твърде могъщо за…

Вдигнах поглед към Меган, която стоеше гордо изправена пред строената армия, макар, както знаех, главата й да се пръскаше от болка. По-рано беше говорила смирено, като победена, но позата й казваше нещо друго. Отказ да отстъпи, да подвие коляно, да се кланя пред когото и да е и каквото и да е.

— Ти си Епична, нали? — каза гласът по-твърдо. — Няма технология, няма мотиватор. Значи, Джонатан набира последователи. След обръщането си?

Не можах да сподавя шумното поемане на въздух. Как така знаеше за Проф? Исках да потърся отговори, но не бях в положение да го направя. Опрях глава на пода, внезапно замаян. Искри. Колко кръв бях загубил?

Щом главата ми докосна слушалката, тя изпращя и гласът на Мизи се разнесе.

— Меган? Искри, обади ми се? Ти…

— Аз съм, Мизи — прошепнах.

— Дейвид? Най-сетне! Виж, разположих заряди за срутване на тунела. Можете ли да се махнете оттам? Мога да го взривя, след като минете.

Заряди. Погледнах обградилите ни дронове.

Илюзиите на Меган…

— Направи го сега, Мизи — прошепнах аз.

— Сигурен ли си?

— Да.

После се стегнах.

Горе избухна взрив и той ми прозвуча по-силен, защото го очаквах. Парчетата метал падаха точно където бяха паднали преди, стоварвайки се на земята на сантиметри от мястото, където се свивах — но аз останах невредим, както и Меган.

Роботите от своя страна действаха като младежки мечти и бяха напълно разбити.

Меган в миг се озова до мен, измъкна пистолета от кобура на хълбока си и стреля по останалите дронове. Аз успях да извадя ножа от канията на прасеца си и го вдигнах, с което си спечелих погледа на Меган, който казваше „Ти сериозно ли?“

— Поне не е тъп самурайски меч — промърморих аз и обърнах гръб на отломките. Когато прахолякът се разнесе, Меган улучи последния останал дрон и го прати да се върти на земята.

С усилие се надигнах на крака — хмм, на крак — и закуцуках през отломките на тунела към пушката си.

— Това откъде дойде? — попита Меган и посочи разбития таван. Зарядите на Мизи не бяха разрушили тунела напълно — всъщност доколкото можех да преценя, падналите отломки бяха същите като илюзорните, създадени от Меган.

— Мизи каза, че може да взриви мястото, след като избягаме.

— И ти я накара вместо това да го взриви върху нас? — каза Меган, взе пушката ми и ми я даде, а после грабна своята.

— Мислех си как твоите илюзии са получени от алтернативни реалности, нали така? И колкото по-близо е дадена реалност до нашата, толкова по-лесно се взема от нея? Ти беше наистина уморена…

— И още съм.

— … и прецених, че използваш реалност, която е много подобна на нашата. Експлозии отгоре. Мизи беше разположила зарядите. Затова предположих, че ще се получи по същия начин.

Меган отново ме хвана под мишницата и ми помогна да изкуцукам покрай отломките. Застреля един дрон, който опитваше да се измъкне от разни паднали камъни.

— Можеше и да не се получи — тихо каза тя. — Нещата не винаги стават като в другите реалности. Можеше да предизвикаш смазването си, Дейвид.

— Е, не го предизвиках — отговорих аз, — тъй че засега сме в безопасност…

Прекъснах, понеже в коридора отекнаха звуци, идващи отнякъде далеч зад нас. Металически звуци. Бръмчене на коптери. Триене върху метал.

Меган погледна първо мен, после изхода в гората, който все още беше на сто стъпки пред нас.

— Да побързаме — казах аз и закуцуках напред.

Вместо да отговори, Меган свали ръката ми от раменете си и я опря на стената, за да мога да се надигна.

— Ще ти е нужно време, за да излезеш — обясни тя.

— Затова трябва да побързаме.

Меган нарами пушката си, после се обърна отново с лице към коридора.

— Меган!

— Онова място зад отломките може да се отбранява — каза тя. — Мога да ги задържа доста дълго. Тръгвай.

— Но…

— Дейвид, моля те. Просто тръгвай.

Хванах я за рамото, придърпах я към мен и я целунах. При това кракът ми се усука и болката пламна нагоре по цялата ми страна, но както и да е. Една целувка от Меган си заслужаваше.

Пуснах я. И после тръгнах, както ми беше казала.

Чувствах се страхливец, обаче да си част от отряд означава да си даваш сметка кога някой може да свърши по-добра работа от теб. А да си мъж означава да се научиш да оставяш безсмъртната си приятелка от време на време да е герой.

Щях обаче да се върна за нея, мъртва или не. При това скоро. Няма начин да оставя тялото й да свърши като онези във ваните, които намерих. Запрепъвах се по наклона, мъчейки се да не мисля какво може да се случи на Меган. Щеше да й се наложи да се застреля, когато дроновете вземеха надмощие, понеже не можеше да рискува да я пленят.

Зад мен Меган откри огън; пушечните изстрели отекваха в стоманения коридор. Дроновете забързаха с тракане. Последва автоматична стрелба.

Почти бях стигнал до изхода, но забелязах сенки под слънчевата светлина навън. Почваше да ми призлява от дронове. Свих се от болка, когато извадих пистолета си. За щастие, сенките се преобразиха в як чернокож мъж с тясно тъмно облекло, очила за нощно виждане на челото и много, много пушки в ръцете. Ейбрахам изруга, когато ме зърна; гласът му беше леко обагрен с френски акцент.

— Как си? — попита той и забърза надолу по късия склон. — А Меган?

— Прикрива бягството ни — отговорих аз. — Иска да тръгваме без нея.

Ейбрахам ме погледна в очите, после кимна и се обърна да измине с мен последните няколко стъпки.

— Дроновете отвън влязоха в комплекса, веднага щом те забелязаха — каза той. — Всички други са при джиповете.

Значи имахме шанс.

— Тя е Епична.

Подскочих и се озърнах. Беше гласът от по-рано. Да не би някой дрон да ни беше намерил?

Не. Един панел на стената се беше превърнал в дисплей. На екрана с лице към нас беше същата смътна фигура.

— Дейвид? — каза Ейбрахам, застанал на светло пред отворения покрив на изхода. — Да вървим.

— Тя е Епична — казах аз, обърнат към екрана, вместо да тръгна. Тази фигура… позната ли ми беше?

Внезапно се включи светлина, разпръсна сенките и разкри набит възрастен мъж, кръглоглав, ако не се броят няколко кичура бяла коса, които стърчаха почти като корона. Виждал го бях и преди. Навремето. На една снимка на Проф отпреди много години.

— Днес видях нещо невероятно — каза мъжът. — И то ме изпълва с любопитство. Ти си онзи, когото наричат Убиеца на Стоманеното сърце, нали. Да… Момчето от Нюкаго. Ти не убиваш ли Епични?

— Само онези, които заслужават — отговорих аз.

— А Джонатан Федрус?

— Джонатан Федрус си отиде — меко рече Ейбрахам. — Остана само Епичният на име Ослепителния. Ще направим каквото е нужно.

Аз не казах нищо. Не че не бях съгласен с Ейбрахам, но ми беше трудно да изрека думите.

Мъжът ни изучаваше. Внезапно стрелбата зад нас стихна.

— Отзовах машините си. Трябва да поговорим.

В отговор припаднах.