Артър Дж. Куинъл
Перфектно убийство (31)

30.

Много малко неща бяха предизвиквали сълзите на Крийси през всички тези години. Бяха минали три дни, след като Майкъл се върна от болницата. Следобед Крийси ги остави с Леони да се пекат край басейна и отиде да помага на Джоуи за къщата.

Докато работеше на стената под палещото слънце, Крийси видя Лора да слиза по пътя. Носеше кофа с лед и четири бутилки бира. Мислите му се върнаха пет години назад. Вместо Лора, той си представи Надя. Само няколко дни, след като я беше видял за първи път. Той подновяваше варовиковата стена заедно с Пол и Надя беше слязла по същия път и носеше същата кофа със студени бири в нея. Това беше началото на всичко.

Но спомените му бяха прекъснати в момента, в който пристигна Лора. Тя пусна кофата и рязко каза на Джоуи:

— Иди да половуваш, Джоуи… гледай да е за по-дълго.

Младият мъж погледна майка си и безмълвно се отдалечи. Крийси скочи от стената и каза почти грубо:

— Лора, не започвай да ми опяваш за Майкъл. Стига ми и мърморенето на Леони. Знам какво правя. Би трябвало да разбереш това.

Тя впи в него поглед, който би превърнал вряща тенджера в буца лед.

— Ти не само си безчувствено, глупаво, безмозъчно, дебелоглаво копеле, но по една случайност си и мой зет — подхвана го тя. — Сега си дръж устата затворена и слушай.

Той я слуша десет минути, облегнат на стената, без да откъсва очи от краката си.

— Изобщо някакви чувства изпитваш ли? — завърши тя.

Той вдигна глава бавно, погледна я в очите и отсече:

— Не. Моите чувства бяха разбити заедно с Надя и Джулия на „Пан Ам-103“. Единственото останало нещо е омразата.

— Всички ли мразиш?

— Не. Само тези, които го сториха.

— Значи не изпитваш чувство на привързаност към никого? — настоя тя.

— Не разбирам какво имаш предвид — отговори той спокойно. — Тази дума не присъства в речника ми.

— Ами аз, Пол и Джоуи? — Гневът в очите й се смеси с тъга.

— Вие сте моето семейство — каза той просто.

— Какво означава това?

— Означава, че ви обичам… слушай, знаеш, че не ме бива по приказките.

Той почти трепереше от притеснение. Тя се приближи и обви с ръце врата му. Беше висока почти колкото него. Притисна лице в неговото и много тихо каза:

— Крийси, ние също те обичаме. Знам какво вършиш и от сърце се надявам да успееш, защото иначе тези зли хора никога няма да бъдат предадени на правосъдието. Сега ме чуй и не искам да се ядосваш. Току-що казах някои ужасни неща. Бях ядосана, но така ги мислех. И това, което ще ти кажа сега, също го мисля. Ако Надя беше жива и видеше как бездушно се отнасяш към тази жена, би се засрамила. Не за себе си, а за теб.

И двамата останаха неподвижни, като жива картина пред стената. Сетне тя бавно вдигна глава и се взря в очите му. Видя болката. Неизмеримата болка. Отново притисна лице до неговото. След малко ръцете му я обгърнаха и тя усети сълзи по лицето си. Не бяха нейни сълзи.