Артър Дж. Куинъл
Перфектно убийство (47)

46.

Беше си пристигнала у дома, но не изпитваше радост. Тя пусна чантата си до вратата и огледа стаята. Всички мебели и предмети, събирани през годините, й бяха познати. Влезе в спалнята, погледна леглото си и се почувства някак доволна, че не се наложи да дава апартамента под наем, докато я нямаше. Би трябвало да изпитва признателност към Крийси за това, но единственото нещо, което чувстваше към него, беше горчивина. Тя вдигна телефона на нощната масичка, позвъни на Джералдин в офиса и си уреди с нея среща за вечеря. После се накисна във ваната за половин час и изми косата си.

Джералдин дойде в ресторанта с петнайсет минути закъснение, седна и се извини.

— Някакъв кораб е потънал в южния Атлантик. Ние сме главните застрахователи и всичко това се изсипа на бюрото ми десет минути преди да тръгна от офиса. Дори нямах време да отида до вкъщи и да се преоблека. Извинявай за деловото облекло.

Тя беше облечена в строга сива пола, сако и бледозелена блуза.

— Изглеждаш страхотно — каза Леони. — Силно заредена.

Джералдин се усмихна доволна и попита:

— Е, значи сериалът свърши?

— Изобщо не е започвал — отговори Леони и й подаде менюто. — Нека първо поръчаме и после ще ти разкажа. Боже мой, имам нужда да разкажа на някого и ти си единствената.

— Не ти ли платиха? — разтревожи се приятелката й.

— О, платиха ми — каза Леони със задоволство. — И утре ще изпратя последния чек в строителната компания. Ще бъде един от големите моменти в моя живот.

Джералдин изучаваше менюто.

— Умирам от глад — въздъхна тя.

Час по-късно Леони седеше обляна в сълзи. Беше заклела приятелката си да пази тайна. Обясни, че по някакъв начин нарушава договор, макар договорът вече да е изтекъл. Тя просто трябваше да го изхвърли от главата си. По някакъв начин да го погребе завинаги, после да се опита да се върне към нормален живот. Всъщност нейният живот кога ли е бил нормален.

Тя изля душата си и когато стигна до края на историята, когато Майкъл, застанал с нея до таксито, й каза: „Ще се видим отново“ и после се отдалечи, тя наведе глава и сълзите бликнаха от очите й.

Джералдин се пресегна през масата, сложи ръка върху нейната и промълви:

— Изглежда като на филм. Какво ще правиш сега?

Леони се овладя, издуха носа си и каза ядосано:

— Нищо не мога да направя. Документите за развод бяха изготвени преди месец, според условията в договора. Ще мине почти автоматично. Дори няма да се наложи да ходя в съда.

— Този човек е като животно.

Леони поклати глава.

— Не. Той е само машина, изкована от омраза. Наглед може да бъде приятен и в някои случаи — дори забавен. Веднъж танцувах с него на една сватба, чух го да разказва шеги… много смешни шеги. Но два часа по-късно отново беше просто машина.

Джералдин изглеждаше заинтригувана.

— Ти изобщо имаше ли някакви чувства към него?

— Не. Всъщност никога… — понечи да каже Леони и после спря и мълчаливо се втренчи в празната си кафена чаша. Вдигна глава, махна на келнера и поръча още две кафета и два коняка. Не каза нито дума, докато не пристигнаха, въпреки че Джералдин примигваше от нетърпение.

— Спах в леглото му няколко месеца — продължи най-сетне тя, — но той въобще не ме докосна.

— Е, и?

— Е, не знам — сви рамене Леони. — Не знам дали е възможно да бъдеш в такава близост с мъж, без нещо да се случи. Това е нещо повече от безразличие.

— Той готин ли е?

Леони се усмихна.

— Не. Има лице, в което сякаш някой е живял. Ако не друго, то поне отразява един разбит живот.

— А тялото му?

— Доста е злоупотребявал с него, но е в много добра форма. Изглежда с двайсет години по-млад.

Познавайки приятелката си, Джералдин започна да я разпитва.

— Значи си изпитвала само безразличие? И нищо друго? Бъди искрена, Леони.

— Струва ми се, през последните два месеца, когато беше добър с мен. Може да е било само реакция на нещо — размишляваше Леони.

— Какво нещо? Нещо като привързаност? — отпи от коняка си Джералдин.

— Този вид привързаност, който можеш да почувстваш към някоя горила, затворена в клетка в зоопарка — усмихна се тъжно Леони.

— Той затворен ли е в клетка?

— Определено. Или поне чувствата му са затворени от омраза.

— Привличаше ли те физически?

Леони отново се усмихна без радост.

— Да. Няма да отричам това. В него имаше нещо. Завладяващо присъствие. Някаква аура. Той със сигурност привлича физически много жени. Около него има мистерия и това създава физическото привличане. Също и неговата твърдост. Най-мъжественият човек, когото съм познавала през живота си.

— А Майкъл?

Леони явно бе мислила и за това.

— Майкъл е някак по-различен, но в известен смисъл същият. Той също е твърд и държи чувствата си заключени, но аз съм била в клетката с него, когато той беше съвсем уязвим. Моите чувства към него са майчински и зная, че той изпитва към мен същото. Той не е имал майка, преди да се появя аз. В живота му изобщо не е имало жена. Затова ми е толкова тежко… Майкъл има нужда от мен.

— Но той е казал, че ще се видите отново?

— Да.

— Вярваш ли?

— Да. — Леони отпи от коняка си и вдигна рамене. — Не знам как ще стане, но щом е казал, че ще се видим отново, значи ще стане. В някои отношения Майкъл е твърд като Крийси.