Стивън Диас
Скалният крал (11)

9.
Въпрос на приоритети

Вейл Тасан, Нощен пазител, командир на Елмазените мъже, най-страховитият воин в кралствата, наведе глава и зачака.

— Как така си е тръгнал?

За миг Говорителката Зафир се скова. Вейл се почуди дали няма да хвърли нещо по него. Говорителите идваха и си отиваха, кралица Зафир беше четвъртият, когото Вейл Тасан беше доживял да види. Ако му беше позволено да изкаже мнение, то навярно би било, че останалите бяха несравнимо по-добри. Тъй като не му беше позволено, той стори именно онова, което изискваха традицията и протоколът. Поклони се точно толкова ниско, колкото трябваше, готов да изпълни всяка заповед, която му бъде дадена.

— Напуснал е двореца, Ваша Светлост — каза той тихо и спокойно.

— Идиот! Къде е отишъл?

Вейл отново се поклони. Действието беше машинално, рефлекс, усвоен с годините. Вече не беше нужно да си напомня да го прави.

— До гнездото, Ваша Светлост. Отиде до гнездото заедно с по-голямата част от ездачите си, събуди Наставник Копас, настоя драконите му да бъдат събудени и всички отлетяха, Ваша Светлост. Според мен полетяха на запад, към Гръбнака на света и Дротанов връх. Поне каквото е останало от него.

Което означаваше, че е поел по посока на Червените ездачи, но Вейл не сметна за нужно да споменава нещо толкова очевидно.

Гневът на Говорителката се разпали още повече. Вейл я наблюдаваше с невъзмутимо безразличие. Елмазените мъже биваха избирани едва ли не още преди да проговорят. Обикновено бяха сираци или нежелани деца на бедняци, които не можеха да си позволят да изхранват още едно гърло. Някои бяха незаконородени потомци на мъже с потекло, удобно пратени на място, където няма да създават проблеми. В Стражата родословието беше без значение. Всички бяха равни. Вейл можеше да е син на крал или на шут, но в собственото си съзнание той беше син на Стражата, ни повече, ни по-малко. Беше образувал фаланги редом със своите братя — с онези, които бяха съумели да останат живи — повече от двайсет години. Заедно се бяха опълчвали на силата и огъня на драконите. Може да беше сам пред трона на Говорителката, но винаги чувстваше присъствието на братята си, застанали на пост или заети със задълженията си, недалеч от него. Гневът на кралица Зафир не беше нищо за него. Той зачака тя да го отпрати, безмълвен и неподвижен.

— Посред нощ — поклати глава Зафир.

— На зазоряване, Ваша Светлост. Потеглиха на зазоряване. Веднага щом стана достатъчно светло, за да виждат драконите.

— Не е тръгнал на запад, Тасан. Отишъл е на юг, върнал се е у дома при своята… — Тя се поколеба. Вейл го усети — още думи бяха на път да излязат от устата й, но ги възпря. Вейл стоеше неподвижно и мислеше за Говорителя Хирам. Хирам, мъдрият и прозорливият. Хирам, под чието ръководство в продължение на десетилетие в кралствата бяха царили мир и благоденствие. Хирам, който по причини, които Вейл никога нямаше да узнае, беше определил за своя наследница Зафир, несъмнено най-недостойния кандидат. И за благодарност беше блъснат от балкона. „Трябваше да посочи Скалния крал. Това щеше да разбуни тия затлъстели мекушави крале, които имаме в последно време. Говорител на място.“

Той сви устни. Не биваше да му минават подобни мисли. Зафир обаче не го гледаше, така че най-вероятно не беше забелязала. Вместо това гледаше принц Тирин. Той беше четвъртият или петият син на крал Наргон и кралица Фион, което го правеше някакъв братовчед на Джехал. През последния месец всичко се беше променило толкова много, че Вейл се оказваше обезпокоително неосведомен кой какъв се пада. Принцове и принцеси идваха и си отиваха и той вече не успяваше да им хване края. Навярно трябваше да го е грижа, но просто не можеше да се насили да прояви повече интерес.

Говорителката наклони глава настрани.

— А ти знаеш ли нещо за това, Тирин?

Тирин беше десет години по-млад от Джехал и очевидно искаше да му подражава във всяко отношение. В момента очите му не се отделяха от Зафир; разсъбличаше я с поглед и се чудеше, щом Джехал вече го няма, колко ли време ще мине, преди тя да си потърси нов любовник.

Едно мускулче на лицето на Вейл трепна. „Винаги ли са били толкова прозрачни?“

Тирин облиза устни.

— Аз ходих до гнездото с него. Той ми предложи да ме вземе със себе си обратно на юг, но му отказах. Мястото ми е тук, Ваша Светлост, за да ви служа, както мога.

Той й отправи похотлива полуусмивка. Ако Зафир не разбираше накъде бие, тя определено беше единствената в стаята.

— Защо замина той, принц Тирин?

Изражението й се промени. Едва доловима усмивка навярно. Незабележимо изменение на позата, леко ококорване на очите, повдигане на вежда. Вейл не можеше да каже в какво точно се състои промяната, но ефектът беше поразителен. „Да — сякаш казваше тя. — Може и да ме имаш.“ Дори Вейл го усети, въпреки че погледът не беше предназначен за него. Ченето на Тирин увисна. Ако не беше седнал, Вейл беше сигурен, че щеше да падне. Говорителката Зафир в миг го беше превърнала в свой роб.

Против волята си Вейл беше впечатлен. Така правеше един говорител. Говорителят властваше. „Затова ние не мислим — напомни си Вейл — Ние сме мечовете и копията на говорителя, неговите щит и броня. Ни по-малко, ни повече.“

— Той може би, ъъъ… ще отсъства известно време, ако не се лъжа, Ваша Светлост.

Което изобщо не отговаряше на въпроса на Зафир, но умът на Тирин беше твърде зает с едно конкретно нещо и вече не можеше да функционира нормално. Изражението на Зафир не се промени. Не трепна дори в изблик на гняв или нетърпение, въпреки яростта й само отпреди минути.

— Защо, принц Тирин? Какво според теб ще го задържи в Устиярост?

— Каза, че имал лошо предчувствие, Ваша Светлост. Някой щял да умре, негов близък, така каза. Трябвало да се върне, така каза. Да види дали би могъл да го спаси.

— И кой е този някой, принц Тирин? Каза ли?

Вейл долови едва забележима промяна в тона на Зафир. Острота под изкусителната мекота. За Вейл опасността беше очевидна. Зафир беше изкопала трап право пред краката на Тирин. Той се почуди дали принцът ще съумее да го забележи.

— Баща му, крал Тиан, предполагам. Казват, че все повече се влошавал след прибирането си у дома.

Вейл запази лицето си непроницаемо. „Браво на теб, хлапе. Но дали това се дължеше на умение или на чист късмет?“

Зафир присви устни. Облегна се назад на трона си и се отпусна със същото престорено отегчение, което би демонстрирал и Джехал. А също и Тирин, ако не беше толкова напрегнат.

— Добре тогава. Да започваме. Свободен си, Нощен пазителю. Джейрос, зарадвай ни с новини от Ордена.

Действащ грандмайстор Джейрос, временно изпълняващ длъжността глава на Ордена на Люспестите и главен алхимик на кралствата, излезе колебливо пред трона. „Отне му доста време да свикне с поста си — каза си Вейл, — но точно започва да се вписва в ролята.“ Предшественикът му, Белеферос, който би трябвало да изкара още доста години, преди близо шест месеца просто беше изчезнал. По случайност именно на връщане от Устиярост. Вейл предполагаше, че грандмайстор Джейрос е прекарал по-голямата част от първите месеци в очакване бившият му началник да се появи.

— Ваша Светлост — поде той. Напоследък звучеше по-уверено. — Продължаваме с ревизията на гнездата в опит да установим дали…

— Да, да, да. Още броите драконите, за да разберете дали онзи, който се измъкна, е оцелял, или не. — Зафир седна по-изправена и тропна с крак. — Когато имате отговор, ще се радвам да го чуя. Дотогава не желая всеки ден да слушам оплаквания колко трудно било.

— Ваша Светлост, ако наредите претърсване на Гръбнака на света…

— И да дам повод на Алмири и Джаслин да докарат драконите си право пред прага ми? Може и да твърдят, че търсят, грандмайсторе, но не това ще правят. Ако бялата женска е мъртва, се е преродила в някое гнездо. Ако е жива, не е. Както толкова обичате да ни натяквате, броят на драконите в света никога не се променя, така че ако е загинала от отровите ви, можете да си отговорите на въпроса, като ги преброите. Броенето не може да е чак толкова сложна задача, нали, грандмайсторе? Дори принц Тирин може да брои. Когато ми докладвате, че един от тях все още липсва, ще ви изслушам с по-голямо внимание. Дотогава да не чувам оправдания, алхимико. Носите ли ми други вести?

Джейрос замълча за миг. Вейл виждаше, че е ядосан. Ето колко бе нараснало самочувствието му. Преди месец щеше да се е разтреперил. Говорителката и главният й алхимик бяха на нож. Те двамата, всеки по свой начин, бяха двете най-влиятелни фигури в кралствата. Подобно нещо притесняваше Вейл. Докато Джейрос описваше възстановяването на крепостта на алхимиците, Вейл старателно изброяваше всички неща, които го притесняваха. Червените ездачи. Заключването на кралица Шезира в Кулата на здрача. Всичко, свързано с принц Джехал. Съветът на говорителя… Съветът отдавна се беше изродил във фарс, това беше най-лошото. Три от драконовите кралства дори нямаха свой представител, а Говорителката Зафир видимо се отегчаваше. Сега, след като Джехал вече го нямаше да ги забавлява с остроумието си, кой ли пръв щеше да го напусне? Принц Тихан, който говореше от името на Скалния крал? Лорд Ейзал, който слушаше вместо крал Сирион? Принц Сакабиан, братовчедът на Зафир? Някой от другите? Алхимиците навярно? Или самата Говорителка щеше да си тръгне първа?

Вейл обаче беше командирът на Нощната стража, така че щеше да ходи, щом дългът го зове, и да слуша, дори стаята да е празна. Днес слушаше как главният алхимик на кралствата обяснява, че все още възстановяват редута, където Орденът приготвяше отварите, укротяващи драконите. Слушаше как Джейрос описва в досадни подробности щетите, нанесени на пещерите от издухания от белия дракон дим, лошото качество на последната реколта от онова, което алхимиците отглеждаха там, каквото и да беше, недостига на хора и ресурси. Онова, което му се стори, че чува в думите на алхимика, макар и казано по много заобиколен начин, бе, че отварите, които поддържаха кралствата живи, скоро ще се изчерпат. Че един мъдър човек отсега би се заел да планира намаляване броя на драконите. Никой друг обаче, изглежда, не чу подобно нещо. Когато Джейрос приключи, Зафир го отпрати с някаква презрителна забележка. Повече хора нямало да получи. Същият отговор, който му даваше ден след ден вече в продължение на седмици. Вейл, който разполагаше с десет хиляди войници, стоящи без работа по казармите, нямаше как да не се запита защо.

И други дойдоха и си отидоха, като повечето нямаха нищо интересно за казване. Независимо от това Вейл слушаше. Предстоеше война. Очевидно беше и все пак никой не изглеждаше загрижен. Съветът се делеше, реши Вейл, на две равни части. Хора, които бяха твърде глупави да го осъзнаят, и хора, на които просто не им пукаше. И накрая оставаше той, от когото щеше да се очаква да води войната. Изглежда никой от другите не се беше загрижил кой знае колко, че някой и друг град може да изгори, стига да запазеха драгоценните си гнезда. „Подкастряне.“ Сърцето му заби учестено при тази мисъл. „Нима не би било най-добре? Най-малкото, би ги накарало да поспрат и да се замислят.“

Най-накрая се изправи онзи, който навярно имаше нещо интересно за казване. Застер, старият дворцов разузнавач.

— Ваша Светлост, наблюдава се раздвижване сред драконовите ездачи от север.

Дори Зафир леко се поизправи. Сега само се преструваше на отегчена.

— Продължавай.

— Принцеса Джаслин е напуснала Наблюдателницата и се е върнала в Пясъка. Няколко дракона са видени да се насочват към Пустинята на солта. Макар и с неохота, тя договаря брака си с принц Диалт, сина на крал Сирион.

Зафир се извърна към лорд Ейзал, който сви рамене.

— Шезира я обеща на господаря ми в замяна на подкрепата му.

— А после, когато това се оказа недостатъчно, уби Хирам, моя съпруг и твой господар.

Зафир сбърчи нос и се обърна отново към Застер:

— Ами Алмири и Равношпил?

— Съгледвачите ми са видели няколко дракона да долитат от Хребета до гнездото на Алмири. И един боен дракон да се връща обратно, тежко натоварен.

— Това ли е всичко? Видели сте дракон? Това и аз можех да ви го кажа. И моите ездачи имат очи, Застер.

— Да. Бойният дракон, който са видели ездачите ви, Ваша Светлост — Застер се поклони ниско, — е Б’танан. Драконът на Хиркалан. Това потвърждава, че той е начело на бунтовниците, Ваша Светлост.

— Пфу!

Вейл трепна. В ръката на Говорителката се полюшваше полупразен бокал за вино. Тя беше прочута с навика си да го мята по членове на съвета, които я подразнеха.

— Какво още? Да не смяташ да ни смаеш и с откритието, че слънцето изгрява сутрин и залязва вечер? Естествено, че Хиркалан ще е начело на това брожение. А Алмири? Доколко им е помогнала тя? Ами Сирион? И той ли им праща провизии? Кажи ми нещо полезно или замълчи. Искам доказателства за измяната им, не слухове!

Застер винаги си е бил твърде обидчив. Устните му се събраха в плътна линия. Той понечи да седне; в същия миг Вейл усети, че той самият се изправя. Беше толкова изненадан, че първоначално сам не разбра какво се случва, а после се зачуди дали не е намесено някакво магьосничество. Но не, бяха собствените му крака, нищо повече. Той местеше поглед от лице на лице, внезапно разколебан. От него не се очакваха мнения, така че какво би могъл да има за казване?

Краката му обаче явно знаеха какво правят, затова той оказа същото доверие и на устата си.

— Хиркалан спечели Турнира на говорителя преди десет години, когато Хирам получи Пръстена на говорителя, Ваша Светлост. А също и десет години преди това, когато го получи Иянза.

Зафир пренебрежително го изгледа.

— И откога Стражата има право на глас в Съвета на Говорителя?

Той се поклони и замълча, но беше сторил достатъчно. Разузнавачът кимна.

— Стане ли дума за воини, Ваша Светлост — промълви той, — Хиркалан е умен, добър ездач, силен, смел, притежава отлични качества. И най-важното, натрупал е опит и си е спечелил уважение. Останалите ездачи от Севера ще го последват. Присъствието му ги прави много по-опасни, Ваша Светлост. Както вече се видя.

По лицето на Зафир премина буреносен облак. Никой не говореше за Дротанов връх, но случилото се висеше във въздуха из целия дворец. Хиркалан й беше натрил носа и още й държеше влага, въпреки че след това му го бе върнала.

— Дайте ми дракони! — викна принц Сакабиан. — Ще ги смажа!

Сърдитият поглед на Зафир го накара да замълчи.

„Обаче е прав. Всеки друг говорител би свикал стотина дракона и би пратил Стражата да премаже тези досадници. Зафир обаче не го прави. Защо ли?“

Вейл знаеше, че би трябвало да си седне, но някак си остана прав. И наместо това от устата му заизлизаха още думи:

— Защо той постъпва така, лорд Застер? Защо още отначало не пое натам? Може да превърне целия Север в свое оръжие, ако пожелае, защото те ще го последват. Би могъл да свали Джаслин от трона й и да ви атакува с десет пъти повече дракони от тези, които има в момента. Защо не го стори?

Зафир злобно го изгледа.

— Ако ти беше сторил това, което се искаше от теб, пазителю, Хиркалан и неговите Червени ездачи изобщо нямаше да съществуват, не е ли така? — изплю думите тя. Пръстите, с които държеше бокала, се присвиха. — Ако беше избил всичките ездачи на Шезира. Ако не беше оставил точно Алмири да се измъкне. Трябваше да те махна от поста ти още тогава.

Вейл се поклони. И седна.

— Трябва да се разправим с тях, Ваша Светлост — заяви Застер. — Трябва да пратите пазител Тасан…

Не успя да стигне по-далеч. Вокалът на Зафир го улучи в главата. Силно. Застер се олюля и докосна с пръсти слепоочието си. Когато ги отдръпна, по тях имаше кръв.

— Позволяваш си да ми казваш какво да правя? — Тя махна към Вейл. — Да пратя този идиот да оправи бъркотията, която поначало не биваше да допуска? Сега, след като вече имат дракони? И колко от Елмазената стража да погреба из Лабиринта? — Тя изсумтя. — Добре, лорд Застер, щом трябва да се справим с тях и моите драконови патрули не те задоволяват, ти се заеми с тях. Намери още наемници. Предложи по-голяма награда за главата на Ездач Хиркалан. За всички тях. Моето тегло в злато за всеки един от тях. И щом и без това ще се захващаш, разбери откъде се снабдяват с отвари. Намери ми доказателство, че Алмири им осигурява провизии, и ще изравня Равношпил със земята. Нека драконите им подивеят и ги изядат!

Джейрос скочи на крака.

— Ваша Светлост, Равношпил е многохиляден град! Не по-малък от Града на драконите! Вашите пререкания… — Той прехапа устни. — Нашите пререкания са с кралица Алмири, не с поданиците й.

Зафир изръмжа:

— Тогава защо не намериш начин да я примамиш някъде далеч от крепостта й, а, алхимико? Но чак след като се научиш да броиш.

Тя се обърна отново към Застер. Изражението й леко се смекчи.

— Разузнавачо, не си отговорил на въпроса на пазителя. Защо Хиркалан продължава с тази детинщина?

Застер облиза пръстите си и поклати глава. Погледът, който отправи към Зафир, беше изпълнен с жлъч.

— О, не се и съмнявам, че съвсем скоро ще му омръзне. А пък без него останалите сами ще се пръснат.

Това щеше да му спечели нов удар с бокала, ако Зафир вече не го беше замерила. Говорителката оголи зъби.

— Наемници, Застер. Още наемници. Те са евтини и заменими.

— Ездач ГарХанас не беше ли сред тях? — попита внезапно принц Тирин. — ГарХанас от Кръвосол?

Той гледаше лорд Ейзал. Ейзал се престори, че не е чул, но щетата беше нанесена. Съветниците отново се върнаха към онова, което правеха най-добре — да се джафкат помежду си и да правят всичко възможно да не бъде свършено нищо полезно. Вейл затвори очи за миг. Десет хиляди души и двеста ездачи стояха без работа в двореца. Ако имаше право на мнение, то навярно би било, че е редно да се занимават с нещо.