Стивън Диас
Скалният крал (48)

46.
Червеният принц

Високо над облака, където сухият пустинен въздух беше разреден и небето беше така синьо, че те заболяваха очите, летеше принц Хиркалан. Сега принц Хиркалан, а съвсем скоро и крал. Той разбираше защо кралица Джаслин му предлага ръката си — беше й необходим просто за да оцелее. Разбираше го, но това беше без значение. Той си даде един ден да обмисли предложението й, какво би означавало да приеме и какво — да откаже. В крайна сметка решението беше лесно. Ако й обърнеше гръб, кралството щеше да се разпадне. Джаслин щеше да падне от власт и стотина претенденти за престола на Пясъка и Камъка да изпълзят от дупките си. Щяха да настанат кървища и безредици и през цялото време Говорителката Зафир щеше да им се надсмива.

Не, изборът беше само един и той му се отдаде с цялото си сърце и се закле да направи от Джаслин кралицата, с която майка й би се гордяла. Така че докато Джаслин остана затворена в гнездото си, той отлетя, лично и незабелязано, до крал Сирион. Отиде при него, без да може да предложи кой знае какво, но въпреки всичко Сирион го изслуша и когато Хиркалан приключи, крал Сирион кимна. Щяха да воюват заедно.

— Защо? — беше попитал Хиркалан и Сирион беше поклатил глава.

— Заради Червените ездачи. Защото ти знаеше кое е редно.

А после беше сторил нещо най-неочаквано. Беше се поклонил и беше стиснал ръката на Хиркалан.

— Шезира трябваше да наследи Хирам, но тя е мъртва. Сега ще бъдеш ти.

Всичко това беше, преди да се промъкнат в Града на драконите и Нощният пазител едва ли не да им се помоли да свалят Зафир. Друг навярно би помислил, че провидението има пръст в тази работа. Според Хиркалан просто възтържествуваше правдата. Правда и Възмездие, точно както беше обещал.

Той огледа небето зад себе си. Почти четиристотин дракона. По-малко, отколкото щяха да са тези на Зафир, затова беше обмислил внимателно атаката си. Алмири не знаеше, че ще идва. Нямаше да има редовно сражение, за да спасят Равношпил от пламъците. Градът щеше да бъде пожертван. После, докато Зафир се наслаждаваше на триумфа си, той щеше да се спусне от небето върху армията й и да я смаже.

Високо над облака, където въздухът беше разреден и небето беше така синьо, че те заболяваха очите, принц Хиркалан усети пълно спокойствие, докато даваше знак на драконите си да пикират. Бяха летели толкова високо с надеждата да избегнат лостовите, които Зафир навярно беше оставила; сега се спуснаха надолу с такава скорост, че вятърът изсмука въздуха от дробовете им. Хиркалан виждаше единствено облак, но драконите се ориентираха. Те инстинктивно знаеха къде се намират, сякаш можеха да усетят себеподобните си, и знаеха, че са дошли да се бият. Хиркалан долавяше настроението им — напрежението, нетърпението, глада, радостта.

Четиристотин дракона се гмурнаха в студения влажен облак и изчезнаха. Секунди по-късно те изскочиха точно над Равношпил.

* * *

Призрачният се наклони и зави, обсипвайки с огън един от ездачите на Зафир, който не беше проявил достатъчно разум да избяга. Джехал зърна друга групичка дракони, устремени към него, но преди дори да се опита да разбере чии са, Призрачният се гмурна в облак дим и вече нищо не се виждаше. Когато очите му се избистриха, драконите ги нямаше. Друг дракон, пак на Зафир, прелетя над него с двама от ездачите на Джехал по петите. Долу градът вече гореше, гореше с пълна сила.

„Отново си нямам и представа какво се случва. Всички драконови битки ли са такива?“ В „Законите“ бяха представени като старателно хореографиран танц, като победителят се определяше още преди началото на съревнованието. Не така. Това беше анархия. Лудост! За миг Джехал се хвана, че се чуди дали принц Лай изобщо се е бил във Войната на тръните, или просто е наблюдавал всичко отстрани, почесвайки се по брадичката. Той се издигна с Призрачния по-високо над града. Поне от хиляда фута, точно под облака, можеше да види какво точно се случва. „И каква полза от това? Виждам куп дракони, които се гонят. Не знам кои са моите и кои са на Зафир. Гмуркат се и изскачат от облаци и валма пушек с такава скорост, че не бих могъл да ги проследя с поглед, дори да исках. Виждам доста дракони, които напускат битката. Предполагам, че са на Зафир и ние печелим, но дори това не мога да знам със сигурност. Предци! Какъв срам би било това! Да се мотая тук горе, наперен и самодоволен, само за да открия, че всичките ми ездачи са побягнали и Зафир е спечелила, нищо че е мъртва. Предполагам, че бих могъл да се опитам да дам заповеди със знаци. Или да накарам Призрачния да ги изкряска, но каква полза? Освен двайсетте дракона, които кръжат тук горе на пост, кой друг би могъл да ме види или чуе?“

В „Законите“, в самото начало, имаше разни неща, които трябваше да прегледа отново. Неща, свързани с подготовката преди битката. Когато всичко това приключи, щеше да препрочете тази част.

„Достатъчно.“ Той даде знак на ездачите на пост да го последват и полетя гръмко надолу към крепостта на Алмири. „Тя поне прояви здрав разум и си тръгна, след като свърши онова, за което беше дошла. Или още е там в облака, дебне и наблюдава? Да знаеш, когато приключа, ще си отида. Може да си вземеш града и двореца обратно. Каквото е останало от тях.“

Ако битката над града му се беше сторила хаотична, сцените в цитаделата направо го замаяха. Още преди Призрачният да кацне, горещината от огньовете проникна през бронята на Джехал. Пушекът изгори гърлото му, а въздухът беше така нажежен, че дишането му причиняваше болка. От забралото нямаше полза; спуснеше ли го, това би означавало просто да не вижда абсолютно нищо, докато сега от време на време зърваше разни неща през някоя пролука в дима. Той свали шлема си, избърса сълзите от очите си и махна на другите си ездачи, когато кацнаха.

— Драконите! — извика. — Приберете драконите.

Ловджиите на Алмири все още бяха накацали около цитаделата, унило пазейки телата на ездачите си, или каквото беше останало от тях. Пламъците, изглежда, не ги притесняваха, но дори и да беше така, щяха единствено да стоят и да вият, докато не дойде някой да ги прибере. „Това ги обучаваме да правят. Голяма глупост. Човек би си помислил, че ще се сетят да се откажат, когато от ездача им е останала само една обгорена ръка.“

— Драконите! — викна отново. — Вземете драконите и ги изведете оттук. — Той махна на ездачите си да се приближат. Драконови крясъци заглушаваха думите му. — Чувате ли ме?

Наложи се да крещи право в ушите им, един по един, за да могат да го разберат.

— Приберете драконите. Всички, които видите. Вдигнете ги във въздуха. Върнете всички обратно в небето. Това тук ми омръзна. Кажете им да плячкосат каквото могат и да си вървят! Вземете Оникс.

Наложи се да посочи.

— Големия черен. Отвъд дима, някъде натам. Драконът на Зафир.

В крайна сметка сам закуцука след двамата ездачи, които беше пратил за Оникс. Винаги имаше шанс да намери тялото на Зафир. Колкото повече доказателства имаше, че е мъртва, толкова по-лесно щеше да е всичко останало.

Не беше изминал и половината път, когато лека промяна в драконовите крясъци над главата му го накара да вдигне очи. От небето пак валяха дракони. Бели! Стотици и стотици.

* * *

Б’танан прекъсна спускането си; Хиркалан вдигна забралото и видя земята, хиляда фута по-надолу. Равношпил гореше и нямаше дракони, оставени на пост. Докато наблюдаваше, той постепенно разбра какво се случва — Джехал и Зафир се биеха за плячката. По тялото му се разля топлина. Прииска му се да извика от радост, а може би дори и да повярва в ролята на провидението.

— Помните ли ме? — изрева той срещу вятъра. — Цялата проклета армия на Севера, петстотин дракона и петдесет хиляди души. Това бях обещал!

И докато драконите на Севера валяха от облаците, той ги насочи към земята, за да разкъсат враговете му на парчета. За разлика от Джехал, Хиркалан отлично знаеше кои са неговите дракони. Коремите им бяха боядисани в бяло, а ездачите им носеха червено.

— Мамка му! Излитайте! Излитайте и се махайте! — крещеше Джехал на ездачите си, подканвайки ги да се издигнат във въздуха.

„Нима бих могъл да съм в по-лошо положение? Да, сигурно можех да лежа разчекнат в някое поле с табела «Моля, изгорете ме», окачена над главата ми. Но като се изключи това, не ми се вярва…“

Нямаше да успее да стигне до Призрачния, преди северните дракони да прелетят над земята, затова не се и опита; вместо това се скри зад една стена, докато не видя боядисан в бяло дракон да преминава отгоре. „Поне знам колко трудно се вижда каквото и да било тук долу.“ Вятърът смени посоката си и го обгърна в дим. Той се възползва от възможността и закуцука през откритото пространство към мястото, където чакаше Призрачният, проклинайки безполезния си крак. Шумът беше оглушителен, драконите виеха, всичко гореше. За миг той зърна Оникс да излита, голям черен силует в кълбящия се дим.

— Дай да се кача, дай да се кача!

Джехал обезумяло размаха ръце. Виждаше, че Призрачният долавя присъствието му, но драконът изобщо не бързаше да се подчини. Изглеждаше едва ли не вцепенен — замаян и унесен, но някак блажено щастлив. „Последното сигурно си го въобразявам, но наистина ще ми направиш услуга, ако благоволиш все пак да отвориш очи.“

Призрачният наведе глава. Джехал сграбчи висящата въжена стълба и се издърпа на гърба му, затягайки около себе си каквото беше останало от ремъците.

— Излитай! Излитай!

„Проклятие. А аз си мислех, че досега е било лудост.“ Призрачният мощно се издигна в небето. Понеже нямаше кой да се оглежда вместо него, Джехал мяташе глава наляво-надясно и нагоре-надолу в търсене на следващия дракон, който ще се опита да го убие. „Поне като са боядисали драконите си в бяло, съм наясно кой най-вероятно ще е това. Като се изключат ездачите на Зафир, които не са имали благоразумието да избягат — да не забравяме и тях.“ За кратко той се почуди кой ли е там горе. „Сирион. Джаслин. Хиркалан. Най-вероятно всичките. Кой ли ръководи атаката?“ Мисълта го накара да потръпне. „Кръвожадната сестра на Листра, най-вероятно.“

Той пришпори Призрачния над града колкото се може по-бързо, като даваше сигнал за отстъпление с жестове и крясъци, нареждайки на ездачите си да се струпат около него и да бягат. „По-безопасно ще е просто да избягам сам, но после какво?“ Той отново зърна Оникс и свърна към черното чудовище. „Трябваш ми. Трябва да те взема с мен, за да докажа, че Зафир е мъртва.“ Боядисани в бяло дракони също се тълпяха край Оникс. Около Джехал имаше може би към стотина от неговите. „Наполовина на тези, с които дойдох. Предци, надявам се все пак да има и още. И, разбира се, всеки, който изгубя, ще е в полза на Севера. Може би и те ще се изпокарат помежду си, точно като нас. Няма да стане, но като си го представям, поне ще се почувствам по-добре.“ Щеше да има и други, други оцелели. Винаги имаше. Според „Законите“ можеше да очаква още наполовина толкова ездачи постепенно да се завърнат при него.

„Да се махаме оттук.“ Призрачният се устреми към облака. Боядисаните дракони атакуваха по краищата на Джехаловата формация, доволни, че задържат драконите му накуп, докато се разправят с останалите, все още прелитащи из задименото небе. После изведнъж навлязоха в облака и дори с вдигнато забрало Джехал едва виждаше драконите непосредствено от двете си страни. Не че имаше кой знае какво значение. Вятърът и без това щеше да го заслепи. Той спусна забралото. Ездачите мразеха облаците. Облаците съсипваха формациите. Никога не се знаеше какво те очаква от другата страна. Дори самият въздух вътре в облака беше странен. „Законите“ например изрично предупреждаваха да не се лети през облаци. „Законите — реши Джехал — да вървят на майната си.“ Формациите бяха за дракони, които пристигаха на бойното поле, не за такива, които се оттегляха. Ако Джехал не виждаше другите дракони, това означаваше, че и другите дракони не виждат него. А щом не го виждаха, значи нямаше как да се опитат да го изядат, и това му стигаше. Самите дракони, изглежда, нямаха нищо против. Те винаги успяваха да останат заедно, сякаш усещаха присъствието си. Джехал нямаше представа как го правят. Доколкото знаеше, никой нямаше представа.

Няколко много дълги секунди по-късно той чу драконови крясъци. Три кратки изписквания. Собствените му ездачи даваха знак, че опасността е преминала. Крясъците се повториха отново и отново. В чудноватия въздух на облака подвикванията отекваха глухо и слабо. Той си пое дълбоко дъх и остави Призрачния сам да намери пътя на юг. Към Сребърната река и Великата скала, Пурпурния хребет и дома. „Толкова ли е зле, колкото изглежда? Какво дойдох да сторя? Дойдох да унищожа Зафир и Зафир вече я няма. Така че това победа ли е? Дойдох и да отнема драконите й, и тук до голяма степен се издъних. Това има ли значение? Взех някои от нейните и изгубих част от моите, така че ако имам късмет, ще си тръгна с толкова, с колкото дойдох. Може би дори с повече. Така че като изключим алчността и пренебрегнем лекото неудобство от факта, че напускам битката, подвил опашка, това е в общи линии изходът, на който се надявах, нали? Значи не е толкова зле, а?“

Той изсумтя пред лицето на собствената си глупост. „Да, да. Самозалъгвай се, крал Джехал. Може би, ако тихомълком прескочиш малката подробност, че те надвиха и унизиха, всички останали също ще я прескочат. Или може би трябва да се замислиш какво точно възнамеряваш да сториш, за да попречиш на кралица Джаслин да те провеси в клетка до костите на майка си. Защото може да си сигурен в едно — кралицата на Камъка пристига.“

* * *

След час Хиркалан обяви край на гонитбата. Заради облака беше невъзможно да преценят къде точно е Джехал. Драконите му щяха да се пръснат. Можеха да излязат от облака къде ли не. Ако изобщо се стигнеше до битки, щяха да са отделни разпокъсани схватки, нищо повече. Ако Хиркалан имаше късмет, и Джехал, и Зафир бяха мъртви. Ако не бяха, Северът имаше достатъчен повод да свали Зафир от поста й.

А сега най-накрая имаха и мощта да го сторят. Хиркалан се изкушаваше да полети направо натам, да пресече Пурпурния хребет и да сложи край на Зафир и ездачите й веднъж завинаги. Да го стори още сега. Дори би го направил, само че победените дракони нямаше да са единствените, които ще го посрещнат. „Водете войните си в небесата, ако се налага, но не ги докарвайте тук. Ако го сторите, ще откриете, че имам и друго име, име, което нося по време на война.“ Думите на Нощния пазител, Краля на Скорпионите.

Не. Нямаше нужда. Нямаше нужда да продължават. Нямаше нужда да рискуват да превърнат победата в поражение. Освен това трябваше да се погрижи и за други неща. Да събере стотината нови дракона, онези, които Зафир и Джехал бяха изоставили, когато побягнаха.

Когато приключи с това, той приземи Б’танан в покрайнините на града и подуши въздуха. Пушек. Дори от подветрената страна на пламъците въздухът вонеше. С Равношпил беше свършено. След няколко дни, когато пожарите утихнеха и вятърът отново задухаше откъм планините, щеше да вдигне пепелта и да я понесе към пустинята. И който я видеше, щеше да си спомни как са получили името си Долините на черния вятър — но дотогава Хиркалан щеше да си е заминал, да е отишъл да откъсне кралица Джаслин от драконите й и да сложи край на онова, с което се беше захванала в Наблюдателницата.

„А после, Вейл Тасан, ще дойда и ще видим колко ще изтрае упорството ти.“