Стивън Диас
Скалният крал (9)

7.
Цената на един въпрос

Джостан помогна на Семиан да си свали бронята. Левият му крак беше плувнал в кръв чак до ходилото.

— Не изглежда чак толкова зле.

Джостан се почеса по брадичката. Разрезът беше нащърбен, но не му се виждаше много дълбок и вече беше престанал да кърви. Джостан притисна платнен компрес към раната и се зае да го привързва към крака на Семиан.

— Не би трябвало да ти създава проблеми, след като зарасне. Не като раната от стрелата, която ти остави онзи наемник.

При тези думи за миг настъпи напрегнато мълчание. Семиан още накуцваше от онази рана и Джостан знаеше, че от време на време го наболява. Сигурно затова беше толкова нетърпелив да пролее малко наемническа кръв.

Семиан се изплю.

— Това е нелепо.

Той свиваше и отпускаше юмруци. Щеше да закрачи напред-назад веднага щом Джостан приключи.

— Трябваше да изпепелим онези наемници. Можеше да ги изгорим и от въздуха, и от земята. Защо беше нужно да се бием?

— Беше приятно най-накрая да вършим нещо.

— И така да е, трябваше да се бием с ездачите на Зафир, не с наемни отрепки. Трябваше да се бием с тях още преди седмици.

Джостан приключи с превръзката и точно както очакваше, Семиан скочи на крака и заснова напред-назад.

— Имаме мисия, Джостан. Трябва да отвърнем на призива.

— Знаеш, че ще има съвет на кралете и кралиците. Знаеш, че той това чака.

— Което е грешка! — Семиан тропна с крак и изкриви лице. — Трябва да изгорим гнездата на Говорителката. Всичките до едно. Трябва да покажем на кралете и кралиците с кого си имат работа. Те трябва да се боят от нас. Хиркалан трябва да си върви.

Джостан сведе поглед.

— Даже Сайусите имат повече дракони от нас. От какво има да се боят?

— Хиркалан трябва да си върви — повтори Семиан. Той нахлузи лека риза за езда. — Принцеса Джаслин ще има нужда от него във войната. Вече му го казах. Трябва да намеря Китир. Чакай ме тук.

Семиан не изчака Джостан да му отговори. Провря се през отвора на палатката и закуцука в сумрака. Джостан го гледаше как се отдалечава. „Хиркалан няма да те послуша. Той знае, че си луд. Знае, че вече пет пари не даваш какво ще стане с кралица Шезира. Това тук вече има нов смисъл за теб. За теб и всички останали, които са забравили защо летим заедно.“ Даже и да му го беше казал, пак щеше да е глас в пустиня.

Нтандра се наведе и влезе в палатката. Поне беше ясно тя защо следва Семиан. Той й бе дал ново семейство, нещо, което да запълни празнината.

— Къде е Семиан?

— Отиде да търси кръвния маг.

Дори само изричането на думите остави горчив вкус в устата му.

— Беше ранен.

— Нищо особено. Раната вече се е затворила.

Шанзир и Риок я последваха, а после и Лейстар, Мализан и Джоен. Братството на Семиан. Не, бяха братството на кръвния маг. Семиан просто му даваше гласност.

— Той тук ли е? Добре ли е?

— Да, да — промърмори Джостан и ги загледа как сядат. Всички бяха дошли заради Семиан, не заради него. „Но защо? Какво виждате в него? Защо му имате такава вяра?“ Шанзир още изглеждаше бледа от раната, която беше получила при смъртта на Деремис. Тя беше късметлийка. Ако те улучи скорпион, умираш и това е. Почти никой не беше раняван от скорпион. Джостан бе виждал раната в крака й, която беше огромна, въпреки че Деремис беше поел основната сила на удара.

Последни влязоха Събирачът и Китир. Те бяха в основата на всичко, но Джостан нямаше време да помисли повече върху това, защото Семиан ги последва.

Китир наклони глава настрани.

— Е?

— Казах му, че трябва да подпалим двореца на Говорителката, а не мръсните й наемничета. Той заяви, че нямало дори да го приближим. „Ще ги отведеш на заколение, да загинат позорно, никому неизвестни.“ Така каза. — Семиан се изплю. — Той е твърде стар и твърде предпазлив. Вече няма място тук.

— Ти така ли щеше да постъпиш, ако ни водеше, Семиан? — попита Шанзир. — Щеше да ни поведеш към двореца?

— Да! — Очите на Семиан светнаха за миг. — Да! Да, щяхме да я изпепелим на собствения й трон.

— Дворецът се охранява от Елмазената стража — чу Джостан собствения си глас. — С толкова малко дракони няма да успеем да се приближим достатъчно. Ще ни свалят.

Кръвният маг притвори очи.

— Не и ако не ви виждат.

— Как биха могли…

„Как биха могли да не ни видят?“ Но никой не слушаше Джостан. Той не беше един от тях и това се знаеше. Всички бяха вперили погледи в кръвния маг.

— Как?

— Нима е възможно?

— Има ли начин?

Сред тях премина вълна от удивление.

Китир издаде устни. На Джостан му се струваше, че магьосникът излъчва влудяващо самодоволство, но никой от останалите, изглежда, не забелязваше.

— Знаете ли — попита той — как са опитомени драконите?

— Посредством отвари, забъркани от алхимиците — сопна се Семиан. — Възможно ли е, или не?

— Грешиш — каза Китир меко. — Алхимиците дошли по-късно. По времето, когато са опитомени драконите, имало само кръвна магия. Според историите, на които са ме учили, някога имало и други магии, но изчезнали с появата на драконите. След това я имало само кръвта, нищо друго. Нямало градове, нямало велики армии, нямало даже малки градчета. На територията на това, което днес наричаме кралствата, живеели уплашени групи подивели хора, едва ли не животни, които се криели в мишите дупки на света, в пещерите и по хълмовете, в планините, където драконите не можели да ги намерят. Имало и забравени места, места, останали от магьосниците, които някога ни научили на занаята си, преди да се оттеглят от този свят. Най-голямото от тях били трите крепости на Възвишенията. И именно там били опитомени драконите.

— Възвишенията?

Всички слушаха Китир с повишено внимание. Сега Възвишенията бяха дворецът на Зафир.

— Това била най-солидната от нашите крепости. Скрита в камъка, където драконите не можели да ни достигнат. Трудили сме се неспирно, ден и нощ, да намерим начин да ги обуздаем. От незапомнени времена все сме се проваляли и въпреки това сме продължавали с опитите, и все напразно. Докато при нас не дошъл белият магьосник. Нямал име, което бихме могли да разберем, защото бил последният от себеподобните си. Бил облечен в доспехи от живак. Носел Елмазеното копие. Където и да отидел, драконите му се подчинявали. Не поискал разрешението ни да застане начело. Просто го сторил. Нарежданията му били малко, но ако не бъдели изпълнени на мига, можел да превърне стотина мъже в прах само с едно щракване на пръстите. Нарекли го Сребърния крал. Именно Сребърния крал, а не някой смъртен, опитомил драконите.

Китир замълча. Вгледа се продължително в Ездач Семиан.

— Начин винаги има. След време Сребърният крал ни завел на място, което после се превърнало в крепостта на алхимиците. В онези пещери. — Той се усмихна. — Какво знаете вие за тайните на алхимиците? Има определени плесени, мъхове и лишеи, които растат в онези пещери, да. Магьосникът ни показал как да приготвяме от тях отвари, които да опитомят драконите. Но имало и нещо повече. Било нужно жертвоприношение. Кръв. Смърт. Нечия душа. — Той се усмихна отново, този път на Джостан. — Ти си бил там, ездачо. Навярно знаеш. Алхимиците вече нямат нужда от кръв. Знаеш ли защо?

Против волята си, Джостан поклати глава.

— Не. Защото именно там Сребърният крал ни научил на най-голямата си тайна — че абсолютно всичко е възможно, стига да бъде дадена подходяща жертва. И тъй като ние, кръвните магове, сме усвоили този урок твърде добре, още там сме сключили договорка. Всички сме дали от кръвта си, за да подчиним на волята си демона магьосник и да се сдобием с неговата кръв. Овладели сме го, разтворили сме черепа му и сме измъкнали духа му, който приличал на сияеща сребриста змия. Сигурно още е там, подчинен на нашата кръвна магия, и влива своята жизнена енергия в приготвяните от алхимиците отвари, за да се задържат в небето такива като вас. Било трудно, най-трудното нещо, което някога сме правили. Струвало ни огромна част от мощта ни — на всички нас. Вижте ни сега. Презирани и мразени, докато малките ни братя, алхимиците, които някога били наши чираци, управляват всичко. — Той се ухили. — Вие сигурно си мислите, че в Говорителя е съсредоточена цялата власт…

Семиан стана и се надвеси над мага.

— Възможно… ли… е?

Китир не трепна. Срещна погледа на Семиан с вяло изражение.

— Искам да кажа, Ездач Семиан, щом настояваш да го чуеш толкова скоро, че щом кръвната магия може да обуздава дракони и да подчинява богове, то да, тя може да стори и такава дреболия като да заслепи хората. Да, възможно е. Но ще е нужно… — Китир сви устни. — Ще е нужно жертвоприношение.

Това е то. Джостан се облегна назад да види какво ще стане. „Колко от вас действително са готови да умрат за това, каквото и да е то? Защото определено няма да съм аз.“

Семиан кимна решително.

— Готов съм на всичко.

Той погледна към Нтандра — тя кимна, — а после и към всички останали. Те също закимаха. После стисна ръката на Китир.

— Ще сторим всичко, което е нужно, Китир. Ще поставим Говорителката на колене и ще я изгорим на собствения й трон.

Един по един те станаха и напуснаха леглата си. Джостан ги наблюдаваше невярващо. Може би лекотата на днешната победа им беше замаяла главите. Сигурно това бе причината. Сигурно затова не мислеха трезво. Дворецът на говорителя се пазеше от двеста дракона и десет хиляди Елмазени мъже. По време на война стените и кулите се обрамчваха с по стотина скорпиона от всяка страна, точно по правилата, описани от принц Лай. Дори сто дракона нямаше да стигнат, а Червените ездачи имаха колко? Двайсет?

— Джостан, ела с мен.

Семиан му подаде ръка и Джостан стана. Хвърли притеснен поглед на Нтандра и Китир — последните, останали в палатката. Винаги се чувстваше неловко, когато ги оставяше сами. Кръвният маг демонстрираше нездрав интерес към Нтандра още от първия ден, когато бяха пристигнали.

Семиан го дръпна настрани.

— Остави ги, Джостан. Знам, че намеренията ти са добри, но тя няма нужда от закрилата ти.

— Та тя дори не е достатъчно възрастна да се нарича ездачка.

Но не се възпротиви. Остави Семиан полека да го избута навън.

— Така е по време на война.

— Във война ли сме?

— Да. — Семиан прегърна Джостан през раменете — нещо, което старият Семиан никога не би сторил. — Всички обичахме кралица Шезира, но няма какво да направим за нея. Трябва да гледаме напред. Зафир ще я екзекутира и не бихме могли да я спрем.

„Все едно те е грижа.“

— Ездач Хиркалан е на друго мнение.

— Хиркалан трябва да си върви у дома. Джаслин ще има нужда от ездачи като него във войната. Ще има нужда и от ездачи като теб. А война ще има, Джостан. Великият пламък ми я показа.

Джостан усети как нещо в него се пречупва.

— Отпращаш ли ме, Семиан? Да не искаш да кажеш, че не ме искаш тук с теб?

Семиан сви рамене.

— Ти дойде само защото Джаслин отпрати и двама ни. Знам как я гледаше преди. За кратко и аз изпитвах същото, и да, тя е принцеса, скоро ще стане кралица, но какво ли не се случва по време на война? Червените ездачи не означават нищо за теб, Джостан. Ти дойде тук, защото нямаше дракон, нито къде другаде да идеш — е, сега имаш дракон и ако тръгнеш с Хиркалан, съм сигурен, че Джаслин ще те вземе обратно. Ще й е нужен всеки ездач, до който би могла да се добере. Моля те, разбери ме — не бих те гонил, ако сърцето ти беше тук, но то не е и не искам да оставаш, щом те тегли другаде.

Джостан погледна назад. Семиан го отвеждаше все по-далеч от палатката.

— Не ми казвай, че искаш да бъдеш с Нтандра. — Семиан поклати глава. — Тя не е за теб, Джостан. Тя е една от нас. Отдала се е на Великия пламък. Приветства огъня и той й носи радост. Ти отдал ли си се на Пламъка?

Джостан поклати глава.

— Дори не мога да го разбера.

— Видя ли. Мястото ти е при Хиркалан и принцеса Джаслин и ездачите на Севера. Това, което правим ние тук, е… — Той се намръщи, търсейки думи. — Нещо специално. Ти ми беше добър приятел, Джостан, почти като брат, но нали виждаш как пътищата ни се разделят? Нтандра също е направила своя избор. Съжалявам, че не е избрала теб.

Джостан затвори очи.

— Тя е още момиче, Семиан.

Дори в по-голяма степен от принцеса Джаслин. Не беше сигурен коя от двете го плаши повече.

— Да. И аз много ще се грижа за нея.

— Нямах това предвид. Тоест не затова ще остана, Семиан. Няма да се върна на север и се съмнявам, че и от Хиркалан ще се отървеш толкова лесно. Но дори да го сториш, оставам с теб, защото не съм забравил кой си и какво преживяхме заедно. Защото си ми почти като брат. Защото нямам доверие на новата ти дружка, кръвния маг, и смятам, че някой трябва да остане да се грижи за теб. А и Великият пламък може с времето да докосне и мен, знае ли човек?

Семиан спря. Поклати глава, изгледа Джостан от горе до долу и за момент Джостан си помисли, че ще го укори, но после Семиан се усмихна.

— В такъв случай едва ли бих намерил по-добър другар от теб, и ще съм горд да летим заедно. Може да дойде време, когато ще пожелаеш да си промениш мнението. Знай, че можеш да си тръгнеш винаги, когато поискаш. Ще ти дадем всичко, което е нужно, за да стигнеш до някое от гнездата на кралицата. Дори дракон ще ти дам.

И Джостан се засмя. Не успя да се сдържи.

— Съзнаваш ли, че говориш така, сякаш Червените ездачи вече са твои?

— О, те са. — Семиан все още се усмихваше. — Хиркалан просто още не го знае. Той и останалите недокоснати от пламъка съвсем скоро ще си заминат. Но ти може да останеш. Още имам надежда за теб. Ела. — Той отново дръпна Джостан да вървят. — Каквото и да са имали да си казват Китир и Нтандра, несъмнено вече е казано.

Прав беше — кръвният маг си беше отишъл, когато се върнаха. Нтандра беше полузаспала и когато Джостан и Семиан легнаха от двете й страни, тя не се присламчи нито към единия, нито към другия. Джостан усети тежестта на ръцете, краката и главата си да го притиска към земята. Една хубава битка винаги гарантираше хубав сън през нощта. Последното, което усети, беше как ръката на Нтандра се провира между одеялата, посяга и хваща неговата, и силно я стиска. Тя изглеждаше почти щастлива. А после мракът го погълна и го завлече на място толкова тъмно и толкова дълбоко, че му се струваше, че никога няма да се измъкне; и докато пропадаше, той сънуваше, и в съня си видя своя приятел Семиан да се опълчва на тиранията на Говорителката. Видя как около него се събират ездачи, първо малцина, после дузини, после хиляди, и сред тях видя лицата на своите приятели. Видя как ездачите се надигат като един и връхлитат Елмазения дворец от всички страни, неудържима стихия от пламъци и люспи. Видя как Говорителката и любовникът й биват заловени голи и бичувани; видя как кралица Шезира е освободена и получава Пръстена на говорителя. Видя кралствата да ликуват и да заспиват в мир. И сред стеклите се щастливи тълпи, по време на безкрайния празник, видя как принцеса Джаслин му се усмихва и протяга ръка към него. Видя всичко такова, каквото искаше да е и усети нечие присъствие до рамото си — негов стар, мъдър и уважаван наставник, чието име му се изплъзваше, зашепна в ухото му: „Виждаш ли? Ето така трябва да бъде…“.

Сънят не го беше напуснал, по-истински от реалния свят, когато Семиан разтърси рамото му час преди зазоряване и му каза да се облича и да си сложи бронята.

— Сънувах нещо — рече. — Сънувах, че сме поправили неправдите в кралствата.

На светлината на луната видя Семиан да се усмихва без следа от изненада, сякаш и той беше видял всичко това.

— Да. Така и ще стане.

После се облече и посегна да събуди Нтандра, но Семиан го спря:

— Не, Джостан. Остави я, нека лежи. Нека спи. Ела. Време е да събудим останалите.

Още не съвсем разсънен, той последва Семиан от палатка на палатка. Навсякъде ездачите се будеха щастливи и озадачени, и говореха за сънищата си. Обличаха се, както ги молеше Семиан, и тръгваха след него, докато всички не се събраха пред палатката на Хиркалан и търпеливо зачакаха. „Знам какво става“, помисли си Джостан, но мисълта дойде в просъница и не изглеждаше особено значима. Той мярна Китир да се шмугва в тълпата, блед и разтреперан, но с хищен блясък в очите. Главата на Джостан беше като пълна с памук. „Пиян ли съм?“

Когато Хиркалан излезе, ездачите го наблюдаваха мълчаливо. Двайсет чифта очи го проследиха, докато минаваше между тях. Семиан стоеше в средата, превит леко на една страна заради раната, която беше получил от наемниците на Зафир.

— Какво? — попита Хиркалан, когато вече не издържаше на погледите им. — Какво?

Всички гледаха него, не Ездач Семиан, но той беше сърцето им. Джостан го усещаше дори в себе си. Той и кръвният маг, който сега стоеше до Семиан. Шанзир, Хахзаян, дори ГарХанас, който наистина не би трябвало да се подлъгва. Хиркалан се вглеждаше във всички тях, преценяваше ги. Джостан почти можеше да прочете мислите му. „Защо го направих? Защо изобщо поех на този глупав, обречен поход?“

„Заради кралица Шезира“, искаше да му каже Джостан, но устата му си остана плътно затворена. „Заради кралицата, на която служиш цял живот, кралицата, която обичаш повече, отколкото някой би могъл да предположи. Освен мен. Аз те разбирам.“

Хиркалан тресна шлема си в земята.

— Слава искате значи? — кресна той. — Тогава правете, както са правили ездачите от зората на времето, и служете на своята кралица. Ти! — посочи той един от хората на крал Валгар. — Върви си вкъщи. Служи на кралицата си. Когато Говорителката Зафир обърне поглед на север, Алмири ще има нужда от всичките дракони на Валгар. Ти! — посочи той право към Джостан. — Прибирай се вкъщи и служи на своята кралица. Служи на кралица Джаслин.

Джостан премигна и се помъчи да слуша, но думите сякаш са плъзгаха по него като вода по камък, без да се задържат в съзнанието му, без смисълът им да прониква вътре. Хиркалан стисна зъби и през него премина тръпка на ярост.

— Ти! — вирна той пръст към ГарХанас. — Ти какво изобщо търсиш тук?

Лицето на ГарХанас се обагри в опасно алено, но той не помръдна. Не проговори.

Джостан сведе глава. Хиркалан бе отишъл твърде далеч. Дори той самият го знаеше. Да гълчи и да крещи на младоци като Джостан и Шанзир беше едно. Да крещи на някой като ГарХанас само го караше да изглежда глупаво. Беше ги изгубил.

— Поведи ни, Ездач Хиркалан.

Беше проговорил ГарХанас. Никой от останалите не го искаше.

Хиркалан поклати глава.

— Не. Ще ви напусна. Ще се върна там, където ми е мястото. Където е мястото на всички ни. Ще се върна у дома и ще служа на своята кралица, като направя Севера толкова дяволски опасен, че Зафир няма да посмее да вдигне ръка срещу кралица Шезира и дори косъм няма да падне от свещената й глава. И вие трябва да дойдете с мен. — Сега гледаше право към ГарХанас. — Може да беснеете из планините колкото си щете, но двайсет дракона, които безцелно горят селяци из Хребета, дори няма да привлекат вниманието на Зафир. Аз си тръгвам и ако някога се наложи да се върна, ще водя със себе си цялото шибано войнство на Севера, петстотин дракона и петдесет хиляди души. Там трябва да съм сега, както и всички вие.

Джостан вече почти не слушаше. Хиркалан поклати отвратено глава.

Семиан проговори толкова тихо, че гласът му беше почти шепот, и все пак се чу ясно:

— Джаслин има нужда от маршал-рицар. И Шезира имаше нужда от маршал-рицар — истински, а не такъв, който едва можеше да държи меч. Маршал, който да е предводител и завоевател, а не дотолкова отдаден на лукавството, че накрая да падне в капана на собствените си машинации. Лейди Настрия е мъртва и сега ще имаш онова, което ти се полага много отдавна. Ти никога нямаше да допуснеш да се случи подобно нещо.

Челото на Хиркалан се сбърчи и за миг той изглеждаше неуверен и объркан. После се взе в ръце.

— Наемници. Отрепки. Толкова внимание заслужаваме според Зафир. Тя навярно дори не знае, че съществуваме. — Тогава се ухили и се изсмя. — Ако наистина искате да я засегнете, изгорете гнездата й. — Той се изплю. — Да, Ездач Семиан. Върви да изгориш двореца й. Ако можеш.

Всички продължаваха мълчаливо да го гледат.

— Мътните ви взели, всичките!

Гледаха как Хиркалан си отива, някога велик, а сега стар и похабен. Никой не каза и дума. Или може би ГарХанас бе казал нещо. Джостан не беше сигурен. Всички гледаха как Б’танан излита и се стопява в огряното от зората небе, а после просто се взираха, изгубени нейде из мислите си навярно или изгубили ума и дума, или просто изгубени.

— Ездачи! — Гласът на Семиан изплющя като камшик и изтръгна Джостан от вцепенението. Чувстваше се така, сякаш е спал и някой е лиснал ведро с вода отгоре му. Той тръсна глава и се озърна.

До него Шанзир едва не се строполи на земята.

— Какво стана? — прошепна тя. Изглеждаше объркана.

На десетина ярда от нея ГарХанас стискаше главата си с ръце.

— Какво сторихме?

— Ездачи! — викна отново Семиан. — Червени ездачи! Хиркалан го няма. Той си отиде, но ние оставаме. Ние сме Червените ездачи! Бяхме споени заедно и ще останем верни на целта си до смърт, ако това ни е отредила съдбата. Пак повтарям, само ние останахме! Ще поведа онези, които ме искат, и ще пренесем битката там, където й е мястото. Ще отведем драконите си до стените на двореца на Говорителката и ще я изпепелим! Вървете си или останете, но решавайте сега.

Повечето останаха. Всички, освен ГарХанас и още един-двама, които безцелно се лутаха наоколо, объркани и мрачни, и накрая бяха качени на драконите си и отпратени най-безцеремонно. Семиан не можа да скрие радостта си от заминаването им. Застана редом до кръвния маг и закима с усмивка. На Джостан направо му се догади. „И въпреки всичко оставам. Защо?“ Не му се слушаше поредната реч на Семиан, затова се запрепъва обратно към палатката им да потърси Нтандра, но го посрещна писък. Когато се приближи, тя излезе, олюлявайки се, облечена само по долна риза и притиснала ръце между краката си. По бедрата й се стичаше кръв. Джостан застина; стомахът му се превърна в оловна топка. Лицето и ръцете му се сковаха. Усети далечни сълзи да се стичат по бузите му. В миг разбра точно какво се е случило. Това беше жертвоприношението, за което настояваше Китир.

— О…

Не можа да продължи. Устните му бяха като от дърво, а езикът му имаше вкус на пепел. Той посегна към нея и тя се дръпна, пищейки и виейки като животно. После го изгледа така, все едно беше луд. Не беше сигурен дали скръбта изобщо й позволяваше да го познае.

— Кръвният маг. Той е бил.

Джостан поклати глава. Всеки момент щеше да му призлее. „Тя е просто момиче.“

— Толкова съжалявам. Знаех…

Той се разтрепера, завладян едновременно от ужас и гняв. „Твърде млада е да бъде ездачка.“

— Трябваше да…

„Беше си я набелязал от самото начало, още откакто дойдохме…“

— Съжалявам, Нтандра от Долината. Твърде късно е, знам, но ще го спра, Нтандра. Каквото и да цели, ще го спра.

Той въздъхна и отпусна главата си в ръце, после изкриви лице и изкрещя към небето.

— Не, няма — чу се глас зад него.

Усети паренето на острие по гърлото си. Устата му се напълни с нещо горещо и солено и той взе да се дави. Залитна и се закашля, а от устата му рукна кръв. Той се обърна и се строполи. Чуваше пеене. Над него се беше навел Събирачът и държеше в ръка острие, толкова тънко, че през него можеше да се вижда. Или би могло, ако не беше плувнало в кръвта на Джостан.

— Май трябваше да идеш с другите.

Събирачът сви рамене и се отдалечи, а Джостан виждаше единствено небето, жестоко и ярко. Пеенето се усилваше все повече. Чуваше Семиан някъде отдалеч, как крещи обещания за кръв и огън и победи, после пеенето погълна всичко.

А после и то спря, и не остана нищо.