Стивън Диас
Скалният крал (39)

37.
Нощни пеперуди и пламъци

— Е, сега мъж ли си, или не съвсем?

Зафир седеше срещу Джехал в стаята на върха на Кулата на здрача. Джехал преднамерено бе избрал тази стая. Не беше сигурен какво се опитваше да докаже. „Че вече мога сам да изкачвам стълби? Това ли е? Само това ли ми остана? И какво ми донесе това?“ Цялата лява половина на тялото му пулсираше от болка, а раната му сякаш беше обхваната от пламъци. Едва успяваше да седи неподвижно. Тъжната истина беше, че кракът му никога нямаше да се оправи. Едва вървеше, ако не се подпира на бастун, и това никога нямаше да се промени.

„Все пак можеше да е и по-зле. Още мога да яздя дракони. И не само.“

Зафир не дочака отговор. Навивайки кичур коса около пръста си, тя го изпиваше с поглед.

— Вейл Тасан казва, че Шезира искала да те скопи, но Джейрос твърди, че навярно само те е осакатила. Става много уклончив, когато го попитам, и заявява, че не знаел със сигурност. Е? Не те ли е улучила? Бива ли те още за нещо?

Зафир беше довела със себе си Нощния пазител. Той стоеше по-назад, на разстояние от тях. „Но не достатъчно далеч, че да успея да сграбча Зафир и да извия красивото й вратле, преди да ми пререже гърлото, нали?“

— Провери сама.

Той се опита да изпъне сакатия си крак пред себе си с надеждата, че това ще облекчи болката. Не се получи.

— Любими, не звучиш много убедително. Шезира доста я биваше с лъка.

— Да. Очевидно. — Джехал се усмихна. — И при такова малко разстояние и такава голяма мишена…

Зафир се усмихна.

— Предполагам, че ще трябва да се примиря с най-лошото. Поне докато не узнаем със сигурност.

Джейрос. Точно Джейрос му беше докарал жена. От един градски бордей. Поне беше чиста, но Джехал я беше отпратил. „О, какви игрички играем…“

Джехал сви рамене.

— Изключително претенциозен съм по отношение на жените, с които си лягам. Подозирам, че Нощният пазител има по-добро око в това отношение и не се съмнявам, че има значително повече опит от Джейрос. Трябваше него да пратиш да изпълни поръчката ти.

— Нищо не съм поръчвала — усмихна се отново Зафир, а после изведнъж охладня. — Ти ме предаде.

— Казах ти онова, което мисля, любима. Трябваше да пуснеш Шезира. Мнението ми по този въпрос не се е променило. Постъпката ти не беше редна. Докара ни война. — Джехал се изправи с болезнен стон. — Сега се връщам в болничната си постеля, може ли? Или е дошло време за нова клетка? Видях, че и един от братовчедите ти се полюшва на вятъра над портата. Какво е сторил? Да не те погледна с похот в очите? Не, не ми отговаряй — знам, че го е сторил. Затова ли си го провесила там?

— Той позволи на Алмири да плени двайсет и пет от моите дракони.

— Значи явно все пак е трябвало да го пуснеш в леглото си. Тогава може би е нямало да се натяга толкова.

Джехал се изкиска, поклати глава и й обърна гръб.

— Чакай.

Джехал не й обърна внимание. Прозя се и закуцука навън.

— Чакай! — Този път тя извика, разгневена.

— Защо?

— Аз съм говорителката!

— А аз съм крал. Ще се вслушвам в насоките ти, ако някога помъдрееш, но не можеш да ми заповядваш. Нямаш право. Дори като говорителка.

— Чакай. — Гласът й се смекчи. — Моля те. Не исках да стане така.

— Така може. — Джехал се обърна и седна отново.

„Тъкмо навреме. Не мисля, че щях да се справя с всички тези стъпала толкова скоро. Не дойдох тук за размяна на обвинения.“

Сега Зафир беше надянала откровеното си изражение. Тя се наведе към него, разтворила широко очи.

— Не съм искала да пострадаш. Целях само…

— Ела тук. — Джехал потупа възглавницата до себе си. — Седни до мен.

„Дали лъже? Има ли значение? Тя изобщо съзнава ли разликата?“

Зафир погледна към Вейл. Той се приближи още малко, а после леко кимна. „Значи толкова близо мислиш, че трябва да си, за да ме убиеш, преди да действам. На шест крачки. Интересно. Ще го запомня.“ Тогава Зафир дойде и седна до него, достатъчно близо, за да усети топлината на кожата й. Донякъде го подразни фактът, че дори това беше достатъчно да го възбуди. „Ето какво става, като пазиш леглото твърде дълго. Може би все пак трябваше да се възползвам от уличницата на Джейрос.“ Благодарение на раната му, усещането беше по-скоро болезнено, отколкото приятно. Той се съсредоточи върху него, протегна ръка и погали бузата й.

— Знам. Просто искаше да не ти се пречкам през онзи ден, докато мине гласуването и всичко приключи. Това е. Не си очаквала нищо такова.

— Да — прошепна тя.

„Лъжкиня!“

— Случилото се с мен не е по твоя вина. Знам го.

— Не е.

„А може би наистина е така? Има ли значение?“

— Не е. — Джехал се усмихна и се наведе по-близо, докато устните му не докоснаха ухото й. — Знам това, защото знам, че никога не би доставила на Шезира удоволствието да си отмъсти по този начин. Ти би го сторила лично.

Той сложи ръка на бедрото й. Зафир седеше съвсем неподвижно, но дишаше учестено. Джехал усети, че Нощният пазител прави още две крачки към тях.

— Ще хвърчат глави заради това, но няма да е твоята. Вейл Тасан ми стори това и сега искам да ми позволиш да си играя с него, както преценя.

„О, какво удоволствие. Чуваш ли, Нощен пазителю? Чуваш ли всяка прошепната дума? Достатъчно близо си и знам, че имаш остър слух.“

— Има война, Джехал — прошепна тя. — Нуждая се от него.

— Не колкото се нуждаеш от мен. — Той премести ръката си по-нагоре. — Обещавам да не го съсипя, докато не приключиш с дъщерите на Шезира. Засега искам просто да си играя с него.

Шията й помръдна. Едва забележимо кимване. Достатъчно за момента.

— Никога не съм искал да бъда твой враг, Зафир. Исках само най-доброто за теб. Войните са опасни. Боя се за теб. Боя се, че може да умреш, нали разбираш, защото това се случва по време на драконови войни. Хората умират. Купища от тях. Понякога дори хора, които са от значение. Но искам да знаеш, че когато Шезира ме застреля и бях сигурен, че времето ми изтича, ти беше първата, за която се сетих. И докато бях на легло и бавно се възстановявах, пак мислех много за теб. Повече, отколкото за всеки друг.

— Наистина ли?

— Наистина.

Зафир си пое дълбоко дъх и въздъхна.

— Благодаря, Джехал.

— Вярваш ли ми?

Тя пое дланта му и я стисна между своите.

— Разбира се.

„Е, тогава или си глупачка, или лъжеш и за пръв път не мога да преценя кое от двете.“

— Имам подарък за теб.

— Не ми трябват подаръци, Джехал. Просто бъди до мен, както беше, когато ме направиха говорителка. Това е повече от всякакви подаръци.

„Отлично. Наистина ми се ще да ти вярвам. Просто отлично.“

— Въпреки това имам подарък. Наречи го разплащане за онова, което смятам да сторя с командира на стражата ти, когато вече няма да имаш нужда от него.

„Още ли си тук, Нощен пазителю? Слушаш ли?“

— Няма нужда да ми казваш. Видях писмото, любов моя.

— Писмо?

За миг той се озадачи.

— Онова, което си писал преди съвета. До чичо си. — Тя го изгледа така, сякаш се беше побъркал. — Онова, което написа, Джехал. В което му казваш да убие жена ти вместо теб.

— А, това писмо. — „Това писмо значи.“ — Така и не успях да го изпратя.

— Ти си глупак, Джехал. Ако знаех, че си изцяло мой, всичко това нямаше да се случи. Ако го знаех преди съвета… — Тя отметна косата си. — Ако го знаех преди съвета, щях да пусна Шезира да си върви просто защото ти си ме помолил.

— Нямаше да има съвет? И екзекуции? И война?

За миг Джехал почти й повярва. „Да. А сега си спомни с кого говориш. Лесно е да се кажат всички тези неща, когато никое от тях не може да бъде поправено и никой от нас не може да се върне назад. Освен това така и не го запечатах. Може би никога няма да го сторя.“

Зафир постави ръка на крака му, точно до раната.

— Много ли те боли?

— Смъди леко. Влошава се, когато съм възбуден. Не ми помагаш.

— Ако знаех, че си мой, всичко това нямаше да се случи. Щеше да си цял.

— Все още съм си достатъчно цял, благодаря.

— Така казваш ти, но дали е вярно?

— Сама виждаш ръцете и устните ми. Знаеш, че те са най-силната ми страна. А за останалото — е, ако искаш да знаеш, има само един начин да разбереш. — Той вдигна вежда. — Пазя се за теб.

Тя не отмести ръката си. Вместо това се изкиска.

За секунда Джехал си спомни какво ги беше привлякло в началото, каква неудържима стихия.

— Ще ти поднеса Червените ездачи — каза той, докато развързваше ризата си.

— А аз ще те направя крал — прошепна тя. — Но първо ще те направя бог.

— Мислех, че е едно и също.

— О, не. — Тя прокара език по ухото му. — Ни най-малко.

Нощният пазител си беше отишъл, беше се измъкнал безшумно, оставяйки ги на удоволствията им. „Което си е жалко — помисли си Джехал. — Щях да ти покажа какво означава да се бориш, а и щеше несъмнено да видиш как говорителката ти предпочита да бъде обслужвана.“

Той я съблече с бавни и премерени движения. Имаше искреност в начина, по който тя стенеше и се извиваше под пръстите и езика му, щом докоснеха кожата й. „Поне знам, че съм ти липсвал. Когато си моя по този начин, знам, че най-накрая си искрена.“

— Понякога — прошепна тя, — когато съм сама в тъмното, виждам Червения ездач. Нямам предвид Хиркалан или Семиан, или някой друг, който в момента се крие из Хребета. Имам предвид истинския. Несправедливо убития рицар, завърнал се от отвъдното, с очи, които пламтят в кървавочервено.

— Имаш гузна съвест — промърмори Джехал.

— Той стои там, в мрака, и ме гледа. Не помръдва, не проговаря. Само гледа. Не виждам дракона му, но знам, че е някъде там, бял и мъртъв като удавен звяр.

Джехал прошепна в ухото й:

— Червеният ездач е легенда, любима. Няма защо да се боиш от една измислица.

Тя не помръдна, не потрепна дори с мускулче, но въпреки това той усети как се отдръпва от него.

— Несъмнено си прав.

Миг по-късно тя се изтърколи настрани и седна. Джехал остана както си беше, възхищавайки се на лъчите на залязващото слънце, които нахлуваха през прозореца и се разпиляваха по гърдите й. Той се усмихна. Можеше да е прелестна, когато пожелае, но можеше да е прелестна и съвсем непреднамерено. „В това — каза си той — навярно е най-голямото й очарование.“

Тя, изглежда, беше усетила погледа му. Рязко се обърна. Очите й се присвиха и Джехал знаеше отлично какво ще последва. Онова изражение се беше върнало на лицето й. Тя отвори уста да каже нещо, после размисли и легна обратно до него, въртейки косата му около пръстите си.

Джехал нежно погали шията й.

— Листра. Ще се погрижа за това.

„Ще се погрижа да остане само една от вас. Не мога да пазя равновесие между двете. Вече не.“

Тя отново въздъхна.

— Няма нужда. Сигурна съм, че твоят Метероа вече е сторил нужното. Получил е писмото ти преди почти месец и е много изобретателен. Сигурна съм, че ще намери начин. Всъщност съм доста изненадана, че още не съм чула нищо. Мислех, че не се помайва. Че е от хората, които на мига изпълняват всяка заповед.

— Какво? — Джехал застина. — Изпратила си го? Но аз не го бях запечатал! Метероа никога няма да повярва.

„Само че думите си бяха мои. Метероа ще познае почерка ми. Проклятие!“

— Да, Джехал, пратих го преди седмици. Щом разбрах, че ще оживееш. Най-добре да се свършва с това, казах си. Преди да те пусна да си вървиш и да те направя крал. — Тя го изгледа подозрително. — Да не се обиди, Джехал? Нали все пак ти си го писал. И си възнамерявал да го пратиш, нали? Не ми казвай, че не си.

Той някак успя да овладее гласа си.

— Както казваш, чичо ми е много изобретателен. Макар че бих предпочел да я убия лично.

Тя го обгърна с ръце.

— Така е по-добре. Обичам те, Джехал. Винаги ще те обичам.

— Знам.

Трябваше да се насили да процеди думите между зъбите си. Черен облак изпълни съзнанието му и го подтикна към безразсъдство.

— Утре ме направи крал и аз ще те отърва от Червените ездачи. Когато приключа с тях, ще замина на юг. Право на юг. Ще се върна с драконите си и ще сложим край на това. Да, и на Листра също, ако Метероа не е намерил начин да се отърве от нея. Тогава двамата с теб ще владеем света.

„И после един от двамата най-вероятно ще убие другия, защото сме си такива. И знаеш ли какво? Нямам търпение.“

— Да! — изстена тя изпод него. — Да. Заедно. Сега ми покажи, че още си мъж.

Той избухна в смях.

— Не. Не и докато Листра е жива. Това ще е знакът ми към теб. Дотогава… е… Твоят Нощен пазител беше така любезен да ме снабди с изкуствен член. Неговата представа за шега, предполагам. — Докато говореше, той го плъзна в нея и я усети как потръпва. — Както и с каишка, за да го нося, но ще пропуснем тази част. — Той го пъхна по-навътре и захапа шията й. — Не бих казал, че оценявам чувството му за хумор, но е майсторски изработен и би било срамота да се похаби. Дървен е, мисля, но гладък като стъкло. Ще имаш и истинския, обещавам, но чак когато се върна с драконите си.

Той я облада, грубо и себично този път, изпълнен с черни мисли и агресия. Стори му се, че й харесва.