Луиз Пени
Дългият път към дома (22)

Двайсет и първа глава

— Арман. — Рен-Мари влезе в кухнята на Клара с лист хартия в ръка. — Стюарт е изпратил отговор.

Изглеждаше озадачена. Подаде му разпечатката на имейла.

Гамаш я взе и насочи съпругата си към стената, където бяха закачени картините. Рен-Мари се отдалечи, а през това време той все повече и повече смръщваше вежди, докато четеше съобщението.

Даде листа на Клара и отиде при жена си и картините.

— Наред ли е всичко? — попита, когато забеляза колко е пребледняла.

— Oui. Питър най-накрая е разбрал как да изобразява емоции и е нарисувал това. — Рен-Мари замълча за миг. — Горкият.

— Ела с мен — прикани я Гамаш.

Изоставиха тъжната картина на стената и се върнаха при „Градината на космичното размишление“ върху чамовата маса.

Клара приключи с четенето и подаде разпечатката на Мирна.

— Не вярвате, нали? — попита Рен-Мари, като погледна първо към Клара, после към Арман, а накрая кимна към съобщението, което сега бе в ръцете на Мирна.

— Едно невъзможно нещо преди закуска^[1]? — рече Арман.

Положи длан с разперени пръсти в центъра на една от картините на масата. И я обърна.

Чак тогава разбраха какво е направил Питър.

Не бе сътворил нещо чрез творбите си. А бе уловил нещо. Миг в една градина по здрач.

Подобието на кръг от камъни в обърнатата наопаки картина наистина се оказа кръг от камъни. Високи, солидни и сиви.

Но сега забелязаха още нещо. Дълги и отчетливи мацвания с бои в горната част на каменните колони.

Заешки уши.

— Питър никога не би повярвал в нещо такова — поклати глава Клара. Но сърцето й подсказваше, че трябва да спре да говори така. Ако имаше някаква надежда да разберат какво се е случило с него, трябваше да приеме, че мъжът, когото познаваше, наистина вече го няма.

Пропаднал бе в заешката дупка^[2]. Където се случваха невъзможни неща.

Където зайците се превръщаха в рунически камъни.

Където глуповатите усмивки се превръщаха в дълбока тъга. А после пак в усмивки. В зависимост от гледната точка.

Беше започнала издирването с известно чувство за вина. Отговорност. Искаше да намери съпруга си и да се увери, че е в безопасност. Не беше сигурна обаче, че иска отново да бъде с него.

Но колкото повече разбираха за Питър в настоящия момент, толкова по-силно ставаше желанието й да се срещне с този човек. Да го опознае. И да му даде възможност той да се срещне с нея — за пръв път.

Клара осъзна, че се влюбва. Винаги бе обичала Питър, но сега бе по-различно. Беше някак по-дълбоко.

— Няма значение дали ние вярваме — обади се Мирна и отиде при останалите, за да погледа картината заедно с тях. — Важното е какво е видял Питър и доколко е повярвал в него.

Всички преместиха поглед от творбите върху масата към платната на стената.

Едно от тях вече бе съвсем ясно. Вълните от червени устни. Изкривени. Стенещи. Въздишащи.

Обърнали бяха и другите две картини, но те все още не бързаха да разкрият тайните си.

— Дали да не отидем в Дъмфрийс? — попита Клара. — Да видим със собствените си очи? Да поговорим с онзи Алфонс?

— Non — отвърна Арман. — Каквото и да се е случило там, то вече е в миналото. Питър и времето са продължили своя път напред. Отиваме там.

Гамаш посочи реката от въздишки.

Познаваше добре това място. Намираше се в Квебек, но не му принадлежеше. Неповторима местност без аналог по света, възникнала преди стотици милиони години вследствие на катастрофа. Космическа катастрофа.

* * *

Гамаш, Жан Ги и Рен-Мари стояха пред огромната карта на Квебек, окачена на стената във всекидневната.

Бовоар се запита колко ли пъти бяха стояли пред същата тази карта, когато се намираше в дома на семейство Гамаш в Монреал, и бяха планирали най-удачния маршрут до някое местопрестъпление? Някой труп. Някое убийство.

Надяваше се, че не това ще открият в края на предстоящото си пътешествие.

Но мълчанието на Питър бе злокобно и колкото по-скоро успееха да стигнат там, толкова по-добре. Поне вече знаеха къде е това „там“.

Бившият шеф на Бовоар очерта с пръст линия от Трите бора, близо до границата с Върмонт, нагоре по автомагистрала 20. Към град Квебек, през моста, по околовръстния път и после още нагоре.

Нагоре, нагоре, по северния бряг на река Сейнт Лорънс. В североизточна посока.

До крайната точка в района на Шарлевоа.

— Това ли е най-добрият маршрут?

Докато двамата мъже обсъждаха възможностите, Рен-Мари се взираше в точката на картата. Колко ли пъти бе стояла пред същата тази карта, вперила поглед в някоя точка? Представяла си бе Арман там. С всички сили си бе пожелавала да е в безопасност и да се завърне у дома.

Тази точка си имаше име. Бе Сен Пол^[3].

Свети Павел. Още един, който бе срещнал нещо невероятно по пътя си^[4]. И животът му се бе преобърнал.

— На път сме за Дамаск — усмихна се Арман. — Или по-скоро за Шарлевоа.

Районът бе толкова красив и неповторим, че бе привличал посетители векове наред. Поне един американски президент бе избрал това място за лятната си резиденция^[5]. Но Шарлевоа бе притегателна точка най-вече за художниците — от Квебек и от цяла Канада. От целия свят.

А сега бе привлякъл и Питър Мороу.

* * *

— Колко дълго ще отсъствате? — попита Рен-Мари няколко минути по-късно, докато помагаше на Арман да си събере багажа.

Съпругът й застина, стиснал в ръка няколко чорапа.

— Трудно е да се каже. Ще отнеме почти един ден да стигнем до Шарлевоа, а после ще трябва да разберем къде е отседнал Питър.

— Ако все още е там — отбеляза Рен-Мари и сложи няколко ризи в куфара. След като се позамисли, добави още една.

Гамаш погледна през прозореца на дневната и забеляза как Жан Ги качва два куфара във Волвото. Озадачен от видяното, пъхна малката книжка в джоба на чантата и излезе навън заедно с жена си.

Докато крачеше по пътечката, Гамаш зърна Клара и Мирна, застанали до колата. Клара държеше платната на Питър, навити на руло, а Мирна бе взела карта.

— Ще ни изпращате ли? — попита Гамаш, но беше наясно, че не е така. Клара поклати глава и хвърли поглед към куфарите им, които вече чакаха в колата.

— Значи идвате с нас? — опита отново Гамаш.

— Не — отвърна Клара, — вие идвате с нас.

Художничката се усмихваше, но беше ясно, че не се шегува.

— Разбирам — кимна Арман.

— Хубаво. — Клара го погледна внимателно. — Не си правя майтап, Арман. Ще намеря Питър. Можете да дойдете, ако искате, но в такъв случай ще трябва да се съгласите аз да взимам окончателните решения. Не искам да го обръщаме на борба за надмощие.

— Повярвай ми, Клара, нямам никакви амбиции за надмощие. — Бившият детектив замълча и остана толкова неподвижен, че неволно Клара също застина. — Няма да нося никакви арт материали.

— Какво пък значи това?

— Не съм художник.

— И аз не съм следовател — съгласи се Клара, след като бе схванала какво иска да й каже Арман.

— Нямаш представа на какво може да се натъкнеш — увери я приятелят й.

— Така е. Но все пак трябва аз да водя издирването.

— И какво ще направиш, когато стигнем там? — поинтересува се Гамаш.

— Ще се опитам да разбера къде е отседнал Питър.

— А ако вече си е тръгнал?

— Защо се държиш с мен като с малко дете, Арман?

— Не, държа се с теб като с отговорен възрастен, захванал се с нещо, за което не е подготвен. Не е обучен. Аз не мога да рисувам. Ти не можеш да разследваш. Да, става дума за твоя живот. Но аз цял живот се занимавам с това. — Гамаш замълча за миг, а после се наведе толкова близо до Клара, че никой друг да не го чуе. — И съм страшно добър. Ще намеря Питър.

Докато все още беше на сантиметри от него, тя му отговори и топлият й дъх погъделичка ухото му:

— Може и да знаеш как да водиш разследване, но аз познавам Питър.

— Познаваше го. — Гамаш забеляза как думите му й подействаха като плесница. — Мислиш си, че още е същият човек, но се е променил. Ако не го приемеш, рискуваш да кривнеш в грешна посока. Много бързо.

Художничката отстъпи назад.

— Зная, че не е същият. — Гледаше настойчиво право в събеседника си. — Питър се е променил. Вече следва сърцето си. А това е моята територия. Мога да го намеря, Арман. Ще знам какво да правя.

Гамаш и Жан Ги просто я наблюдаваха и тя усети как у нея се надига гняв. Ядосваше им се, задето не я разбират, а на себе си се ядосваше, задето не може да обясни. Ядосваше се и че звучи толкова шибано неубедително.

— Ти харесваш Питър — добави накрая. — Аз обаче го обичам. Смей ми се, ако щеш, но това има значение. Ще успея да го намеря.

— Ако любовта беше достатъчно верен компас — продума тихо Арман, — нямаше да има изчезнали деца.

Клара остана без дъх. Нямаше какво да каже в отговор. Неопровержима истина. И все пак… и все пак знаеше, че трябва да отиде. И не просто да следва Гамаш, а да води.

Способна бе да намери Питър.

— Никога не бих ти се присмял — казваше през това време Гамаш, но звучеше сякаш думите му идваха от много далеч. — Никога не бих се подиграл със силата на любовта. Но тя понякога изкривява преценката ти. Може да те въвлече в отчаяние или заблуда.

— Точно затова трябва да дойдете с нас — рече Клара. — Моля те. Но трябва аз да водя. Мога да го намеря.

Гамаш кимна.

— Ти водиш. Ние ще те подкрепяме.

— Шегувате се, нали? — прошепна Жан Ги на бившия си началник, докато заобикаляха колата. — Ако нещата тръгнат на зле, вие ще поемете командването.

— Няма да тръгнат на зле.

— Ами ако тръгнат?

— Ако тръгнат, Клара ни води.

— И какво следва? Сърцето си? Нишката на любовта? — попита Бовоар.

Гамаш се извърна към него и сниши глас:

— А ако Ани изчезне? Би ли позволил някой друг да тръгне да я търси?

Самата мисъл накара Жан Ги да пребледнее.

— Никога.

— Клара има право, Жан Ги. От всички хора на света най-вероятно е тя да знае как би постъпил Питър и накъде би тръгнал. Ако тя следва сърцето, а ние — ума си, заедно можем да го открием.

— Явно за мен остава стомахът — обади се Мирна, която бе дочула разговора на двамата мъже. Вдигна хартиен плик, пълен със сандвичи от пекарната на Сара, и попита: — Кой иска да ме последва?

Книжарката сложи сандвичите и една хладилна чанта в колата, докато мъжете товареха куфарите си в багажника. Гамаш и Бовоар тъкмо се канеха да се качат, но Клара протегна ръка.

Жан Ги погледна към бившия си началник, а той му кимна. Бовоар пусна ключовете в дланта на Клара, мина от другата страна на автомобила и понечи да заеме мястото до шофьора, обаче Мирна го изпревари. Жан Ги погледна Гамаш, а той отново кимна.

Двамата мъже се качиха на задната седалка.

Клара бе на шофьорското място.

— Сигурен ли сте, че е добра идея? — прошепна Бовоар на Гамаш.

— Клара е отличен шофьор. Всичко ще е наред.

— Нямам предвид това, нали знаете?

— Няма да имаме проблеми с Клара — настоя бившият детектив.

— Да. Добре.

Жан Ги се наведе напред малко след като колата потегли.

— Стигнахме ли вече? — попита.

— Сигурна ли си, че е добра идея? — обърна се Мирна към Клара.

— Няма да имаме проблеми с него.

Художничката настъпи педала за газта и насочи автомобила към пътя, по който се излизаше от селото. Северния път.

— Гладен съм — обади се Жан Ги. — Пишка ми се.

Когато минаваха покрай пейката на билото на хълма, гравирана с надписа „Изненадан от радост“, Гамаш се извърна. Погледна назад.

И видя Рен-Мари, застанала по средата на улицата.

Отново се обърна напред, като се опита да се съсредоточи върху предстоящия път и да пренебрегне буцата в гърлото си.