Луиз Пени
Дългият път към дома (40)

Трийсет и девета глава

Арман Гамаш не знаеше кой е прерязал гърлото на Норман. Професор Маси? Люк Вашон? Или Питър Мороу?

Един от тях го бе сторил.

Но Гамаш бе сигурен в едно — досега бе разсъждавал погрешно. Оказал се бе много далеч от реалността.

Чак тази сутрин, докато още бяха на кораба, а новият ден се развиделяваше в пастелни краски, бе започнал да прозира истината.

Приблизително по същото време, когато Питър бе стоял надвесен над това легло, Гамаш се бе надвесил над картината на Питър с устните.

И за пореден път я бе завъртял.

Променил бе гледната точка.

Трябваше да направи същото и с този случай. Да смени перспективата. Приели бяха за даденост толкова много предположения. Нагласили бяха спрямо фактите толкова много заключения.

Но всъщност всичко беше наопаки.

Ако професор Маси бе нарисувал онази прекрасна картина, която висеше в дъното на ателието му, как бе успял Норман да я замърси с азбест от толкова голямо разстояние?

Как? Как?

Отговорът беше прост: нямаше как.

Картината не бе нарисувана от професор Маси.

Била е на Норман.

Норман не я е наръсил с азбест. Маси го е сторил.

Гамаш бе осъзнал, че е гледал на всичко това с главата надолу.

Ноу Ман не се бе опитал да убие професор Маси.

Маси се бе опитал да убие Ноу Ман.

И бе успял.

Макар че гърлото на професор Норман бе прерязано тази сутрин, убийството е било извършено преди десетилетия. Щипка азбест върху бели платна. Пратки за опозорения и уволнен професор Норман. Подаръци.

Норман нетърпеливо отварял кутиите с художнически материали като дете, което разопакова коледни подаръци. Вдишвал азбеста, който се разнасял във въздуха. А после, щастлив и благодарен, разгръщал белите платна и така разпръсвал още повече смъртоносни иглички. И като че ли това не било достатъчно, Норман опъвал платната върху подрамки. И накрая рисувал върху тях.

През цялото това време живеел с убеждението, че добрият професор Маси му е приятел.

Ако се вярваше на преценката на Рен-Мари и Мирна, Себастиан Норман е бил талантлив художник, може би дори майстор на четката. Но всяко мазване с нея го бе приближавало до смъртта. Самият акт на съзидание го бе умъртвявал.

Към това се бе стремил Маси.

Гамаш се чувстваше като глупак. Трябваше да проумее всичко това много по-отдавна. Кой е имал достъп до азбест? Не и Норман. По времето, когато са отстранили веществото от стените на колежа по изкуствата, той вече отдавна е бил в Бе Сен Пол.

Не. Професор Маси е имал достъп до азбест.

— Но защо Маси би искал смъртта на Норман? — попита Бовоар. — Не би ли трябвало да е обратното? Маси е бил причината да уволнят Норман. Защо след това години наред му е изпращал замърсени с азбест платна?

Вместо да отговори, Гамаш се обърна към Питър, който стоеше на вратата и не смееше да погледне към окървавеното легло.

— Намерихме твоите картини. Онези, които си изпратил на Бийн.

— О! — Питър изглеждаше така, сякаш Гамаш току-що му бе смъкнал гащите. — Клара виждала ли ги е?

— Има ли значение?

Питър се замисли, сетне поклати глава.

— Щеше да има преди година. Сега… — Художникът спря за миг, за да осъзнае чувствата си, и почти се усмихна. — Няма проблем. — Погледна Гамаш и Бовоар с удивление. — Няма проблем. Пълна каша са, но ще стават по-добри. Как реагира Клара, когато ги видя?

Само това имаше значение за него. Не тяхното мнение, а мнението на Клара.

— Искаш ли да знаеш?

Питър кимна.

— Каза, че са като кучешка закуска. — Гамаш наблюдаваше мъжа отсреща, докато изричаше тези думи. Някогашният Питър щеше да се намуси и обиди. Имаше склонност да приема като дълбоко оскърбление всяка реакция, различна от бурни аплодисменти.

Но този Питър просто поклати глава и се усмихна.

— Права е.

— Това е комплимент, да знаеш — рече Гамаш. — Клара каза, че и нейните първи опити са били същите. Като буца в гърлото.

— Господи, толкова ми липсва!

Последните сили, които Питър бе събрал, се стопиха и той сякаш издиша.

Долната му устна затрепери, а от очите му рукнаха сълзи. Солена вода. Море от дълго потискани емоции. Като че ли Питър отчаяно се бореше да изрече всичко онова, което бе останало неизказано в продължение на десетилетия. Но от устата му излизаше само хриплив дъх.

— Иска ми се да седнем в нашата градина и Клара да ми разкаже как е прекарала последната година, а после аз да й разкажа как е било при мен — успя да каже най-накрая. — Искам да ми говори много за творчеството си. Как рисува, какво чувства. О, господи, какво сторих?

* * *

Клара сграбчи навитите на руло картини на Питър и заяви:

— Повече не мога да чакам.

— Седни — заповяда й Мирна. — Сядай!

— Не може ли поне да им се обадим?

Клара извади смартфона си.

— Дай ми го — нареди Мирна и протегна ръка. — Дай го!

— Ама…

— Веднага! Възможно е нечий живот да виси на косъм. Нямаме представа какво се случва и не бива да ги прекъсваме. Арман заръча да седим и да го чакаме.

— Не мога.

— Трябва. Това му е работата. И на двама им. Остави ги на мира.

Кафето им бе изстинало, а лимоновият пай с целувки стоеше недокоснат в средата на масата.

— Мислиш ли, че са намерили Питър? — попита Клара.

— Надявам се.

Мирна се загледа през прозореца. Не можеше да си представи какво има отвъд това място. Къде другаде можеше да го търсят? Къде би се скрил?

— Музата тук ли живее? — Клара насочи въпроса си към Шартран.

— Защо питате мен?

— Защото сте били тук и преди.

— Не, не съм.

— Сигурен ли сте?

Клара го гледаше в очите и не му позволяваше да сведе поглед.

— Никога през живота си не съм идвал тук — каза Шартран. — Но се радвам, че дойдох сега.

— Защо? — поинтересува се художничката.

Собственикът на галерията се усмихна едва, стана и излезе навън. Виждаха го през прозореца на закусвалнята — беше пъхнал ръцете си в джобовете и яката му бе вдигната заради вятъра. Стоеше леко прегърбен, зареял поглед към водата.

Клара силно стисна ръцете си под масата. Колко ли трябваше да чака? Колко ли бе способна да чака? Погледна стария часовник на стената на закусвалнята. Да, показваше времето, но това с нищо не помагаше. Тук часовниците губеха смисъла си.

Времето сякаш се измерваше в други единици.

Според часовника стояха в заведението от около четиресет и пет минути, но за Клара това се равняваше на цяла вечност.

* * *

— Защо дойде дотук? — попита Гамаш.

— За да търсиш десетата муза ли? — добави Бовоар.

— Знаете за нея? — учуди се Питър. Когато събеседниците му не казаха нищо, той продължи: — Не. Дойдох да кажа на Норман какво лайно е. Когато отидох в колежа по изкуствата и се видях с професор Маси, спомените ме връхлетяха. Винаги съм съжалявал, че не казах на Норман колко вреда нанесе.

— Със „Салона на отхвърлените“ — рече Гамаш.

— Да. Нарани Клара, а по онова време аз нищо не казах. Когато напуснах Трите бора, нямах представа как ще се развият чувствата на Клара към мен до моето завръщане. Подозирах, че ще поиска да се разведем, и не можех да я виня. Но исках да й занеса нещо специално. Подарък. Мислих, мислих и накрая осъзнах какъв страхливец съм бил през целия ни съвместен живот. Никога не съм защитавал съпругата си или нейните произведения. Позволявал съм на всякакви хора да я критикуват и подценяват. Накрая дори самият аз се отнесох по същия начин с нея, щом осъзнах колко гениална е всъщност. Опитах се да съсипя творчеството й, Арман.

Питър сведе очи към дланите си, сякаш бяха целите оцапани с кръв. Празен поглед на греховна душа.

— Когато професор Маси заговори за Норман, си спомних за „Салона на отхвърлените“ и реших какво да й подаря — продължи Питър, след като отново вдигна очи. — Извинението си. Но не само на думи. На дела. Дори ако се наложеше да премина през деветте кръга на ада, щях да намеря професор Норман и да му кажа какво мисля за него. Само тогава можех да се прибера у дома. И да погледна Клара в очите.

— Искал си да й занесеш главата на професор Норман — рече Гамаш.

— Образно казано, да.

Но бившият детектив продължи да се взира настойчиво в Питър и тогава художникът пребледня.

— Нали не си мислиш, че… — Посочи с жест леглото.

— Продължавай да разказваш — настоя Гамаш, без да сваля очи от Питър.

— Заминах за Бе Сен Пол, където преди години е била изпратена последната заплата на Норман, както прочетох в досието му. Нямаше го там, но мястото беше толкова красиво и спокойно, а аз бях прекарал толкова дълго време на път, че реших да си наема стая и да поспра, за да си поема дъх. Чак тогава си спомних за картините в дома на майка ми. Онези картини, в които се бях взирал с часове. Пожелавал си бях да съм вътре в тях. Творбите на Кларънс Ганьон. Създадени са в Бе Сен Пол. Затова намерих галерия „Ганьон“ и когато не бях зает с рисуване, стоях часове наред в изложбената зала, загледан в картините.

— Защо? — попита Бовоар.

— Виждал ли си ги? — отвърна Питър с въпрос. Бовоар кимна. — Какви чувства предизвикват в теб?

Жан Ги отговори без колебание:

— Носталгия.

Питър кимна.

— За мен бяха нещо като прозорец към Трите бора. Към Клара и живота, който имах. И загубих. Отначало ми навяваха невероятна тъга. Но после колкото по-дълго ги гледах, толкова повече ме успокояваха. Даряваха ме с някакво кротко щастие. С надежда.

— Устните — рече Гамаш.

Питър се обърна към него и се усмихна.

— Да, тогава нарисувах устните.

— Как разбра, че Ноу Ман е тук? — попита Бовоар.

— Люк Вашон ми каза. Все още поддържаше връзка с професор Норман.

— Бил е член на художническата колония, основана от професор Норман — отбеляза Бовоар.

Питър кимна.

— Въпреки че „основана“ не е съвсем удачна дума. По-скоро се е събрала някак спонтанно около него. Привличал хората. Защото изглеждал така, сякаш знае.

— Какво? — поинтересува се Бовоар.

— Че съществува десета муза. И знаел как да я намери — отвърна Питър. После внезапно се разсмя. Подигравателен, неприятен смях.

— Мислиш ли, че това са глупости? — попита Бовоар.

— Мисля, че не е било необходимо да бия целия този път, за да я намеря — рече Питър. — Била е до мен през цялото време. В леглото ми. На стола в градината. В съседното ателие. На масата до мен. Дойдох дотук, за да намеря онова, което вече имах.

— Дошъл си, за да се изправиш лице в лице с професор Норман — напомни му Гамаш.

— Вярно е. Когато пристигнах, веднага разбрах, че Норман е много болен. Това беше преди около два месеца. Умираше и беше самотен.

С тези думи Питър направи крачка напред и пристъпи през прага.

— Каза ли му всичко, което мислеше за него? — попита Бовоар.

— Не. Тук цареше хаос. Казах си, че първо ще почистя. После щях да му дам да се разбере. Обаче тогава осъзнах, че от известно време не е ял нищо, затова купих малко продукти и сготвих. Не съм кой знае какъв готвач, направих просто бъркани яйца и препечени филийки. Леко и питателно.

— А след това каза ли му? — попита Бовоар.

— Не. Дрехите и чаршафите му бяха мръсни. Занесох ги в обществената пералня в Табакен и ги изпрах.

Бовоар спря да задава въпроси, само слушаше.

— Дрехите и завивките му вече бяха чисти — разказваше Питър, — но не беше взимал душ или вана дни наред. Твърде слаб беше. — Питър спря и си пое дълбоко дъх. — Затова го изкъпах. Напълних ваната и добавих розова вода, лавандула и малко екстракт от лилия. Каквото можах да намеря. — Питър се усмихна. — Може да съм попрекалил. — Сведе поглед към мъжа в леглото. — Вдигнах го и го пренесох до ваната. Измих го. Ухаеше като градината ни в Трите бора.

Питър вече бе влязъл в стаята, стоеше край леглото и гледаше мъртвеца с невероятна нежност. Сякаш бе сляп за кръвта и зейналата рана. Виждаше само човека.

— Останах, за да се грижа за него.

Гласът на Бовоар развали магията:

— Ти имаше ли представа от какво е болен? А той знаеше ли?

— И да е знаел, не ми е казал. Имаше му нещо на белите дробове. Казвах му да отиде в болницата в Сет Ил, но той не искаше да мърда оттук. Разбирах го. Искаше да си умре у дома.

Питър погледна към Бовоар, а сетне и към Гамаш.

— Вие знаете ли какво му имаше? — попита той.

— Знаеш ли защо е дошъл професор Маси? — отвърна Гамаш с въпрос.

— Не. — Питър се вгледа внимателно в бившия детектив. — Но имам чувството, че вие знаете.

— Предполагам, че е искал да си признае греха — рече Гамаш.

— Да си признае? Какъв грях?

— Правилно си се досетил — каза Гамаш. — Професор Норман наистина е умирал. Болен е бил от доста време. Много преди да го осъзнае. Маси го е убил.

— Маси? Но това е нелепо. Защо? Как? С вуду магия?

— Не, с азбест.

При тези думи Питър застина.

— Според мен, когато Маси е разбрал, че те търсим — продължи Гамаш, — а ти от своя страна търсиш професор Норман, той се е досетил, че по всяка вероятност ще намерим и двама ви. И ще разберем всичко.

— Но какво толкова има да се разбира? — попита Питър с недоумение.

— Че години наред професор Маси е изпращал на Норман платна, замърсени с азбест.

— Защо? — учуди се Питър.

— Защото Норман е бил заплаха — обясни Гамаш. — Както Клара беше заплаха за теб. Ти я обичаше, но въпреки това се опита да унищожиш нейното творчество, като междувременно успя да съсипеш брака ви.

Питър изглеждаше така, сякаш бе получил ритник в корема. Но Гамаш не прояви милост. Продължи да гледа художника настойчиво, а Питър кимна в знак на съгласие с казаното.

— Обичаше я и все пак постъпи така — заяви Гамаш, нанасяйки отново удар по болното му място. — Представи си какво можеше да направиш, ако я нямаше любовта. Ако вместо нея изпитваше омраза. Любовта към Клара поне ти е наложила някакви спирачки. Граница, която не можеш да преминеш. Но Маси не е имал такава граница. Усещал е, че може да изгуби всичко. И че Норман ще му го отнеме.

— Но нали е бил отговорен за уволнението на професор Норман? — попита Питър. — Това не му ли е било достатъчно?

— Това няма нищо общо с отмъщението — каза Гамаш. — За Маси е било въпрос на оцеляване. Колежът по изкуствата е бил всичко за него. Той е бил негов дом — физически, емоционален и творчески. А студентите са били неговите деца. Маси е бил уважаваният и почитан професор. Блестящият. Онзи, когото издигат на пиедестал и обожествяват. Но какво е станало, когато на хоризонта се е появил по-талантлив и смел художник, един наистина напредничав преподавател?

Лицето на Питър бе омекнало. Най-накрая можеше да приеме истината. Знаеше какво беше чувството. Да бъдеш изместен. Изоставен. Да гледаш как всичко ти се изплъзва.

Маси се борел за оцеляването си. Уволнението на Норман не било достатъчно. Ако картините на по-младия му колега се появели на някоя изложба, щели да възникнат въпроси за човека, отговорен за отстраняването му.

Маси не можел да допусне това да се случи.

— Когато стените на колежа били почистени от азбест, Маси задържал някакво количество от материала и започнал да изпраща на Норман наръсени с азбест платна — рече Бовоар. — Като подарък. От художник за художник.

— Но как е успявал да организира доставките? — учуди се Питър. — Професор Норман е живеел в горите на Шарлевоа.

— Имал е помощник — обясни Бовоар. — Люк Вашон.

Питър отвори уста, понечи да възрази, но се спря и не каза нищо. Замисли се. И преосмисли всичко, което знаеше.

— Но ако професор Маси е дошъл да признае греха си, къде е сега? — Питър се озърна. — Ако се е изповядал, после не е било нужно да убива Норман, нали? Тогава кой е направил това?

Посочи към леглото.

Гамаш се обърна към Жан Ги:

— Можеш ли да намериш Люк Вашон?

— Oui, patron.

— Арестувай го. Но бъди внимателен. Ловният нож може все още да е у него.

— Oui. Ще се оглеждам и за професор Маси.

— Не е нужно да се безпокоиш за него точно сега, Жан Ги.

— Вярно.

Бовоар тръгна, а Питър се обърна към Гамаш:

— Какво беше това? Защо му каза да не се безпокои за професор Маси?

— Защото съм почти сигурен, че е мъртъв — отвърна Гамаш. — Ще го потърсим, но след като арестуваме Вашон.

— Мъртъв? Откъде знаете?

— Не знам със сигурност. Но ти беше прав — ако е дошъл да прави признания, не е имал никаква причина да убие професор Норман. Освен това е допуснал да го видиш, значи не се е опитвал да скрие присъствието си. Не, мисля си, че професор Маси може би е съжалявал за делата си. Нещата, които на един младеж могат да се сторят приемливи и дори разумни, изглеждат съвсем различно за човек в напреднала възраст. Мисля, че Маси е дошъл да признае истината на Норман и може би дори да го помоли за прошка. След това е щял да се предаде на полицията. Но Люк Вашон не е можел да го допусне.

— Майчице! — възкликна Питър и седна. Сетне отново се озърна. — Но защо и професор Маси не лежи тук? Защо не ги е убил заедно?

— Ще трябва да изчакаме, докато Жан Ги арестува Вашон, но ми се струва, че си е търсел изкупителна жертва. Подозирам, че според неговия план е трябвало да изглежда като убийство и самоубийство. Искал е да си помислим, че Маси е убил професор Норман, а след това сам е отнел живота си. Вашон едва ли би се затруднил да го повали, а после да държи главата му под вода колкото е нужно.

Поредната душа, изгубена в дълбините на река Сейнт Лорънс, мислеше си Гамаш. Знаеше, че ако наистина бе станало така, нямаха почти никакъв шанс да намерят професор Маси.

Но можеха да намерят Вашон. Ако не тук, то някъде другаде. Все някога. Щяха да го издирят и после да го изправят пред съд.

— Защо би го направил Вашон? — попита Питър.

— Досега обяснявах — рече Гамаш. — Макар че може и да се окаже, че съм грешал.

— Не, имах предвид защо поначало се е съгласил да помогне на професор Маси?

— Защо хората се съгласяват в подобни ситуации? — попита Гамаш. — Заради пари, почти е сигурно. Достатъчно, за да отвори свое собствено заведение. Да го поддържа. Да рисува и да пътешества. В замяна от него се е искало само да доставя художнически материали един-два пъти годишно. И да отнася завършените картини в Торонто.

— Би могъл да се престори, че дори не е знаел за азбеста по платната — каза Питър. — Какво е правел Маси с готовите картини?

— Сигурно ги е унищожавал — предположи Гамаш. — Всичките, с изключение на една. Мирна и Рен-Мари са я видели в ателието на Маси. Преподавателят твърдял, че е негова, а те не са се усъмнили, но и двете казаха, че била в пъти по-добра от останалите.

— Защо я е запазил? — поинтересува се Питър.

— И аз си задавах същия въпрос — отвърна Гамаш. — Защо Маси е задържал един от малките шедьоври на Норман? Като трофей? Понякога убийците правят така.

— Мисля, че причината може и да е била далеч по-проста — рече Питър. — Колкото и недостатъци да има, професор Маси си остава любител на изкуството. Познавач. Смятам, че картината на професор Норман е била толкова велика, че дори на Маси не му е дало сърце да я унищожи.

Питър въздъхна дълбоко. Гамаш се досещаше за какво си мисли художникът. За шедьовъра на своя живот. Шедьовъра, който бе унищожил. Не някоя картина на Клара, а нейната любов.

* * *

— Изминах твърде дълъг път и чаках прекалено много време. — Клара се изправи. — Отивам.

Мирна се изпречи пред приятелката си и прегради пътя й към вратата на закусвалнята.

Клара впери поглед в едрата тъмнокожа жена.

— Трябва да разбера — прошепна толкова тихо, че само Мирна можеше да я чуе. — Моля те. Пусни ме.

Мирна направи крачка към Клара, но художничката не помръдна.

Тогава отстъпи встрани.

И я пропусна покрай себе си.

* * *

— Клара те е чакала — рече Гамаш тихо. — Онази вечер, когато се е навършила една година от заминаването ти.

Питър отвори уста, но думите му заседнаха като буца в гърлото.

— Написах й писмо — проговори накрая. — В него казвах, че няма да успея да се върна навреме, но че ще се прибера у дома при първа възможност. Дадох писмото на онзи младеж, пилота.

— Клара не го е получила.

— О, боже! Тъпакът вероятно го е изгубил. Сега тя си мисли, че не ме е грижа за нея. О, не! О, Господи! Сигурно ме мрази.

Питър се изправи и се запъти към вратата.

— Трябва да вървя. Да се прибера. Трябва да говоря с Клара, да й разкажа. Самолетът ще дойде скоро. Трябва да се кача на него.

Гамаш протегна ръка и сграбчи Питър над лакътя.

Художникът се опита да се освободи.

— Пусни ме. Трябва да вървя.

— Тя е тук — каза Гамаш. — Клара дойде да те намери.