Луиз Пени
Дългият път към дома (43)

Благодарности

Писането в същността си е самотно занимание, но съм установила, че докато пиша, ме съпровожда върволица от хора, случки и спомени. Чувствах го повече от всякога, докато работех по „Дългият път към дома“.

Тук няма да разглеждам темите, застъпени в книгата, нито причините да я напиша по този начин, но бих искала да спомена няколко творби, които ми повлияха, включително и „Сърцето на мрака“ от Джоузеф Конрад и Омировата „Одисея“. Както и книгата на забележителната Мерилин Робинсън „Галаад“. А също и стария спиричуъл „Балсам в Галаад“.

Както винаги ме вдъхновяваха пейзажите, историята, географията и природата на Квебек. И по-специално спомените от пътуванията ми по величествената река Сейнт Лорънс. Вдъхнови ме незабравимият Северен бряг на устието. Селата и техните жители. През живота си съм пътувала много и като журналист, и като частно лице, но никога, никога не съм срещала такава неизмерима доброта и толкова дълбока почтеност, колкото в кухните, на верандите и във всекидневните по това крайбрежие.

Благодаря на хората от Бе де Мутон, Ла Табатиер, Сан Огюстен, Харингтън Харбър и много други пристанища. Хора, които искаха толкова малко, а даваха много в замяна.

Имах щастието да прекарам известно време в Шарлевоа — местност, която е толкова красива, че човек почти не може да повярва на очите си. Казвам го с ясното съзнание, че градчето Бе Сен Пол, описано в тази книга, не е съвсем точно отражение на истинския град. Надявам се, че жителите му, както и всички, които решат да посетят това прекрасно място, ще ми простят някоя и друга художествена измислица. Особено любезните стопани на ресторант „Ла Мюз“ и галерия „Кларънс Ганьон“.

Тази книга дължи много повече, отколкото май ми се иска да призная, на моята забележителна редакторка от „Минотор Букс“ и „Сейнт Мартинс Прес“ в САЩ Хоуп Делън. Както и на Андрю Мартин, Сара Мелник, Пол Хокман, Каси Галанте и Дейвид Ротщайн.

Във Великобритания съм задължена за мъдрите съвети на моята редакторка Луси Малагони и на издателя Дейвид Шели от „Литъл, Браун“.

Хиляди благодарности на Джейми Броудхърст и на хората от „Рейнкоуст Букс“ за това, че запознават толкова много канадци с Гамаш и компания.

Много от вас ме намират чрез имейл бюлетина и уебсайта ми. Те съществуват, поддържат се и имат този облик благодарение на забележителната Линда Лаял. Започнахме да работим заедно още преди да излезе „Убийството на художника“, а дори не сме се срещали лично. Аз живея в Квебек, а Линда — в Шотландия. Но взаимоотношенията ни са така близки като на колеги, които работят в един офис.

Благодаря на Тереза Крис, която ми е едновременно и агент, и приятел. Сякаш съдбата ни събра преди десет години. Всъщност при първата ни среща едва не я прегазих с колата. Шшшт! Не съм сигурна, че се е усетила.

Благодаря на Сюзън Маккензи, че е конструктивен, мил и внимателен първи читател. И любяща приятелка.

На брат ми Дъг, който също чете ръкописите ми и неуморно ме подкрепя. Странното е, че през по-голямата част от детството си исках да се разкара. А сега копнея да сме заедно.

Безкрайни благодарности на моята асистентка Лиз Дерозие, която е много повече от асистентка. Сестра, приятелка, помощничка, довереница. Merci, ma belle.^[1]

И накрая — на Майкъл, който сбъдна всичките ми мечти. Той е моето сърце и моят дом.

Сега е мой ред, скъпи Майкъл.