Александър Дюма
Четиридесет и петимата (19)

Глава 19

Абатството „Свети Яков“

Абатството, което кралят бе подарил на Горанфло като награда за вярна служба, бе разположено оттатък Сент-Антоанските порти на разстояние от някакви си два мускетни изстрела.

В ония времена частта от града, граничеща със Сент-Антоанските порти, усилено се посещаваше от знатното общество, защото кралят често ходеше във Венсенския замък, тогава наричан още Венсенската гора. Придворните вечно сновяха по този път и той до известна степен беше това, което днес е Шан-з-Елизе.

Читателят ще се съгласи, че абатството, гордо издигащо се надясно от Венсенския път, бе отлично разположено.

То се състоеше от четириъгълно огромно здание, чийто вътрешен двор бе засаден с дървета покрая, от зеленчукови градини и паркове, от жилищни домове и многобройни служебни постройки, придаващи на манастира вид на малко селище.

Двеста монаси от ордена „Свети Яков“ живееха в килиите, разположени в дъното на двора.

Подобно на град, вечно заплашван от обсада, абатството си осигуряваше всичко необходимо от близките имения.

По тучните пасища на манастира пасеше стадо, наброяващо неизменно петдесет вола и деветдесет и девет овена: дали по традиция, дали по писания канон, монашеските ордени не можеха да имат собственост, която да надхвърля числото сто.

В специална постройка — цял дворец, се помещаваха деветдесет и девет свини, за които с любов, поточно със самолюбиво усърдие, се грижеше един колбасар, избран лично от дон Модест.

За магерниците и избата пък да не говорим.

Овощната градина на абатството даваше несравними праскови, кайсии и грозде; от тези плодове освен това се приготвяха отлични консерви и сухо сладко.

Що се отнася до винарската изба, Горанфло я бе напълнил лично, бе опустошил за целта всички изби на Бургон. Нали сам той бе истински познавач, а познавачите твърдят, че единственото истинско вино било бургундското.

В това абатство, истински рай за готованците и чревоугодниците, в разкошните покои на втория етаж с балкон, с изглед към главния път виждаме Горанфло, изпълнен с достойнство и надменност, каквито навикът към благоденствие придава дори на най-посредствените физиономии.

Със своето белоснежно расо и с черната наметка върху мощните си рамене той не е толкова подвижен, както със сивото си расо на обикновен монах, но затова пък е по-величествен.

Широката му длан, напомняща овнешка плешка, почива върху някакъв том in quarto^[1] и напълно го скрива; двата му дебели крака са разположени върху грейка, а ръцете му са недостатъчно дълги, за да се съберат върху корема.

Сутрин. Току-що е ударило седем и половина. Игуменът е станал последен, възползувал се от правилото, според което началникът може да спи един час повече от другите монаси. Но той продължава да дреме в дълбокия покой на мекото като пух кресло.

Обстановката на стаята, където почива достойният абат, напомня по-скоро жилище на богато светско, отколкото на духовно лице.

Маса с извити крачета, застлана с богата покривка, прекрасни картини с религиозни сюжети, скъпоценни съдини за богослужение и за трапезата, пищни завеси от венециански брокат, по-великолепни и от най-скъпите нови тъкани — ето някои черти от този разкош, притежател на който бе станал Модест Горанфло по милостта на Бога, краля и най-вече на Шико.

И така, игуменът дремеше в креслото и слънчевият лъч, проникващ както обикновено в спалнята, посребряваше алените и седефените багри върху лицето на спящия.

Вратата тихо се отвори и в стаята влязоха двама монаси.

Първият беше тридесет-тридесет и петгодишен, нервен, слаб, блед и с гордо вдигната глава. Орловите му очи мятаха заповеднически погледи, а когато свеждаше клепачи, под тях се очертаваха тъмни кръгове.

Този монах се наричаше брат Бороме и от три седмици вече бе ковчежник на манастира.

Вторият монах бе младеж на седемнадесет-осемнадесет години, с живи черни очи, смел израз на лицето и остра брадичка. Не беше висок на ръст, но с добро телосложение.

— Игуменът още спи, братко Бороме — каза по-младият монах. — Да го събудим ли?

— В никакъв случай, братко Жак — отвърна ковчежникът.

— Жалко, че нашият игумен толкова обича да си поспива — продължи младият монах, — бихме могли още тази сутрин да изпробваме оръжието. Обърнали ли сте внимание какви прекрасни ризници и аркебузи има там?

— По-тихо, братко! Могат да ви чуят.

— Ама че късмет! — не спираше монахчето и тупна с крак. — Днес времето е чудесно, колко хубаво можехме да проведем едно учение, братко ковчежник!

— Трябва да почакаме, дете мое — произнесе брат Бороме с престорено смирение, на което противоречеше огънят, пламнал в очите му.

— Но заповядайте поне да се раздаде оръжието! — все така разгорещено възрази Жак.

— Аз? Да заповядам?…

— Ами да, вие.

— Аз не се разпореждам тук — продължи Бороме с покрусен вид. — Ей го стопанина!

— В креслото… спи… когато всички вече отдавна са станали — каза Жак и в думите му звучеше раздразнение, а умният му, проницателен поглед проникваше сякаш в самото сърце на брат Бороме.

— Трябва да уважаваме сана и спокойствието му — произнесе Бороме, който пристъпи до средата на стаята, но направи някакво неловко движение и събори една малка пейка.

Килимът заглуши шума, но дон Модест все пак трепна и се събуди.

— Кой е тук? — викна той с треперещ глас, като на заспал на поста си и внезапно разбуден часовой.

— Сеньор абат — каза брат Бороме, — простете ни, ако сме нарушили вашите благочестиви размишления, но дойдох за разпорежданията ви.

— А, добро утро, брат Бороме — кимна му леко с глава Горанфло. Няколко секунди той мълча, явно напрягайки паметта си, после замига с очи и попита: — За какви разпореждания?

— Относно оръжието и доспехите.

— Оръжие? Доспехи? — попита учудено Горанфло.

— Естествено. Ваша милост ни заповядахте да набавим оръжие и доспехи.

— Аз ли? — повтори изуменият до крайност дон Модест. — Аз ли съм заповядал?… А кога е станало това?

— Преди една седмица.

— А… Но за какво ни е притрябвало това оръжие?

— Вие казахте, сеньор абат — повтарям собствените ви думи, — казахте: „Братко Бороме, няма да е зле да си набавим оръжие и да го раздадем на цялото монашеско братство: гимнастическите упражнения развиват телесните сили, както благочестивите стремежи укрепват силите на духа.“

— Аз ли съм казал това?… — попита Горанфло.

— Да, преподобни отче. Аз, недостойният, но послушен монах, побързах да изпълня вашата заръка и да набавя оръжието.

— Странна работа — промърмори Горанфло, — нищо не помня.

— Вие дори добавихте, ваше преподобие, латинската сентенция: „Militat spiritu, militat gladio.“^[2].

— Какво? — възкликна дон Модест и опули изумено очи. — Сентенция ли?

— Имам добра памет, дълбокоуважаеми отче — отвърна Бороме и сведе скромно поглед надолу.

— Ако съм казал това — продължи Горанфло, — значи съм имал тези основания, братко Бороме. И наистина винаги съм се придържал към мнението, че трябва да развиваме тялото си. Още като обикновен монах се борех и със словото, и с меча. „Militat spiritu, militat gladio.“ Отлично, братко Бороме. Ясно е, че сам Господ ме е озарил с тази идея.

— Така че ще изпълня заповедта ви докрай, преподобни отче — каза Бороме и се оттегли заедно с брат Жак, който радостно го дърпаше за расото.

— Вървете — величествено произнесе Горанфло.

— Ах, съвсем забравих… — върна се брат Бороме.

— Какво още?

— В приемната чака да го приемете един от приятелите на ваша светлост; иска да поговори с вас.

— Кой е той?

— Метр Робер Брике.

— Метр Робер Брике — забеляза Горанфло — не ми е приятел, братко Бороме, а просто познат.

— Няма ли да го приемете, ваше преподобие?

— Ще го приема — разсеяно произнесе Горанфло. — Този човек ме развлича.

Брат Бороме още веднъж се поклони и излезе. Пет минути по-късно вратата отново се отвори и се появи Шико.