Александър Дюма
Четиридесет и петимата (78)

Глава 13

Пътуването

Потеглиха.

Орили се държеше със слугата като с равен, а към господарката проявяваше подчертано уважение.

Реми обаче беше наясно, че зад неговата почтителност се крият някакви тайни замисли.

Наистина: да държи на жената стремето, когато се качва на коня, грижовно да следи всеки неин жест, да не пропуска възможност да й вдигне ръкавицата или да й закопчае наметалото може само влюбен или слуга, или човек, който изгаря от любопитство.

Обаче музикантът имаше силен противник: Реми държеше да служи на господарката си както винаги и ревниво изместваше Орили.

За музиканта оставаше само едно: да се надява на щастлива случайност по време на дългото и изморително пътуване.

Но и тук очакванията му останаха излъгани: нито в дъжд, нито в пек младата жена не свали маската си в негово присъствие.

Всяко подпитване, всеки опит да подкупи Реми се оказаха напразни; слугата винаги повтаряше, че такава била волята на неговата господарка.

— Кажете, тези предпазни мерки само спрямо мене ли важат? — интересуваше се Орили.

— Не, спрямо всички.

— И все пак херцог д’Анжу я е видял? Тогава тя не е ли крила лицето си?

— Случайност, чиста случайност — неизменно отговаряше Реми. — Тъкмо поради това, че херцог д’Анжу е видял моята господарка противно на желанието й, тя сега прави всичко възможно никой да не я види.

Междувременно дните се нижеха, пътниците стигаха все по-близо до целта, но благодарение на предпазливостта на Реми и неговата господарка любопитството на Орили оставаше незадоволено. Пред тях вече беше Пикардия.

Орили, който през последните три-четири дни опита всичко: лицемерие, престорена обида, угодливост и едва ли не насилие — все повече губеше търпение и лошавината му надделяваше над преструвките.

Той като че ли се досещаше, че под маската на младата жена се крие фатална тайна.

Веднъж възобнови опитите да подкупи верния слуга — Реми, както винаги, отказа.

— Но все някога трябва да видя лицето на твоята господарка — настоя Орили.

— Разбира се — отговори Реми, — но това ще стане, когато пожелае тя самата, а не вие.

— Ами ако използувам сила? — дръзко попита Орили.

В очите на Реми неволно блеснаха мълнии.

— Опитайте! — извика той.

Орили улови изпепеляващия му поглед и разбра колко бурна енергия има у този, когото смяташе за старец.

Засмя се и каза:

— Да не съм луд? В края на краищата какво ме е грижа коя е тя. Нали е същата, която е видял херцог д’Анжу?

— Разбира се!

— И която той заповяда да му доставя в Шато Тиери?

— Да.

— Нищо друго не ме интересува. Не аз, а моят монсеньор е влюбен в нея; обаче ако се опитате да ми избягате…

— Толкова сме далеч от подобна мисъл, че и да не бяхте с нас, пак щяхме да продължим към Шато Тиери — щом херцогът иска да ни види, и ние също желаем да се видим с него.

— В такъв случай — завърши разговора Орили — всичко е наред. Продължавайте пътя си, аз ще ви настигна.

— Какво ти каза? — попита младата жена, когато Реми се изравни с нея.

— Изрази обичайното си желание.

— Да ми види лицето?

— Да.

Диана се усмихна под маската.

— Внимавайте — предупреди я Реми, — бесен е от злоба.

— Той няма да ме види. Щом аз не искам — няма как да успее.

— Но когато стигнем в Шато Тиери, нали ще ви види с открито лице?

— Това е без значение; когато видят лицето ми, за тях вече ще е твърде късно. Освен това господарят му не ме е познал.

— Но слугата ще ви познае!

— Нали виждаш, че засега нито гласът ми, нито външният ми вид нищо не им напомнят.

Внезапната поява на Орили прекъсна разговора им; по всяка вероятност бе минал по друг път и ги бе настигнал с надеждата да долови някоя дума от разговора на спътниците си.

Мълчанието, което настъпи, щом Диана и Реми го забелязаха, явно подсказваше, че Орили им пречи.

От тази минута музикантът си направи точен план на действията и се престори, че съвсем се е отказал от намеренията си.

Реми с доста голяма тревога забеляза тази промяна.

По пладне пътниците спряха, за да могат конете да починат.

В два часа отново тръгнаха и яздиха до четири.

В далечината чернееше тъмната Лаферска гора.

Реми и Диана размениха многозначителни погледи, сякаш и за двамата беше ясно, че в тази гора ще се разиграе събитието, което ги заплашваше още от началото на пътуването.

Тримата конници влязоха в гората.

Беше към шест привечер. След половин час започна да се смрачава.

Силен вятър въртеше шумата и я хвърляше в езерото. Наоколо нямаше жива душа. Ако отдалеч не идваше хрипкавият вой на вълците, пробудени от настъпващата нощ, Лаферската гора щеше да изглежда като една от онези омагьосани гори, в които няма живот нито за хора, нито за животни.

Изведнъж Диана усети, че седлото й — този път Орили беше оседлал коня й — се свлича на една страна.

Тя повика Реми, който веднага скочи от коня си и отиде при нея, а тя самата се наведе да затегне ремъка на седлото.

Орили се възползува: безшумно се приближи до Диана и с връхчето на ножа сряза копринената връзка на маската.

Стъписана, младата жена не успя нито да изпревари движението му, нито да се закрие с ръка, Орили дръпна маската и приближи лицето си до нейното. Двамата се взряха един в друг и никой не би могъл да каже кой от тях пребледня повече, кой имаше по-ужасяващ вид.

Орили усети, че по челото му избива студена пот. Той изтърва кинжала и маската и изкрещя потресен:

— О, небеса! Графиня дьо Монсоро!

— Това име повече никога няма да произнесеш! — извика Реми; хвана Орили за колана, смъкна го от коня и двамата паднаха на земята.

Орили протегна ръка и понечи да грабне кинжала си.

— Не, не и не, Орили — викна Реми, затиснал с коляно гърдите му, — ти завинаги ще останеш тук!

Орили внезапно проумя.

— Одоен! — извика той. — С мен е свършено!

— Не бързай — възрази Реми и запуши устата на негодника, а той междувременно се съпротивляваше с всички сили, — обаче смъртта ти е предрешена. — Извади с дясната ръка дългия си фламандски нож и каза: — И ето сега, Орили, твоите думи се сбъдват.

Ножът се заби в гърлото на музиканта; чу се леко хъхрене…

Диана, яхнала странично коня, подпряла ръка на седлото, цялата трепереше, но без да се щади наблюдаваше с безумни очи зловещото зрелище.

И все пак не издържа накрая — когато кръвта зашуртя по ножа, тя в несвяст рухна на земята.

В тази страшна секунда Реми, естествено, не можеше да се погрижи за нея — той обискира Орили, извади от джоба му и двете кесии с жълтици, върза на врата на убития тежък камък и хвърли трупа във водата.

Пороен дъжд се лееше като из ведро.

Реми изплакна ръцете си в тъмната застояла вода, вдигна припадналата Диана, качи я на коня и скочи на седлото, за да придържа спътницата си.

Конят на Орили, сепнат от вълчия вой, който бързо се приближаваше, сякаш вълците бяха привлечени от страшното събитие, изчезна в горския гъсталак.

Когато Диана дойде на себе си, двамата, без да си кажат нито дума, продължиха към Шато Тиери.