Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маргьорит дьо Валоа (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Quarante-Cinq, (Обществено достояние)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 32гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и първоначална корекция
Boman(2008)
Корекция
Mummu(2008)

Издание:

Издателска къща „Ведрина“, София, 1991

Превод и редакция: ЕФ „Качин“, 1991

Редактор Иван Тотоманов

Художник Петър Добрев

Технически редактор Георги Кожухаров

Коректори Емилия Александрова, Ана Кожухарова

ISBN 954–404–001–3

 

Александр Дюма. Сорок пять

„Художественная литература“, М., 1979

История

  1. —Добавяне

Глава 13

Пътуването

Потеглиха.

Орили се държеше със слугата като с равен, а към господарката проявяваше подчертано уважение.

Реми обаче беше наясно, че зад неговата почтителност се крият някакви тайни замисли.

Наистина: да държи на жената стремето, когато се качва на коня, грижовно да следи всеки неин жест, да не пропуска възможност да й вдигне ръкавицата или да й закопчае наметалото може само влюбен или слуга, или човек, който изгаря от любопитство.

Обаче музикантът имаше силен противник: Реми държеше да служи на господарката си както винаги и ревниво изместваше Орили.

За музиканта оставаше само едно: да се надява на щастлива случайност по време на дългото и изморително пътуване.

Но и тук очакванията му останаха излъгани: нито в дъжд, нито в пек младата жена не свали маската си в негово присъствие.

Всяко подпитване, всеки опит да подкупи Реми се оказаха напразни; слугата винаги повтаряше, че такава била волята на неговата господарка.

— Кажете, тези предпазни мерки само спрямо мене ли важат? — интересуваше се Орили.

— Не, спрямо всички.

— И все пак херцог д’Анжу я е видял? Тогава тя не е ли крила лицето си?

— Случайност, чиста случайност — неизменно отговаряше Реми. — Тъкмо поради това, че херцог д’Анжу е видял моята господарка противно на желанието й, тя сега прави всичко възможно никой да не я види.

Междувременно дните се нижеха, пътниците стигаха все по-близо до целта, но благодарение на предпазливостта на Реми и неговата господарка любопитството на Орили оставаше незадоволено. Пред тях вече беше Пикардия.

Орили, който през последните три-четири дни опита всичко: лицемерие, престорена обида, угодливост и едва ли не насилие — все повече губеше търпение и лошавината му надделяваше над преструвките.

Той като че ли се досещаше, че под маската на младата жена се крие фатална тайна.

Веднъж възобнови опитите да подкупи верния слуга — Реми, както винаги, отказа.

— Но все някога трябва да видя лицето на твоята господарка — настоя Орили.

— Разбира се — отговори Реми, — но това ще стане, когато пожелае тя самата, а не вие.

— Ами ако използувам сила? — дръзко попита Орили.

В очите на Реми неволно блеснаха мълнии.

— Опитайте! — извика той.

Орили улови изпепеляващия му поглед и разбра колко бурна енергия има у този, когото смяташе за старец.

Засмя се и каза:

— Да не съм луд? В края на краищата какво ме е грижа коя е тя. Нали е същата, която е видял херцог д’Анжу?

— Разбира се!

— И която той заповяда да му доставя в Шато Тиери?

— Да.

— Нищо друго не ме интересува. Не аз, а моят монсеньор е влюбен в нея; обаче ако се опитате да ми избягате…

— Толкова сме далеч от подобна мисъл, че и да не бяхте с нас, пак щяхме да продължим към Шато Тиери — щом херцогът иска да ни види, и ние също желаем да се видим с него.

— В такъв случай — завърши разговора Орили — всичко е наред. Продължавайте пътя си, аз ще ви настигна.

— Какво ти каза? — попита младата жена, когато Реми се изравни с нея.

— Изрази обичайното си желание.

— Да ми види лицето?

— Да.

Диана се усмихна под маската.

— Внимавайте — предупреди я Реми, — бесен е от злоба.

— Той няма да ме види. Щом аз не искам — няма как да успее.

— Но когато стигнем в Шато Тиери, нали ще ви види с открито лице?

— Това е без значение; когато видят лицето ми, за тях вече ще е твърде късно. Освен това господарят му не ме е познал.

— Но слугата ще ви познае!

— Нали виждаш, че засега нито гласът ми, нито външният ми вид нищо не им напомнят.

Внезапната поява на Орили прекъсна разговора им; по всяка вероятност бе минал по друг път и ги бе настигнал с надеждата да долови някоя дума от разговора на спътниците си.

Мълчанието, което настъпи, щом Диана и Реми го забелязаха, явно подсказваше, че Орили им пречи.

От тази минута музикантът си направи точен план на действията и се престори, че съвсем се е отказал от намеренията си.

Реми с доста голяма тревога забеляза тази промяна.

По пладне пътниците спряха, за да могат конете да починат.

В два часа отново тръгнаха и яздиха до четири.

В далечината чернееше тъмната Лаферска гора.

Реми и Диана размениха многозначителни погледи, сякаш и за двамата беше ясно, че в тази гора ще се разиграе събитието, което ги заплашваше още от началото на пътуването.

Тримата конници влязоха в гората.

Беше към шест привечер. След половин час започна да се смрачава.

Силен вятър въртеше шумата и я хвърляше в езерото. Наоколо нямаше жива душа. Ако отдалеч не идваше хрипкавият вой на вълците, пробудени от настъпващата нощ, Лаферската гора щеше да изглежда като една от онези омагьосани гори, в които няма живот нито за хора, нито за животни.

Изведнъж Диана усети, че седлото й — този път Орили беше оседлал коня й — се свлича на една страна.

Тя повика Реми, който веднага скочи от коня си и отиде при нея, а тя самата се наведе да затегне ремъка на седлото.

Орили се възползува: безшумно се приближи до Диана и с връхчето на ножа сряза копринената връзка на маската.

Стъписана, младата жена не успя нито да изпревари движението му, нито да се закрие с ръка, Орили дръпна маската и приближи лицето си до нейното. Двамата се взряха един в друг и никой не би могъл да каже кой от тях пребледня повече, кой имаше по-ужасяващ вид.

Орили усети, че по челото му избива студена пот. Той изтърва кинжала и маската и изкрещя потресен:

— О, небеса! Графиня дьо Монсоро!

— Това име повече никога няма да произнесеш! — извика Реми; хвана Орили за колана, смъкна го от коня и двамата паднаха на земята.

Орили протегна ръка и понечи да грабне кинжала си.

— Не, не и не, Орили — викна Реми, затиснал с коляно гърдите му, — ти завинаги ще останеш тук!

Орили внезапно проумя.

— Одоен! — извика той. — С мен е свършено!

— Не бързай — възрази Реми и запуши устата на негодника, а той междувременно се съпротивляваше с всички сили, — обаче смъртта ти е предрешена. — Извади с дясната ръка дългия си фламандски нож и каза: — И ето сега, Орили, твоите думи се сбъдват.

Ножът се заби в гърлото на музиканта; чу се леко хъхрене…

Диана, яхнала странично коня, подпряла ръка на седлото, цялата трепереше, но без да се щади наблюдаваше с безумни очи зловещото зрелище.

И все пак не издържа накрая — когато кръвта зашуртя по ножа, тя в несвяст рухна на земята.

В тази страшна секунда Реми, естествено, не можеше да се погрижи за нея — той обискира Орили, извади от джоба му и двете кесии с жълтици, върза на врата на убития тежък камък и хвърли трупа във водата.

Пороен дъжд се лееше като из ведро.

Реми изплакна ръцете си в тъмната застояла вода, вдигна припадналата Диана, качи я на коня и скочи на седлото, за да придържа спътницата си.

Конят на Орили, сепнат от вълчия вой, който бързо се приближаваше, сякаш вълците бяха привлечени от страшното събитие, изчезна в горския гъсталак.

Когато Диана дойде на себе си, двамата, без да си кажат нито дума, продължиха към Шато Тиери.