Александър Дюма
Четиридесет и петимата (77)

Глава 12

Опит за подкупване

Трескавата подготовка на ониските кавалеристи за път се съпровождаше от звънтене на оръжие и гръмогласни провиквания. Реми изчака да утихне шумът и щом му се стори, че къщата е празна, реши да слезе в салона на долния етаж — на свой ред искаше и той да се приготви за пътуването.

Когато влезе обаче, за своя най-голяма изненада видя до огъня някакъв човек. Вероятно неизвестният причакваше Реми, макар при неговата поява да придоби уж равнодушен вид.

Реми се тътреше, както винаги с несигурна крачка и с плешивата си глава лесно можеше да мине за старец, прегърбен от тежестта на годините.

Човекът, до когото се доближи, седеше с гръб към светлината и Реми не можа да го види добре.

— Извинете, господине — обърна се той към непознатия, — мислех, че съм останал тук сам.

— И аз така мислех — отговори непознатият, — но с радост се убеждавам, че ще имам спътници.

— О, доста скучни спътници — побърза да отговори Реми, — защото освен болния младеж, когото водя у дома във Франция…

— Разбирам кого имате предвид! — възкликна Орили с престорено добродушие.

— Наистина ли? — попита Реми.

— Да, става дума за младата особа…

— За каква млада особа? — изуми се Реми, изостряйки уши.

— По-кротко, по-кротко, приятелче, не се сърдете — каза Орили. — Аз съм управителят на граф дьо Бушаж и преди да замине, той ми повери една млада особа и стария й слуга, които имали намерение да се върнат във Франция.

С тези думи непознатият стана и със сърдечна усмивка се приближи до Реми. Сега светлината на лампата вече падаше върху него.

Но вместо и той да се доближи до неизвестния, Реми се дръпна назад и върху обезобразеното му лице се изписа ужас.

— Не ми отговорихте. Да не се страхувате от мен? — попита Орили с най-сияйна усмивка.

— Господине — измънка Реми с тих дрезгав глас, — не се гневете на горкия старец, когото мъките и раните са направили страхлив и недоверчив.

— Но тогава е още по-голямо основание, друже, следва да приемете помощта на един сигурен спътник.

Реми отстъпи по-назад.

— Отивате ли си?

— Трябва да се посъветвам с моята господарка; нали разбирате, без нея нищо не мога да реша.

— Естествено, но позволете аз лично да й се представя и най-подробно да я уведомя за възложената ми задача.

— Не, не, благодаря ви; моята господарка сигурно още спи, а сънят й за мен е свещен.

Щом Реми затвори вратата зад себе си, всичко, което го състаряваше с изключение на плешивината и бръчките по лицето, изчезна — той изкачи стълбите така бързо, че сега никой не би му дал повече от трийсетина години.

— Госпожо, госпожо! — със задъхан глас възкликна той, като видя Диана.

— Какво има пак, Реми? Не е ли заминал херцогът?

— Заминал е, госпожо, но тук има един зъл дух, хиляди пъти по-опасен от херцога — зъл дух, когото шест години съм проклинал в очакване да дойде часът на отмъщението.

— Кой е той? Да не би да е Орили?

— Същият. Негодникът е долу в къщата.

— Позна ли те?

— За Бога, госпожо — промълви Реми с горчива усмивка, — изключено е някой да ме познае.

— Може би се е досетил коя съм аз?

— Едва ли, щом настоява да ви види.

— Аз пък те уверявам, че той подозира истината.

— В такъв случай, госпожо — мрачно каза Реми, — цялата работа става още по-лесна: селището обезлюдя, негодникът е сам, аз също… Видях на колана му кинжал… На моя имам нож.

— Почакай, Реми, почакай — прекъсна го Диана, — не ти оспорвам правото да отнемеш живота на този подлец, обаче нека първо разберем какво иска той от нас и не можем ли да имаме полза от злините, които възнамерява да ни стори. За какъв се представя?

— За управител на господин дьо Бушаж, госпожо.

— Виждаш ли как лъже — явно се домогва до някаква цел. Какво иска?

— Да ви съпровожда.

— Кажи му, че съм съгласна.

— За Бога, госпожо!

— Добави, че смятам да отида при роднини в Англия, но още се колебая. С една дума, лъжи точно като него. Разбираш ли, за да победиш, трябва да владееш оръжието на противника не по-зле от него.

— Но той ще ви види.

— Нали съм с маска. Всъщност подозирам, че и без това ме е познал, Реми.

— В такъв случай ни готви капан.

— Единственият начин е да се престорим, че сме му повярвали.

— Обаче…

— Кажи ми: от какво се страхуваш? Има ли нещо по-страшно от смъртта?

— Няма.

— Тогава? Нали не си се отказал да умреш в името на нашия обет?

— През ум не ми е минало! Но отказвам да умра, преди да съм отмъстил.

— Реми, Реми! — възкликна Диана и погледът й в този миг пламна с фанатичен възторг. — Бъди спокоен, ще отмъстим: ти — на слугата, аз — на неговия господар.

— Чул ви Господ!

— А сега върви, драги.

Реми още се колебаеше. Но докато слизаше по стълбите, спокойствието отново се възвърна в душата му, калена от изпитанията; той твърдо реши да разпита музиканта и ако негодникът бъде уличен в гнусни замисли, каквито му приписваха двамата спътници, веднага да го убие с удар на кинжала.

Орили го чакаше с нетърпение.

Реми отиде при него и тихо, учтиво продума:

— Господине, моята господарка не може да приеме предложението ви.

— Защо?

— Защото не сте управителят на граф дьо Бушаж.

Орили пребледня.

— Кой ви го каза?

— Никой, но то си е ясно. На сбогуване с мен графът ми възложи охраната на особата, която съпровождам, и замина, без да ми спомене за вас.

— Той говори с мене, след като сте си взели сбогом.

— Лъжа, господине, чиста лъжа.

Орили се изправи в цял ръст — Реми пред него изглеждаше като грохнал старец.

— Държите ми доста особен език, любезни! Пазете се! Вие сте стар, аз съм млад; вие сте слаб, аз съм много як.

Реми се усмихна, но нищо не каза.

— Ако имах лоши помисли спрямо вас или вашата господарка — продължи Орили, — достатъчно беше да вдигна ръка…

— Така ли било! — възкликна Реми. — Значи съм сбъркал и вие имате най-добри намерения спрямо моята господарка?

— Именно!

— Тогава ми обяснете какво искате?

— Приятелю мой — отговори Орили, — искам да ви ощастливя, ако се съгласите да ми направите услуга.

— Обаче, за да ви направя услуга, трябва да знам вашите намерения.

— Моите намерения са следните: вие познахте, драги, мой господар не е граф дьо Бушаж, а друго лице…

— Кое е то?

— Много по-високопоставено.

— Внимавайте! Пак ме лъжете.

— Защо мислите така?

— Познавам много малко семейства, които да превъзхождат рода Жоайоз.

— А кралската фамилия? И ето как плаща тя — допълни Орили, като се опита да сложи в ръката на Реми едната кесия с жълтици, оставена от херцог д’Анжу.

Реми потръпна от допира на Орили и отстъпи назад.

— Вие сте от свитата на краля?

— Не, на брат му, херцог д’Анжу.

— А, прекрасно, готов съм предано да служа на херцога.

— Още по-добре.

— Какво желае негово височество?

— Негово височество — каза Орили, доближи се до него и отново се опита да му даде парите — е влюбен във вашата господарка.

— Значи я познава, така ли?

— Видя я.

— Видял я е! — възкликна Реми и неволно стисна дръжката на ножа. — Кога?

— Тази вечер.

— Изключено! Моята господарка не е излизала от стаята си.

— Какво от това! Херцогът се държа като хлапак. Взе дървена стълба и се изкачи по нея…

— Така ли било… — пошепна Реми и сложи ръка на сърцето си, за да притъпи болката.

— Та след всичко, което каза негово височество за вашата господарка, изгарям от желание да я видя. И така, ще си помагаме, нали?

Той за трети път се опита да връчи кесията на Реми.

— Значи херцог д’Анжу е влюбен в моята господарка? — с усилие изговори Реми.

— Да.

— И какво иска?

— Тя да го посети в Шато Тиери, където му се наложи спешно да отиде.

— Виждам само една пречка.

— Каква?

— Господарката смята да замине за Англия.

— По дяволите! Тъкмо можете да ми направите услуга — разубедете я!

— Господине, вие не познавате моята господарка: тази жена винаги твърдо държи на своето. Но дори ако се съгласи да замине за Шато Тиери вместо за Англия — това още нищо не значи. Защо сте толкова сигурен, че ако се появи в Шато Тиери, непременно ще отстъпи пред домогванията на херцога?

— Защо пък не?

— Тя не обича херцог д’Анжу.

— Глупости! Всички жени обичат принцовете. Чуй ме, глупчо — настоя Орили, — исках да уредим с теб всичко тихо и кротко, без насилие, обаче ти ме караш да променя начина си на действие.

— И какво ще направите?

— Ще те убия в някое по-затънтено местенце, а дамата ще отмъкна. Е, ще я склониш ли да тръгне за Шато Тиери?

— Ще направя всичко възможно, обаче нищо не мога да гарантирам.

— Върви горе, аз междувременно ще приготвя конете.

И явно абсолютно сигурен, че надеждите му ще се сбъднат, Орили се забърза към конюшнята.

— Какво става? — попита Диана.

— Госпожо, херцогът ви бил видял и безумно се бил влюбил във вас.

— Херцогът ме бил видял? Херцогът бил влюбен в мен! — възкликна Диана. — Май си полудял, Реми?

— Ни най-малко. Предавам само думите на Орили.

— Но щом херцогът е успял да ме види, значи ме е познал.

— Ако ви беше познал, мислите ли, че Орили щеше да се осмели да дойде при вас? Не, херцогът не ви е познал.

— Ти си прав, хиляди пъти прав. Да вървим с този човек, Реми.

— Но той ще ви познае!

— Защо мислиш, че музикантът е с по-добра памет от своя господар?

— Защото за него е по-важно да помни, а за херцога — да забрави.

— Нали знаеш, Реми, имам маска, а ти — нож.

— Така е, госпожо. И започвам да си мисля, че дори Господ ще ни помогне да накажем злосторниците.

Реми излезе на стълбите и извика:

— Господине! Господине!

— Кажи? — обади се отдолу Орили.

— Моята господарка благодари на граф дьо Бушаж и с голяма благодарност приема вашето любезно предложение.

— Чудесно, чудесно — викна Орили. — Предупредете я, че конете са готови.

— Елате, госпожо — каза Реми и подаде ръка на Диана.

Орили чакаше до стълбите, вдигнал фенер: нямаше търпение да види лицето на непознатата.

— По дяволите! Тя е с маска! — изломоти той. — Нищо, по пътя до Шато Тиери връзките ще се скъсат или ще бъдат срязани…