Александър Дюма
Четиридесет и петимата (50)

Глава 18

Кралят на Навара раздава милостиня

Шико беше така изумен, че даже не помисли да излезе от шкафа за книги, когато Анри остана сам. Кралят сам вдигна завесата и го тупна по рамото.

— Е, как излязох от положението според теб, метр Шико?

— Забележително, господарю. За крал, който не приема често посланици, вие прекрасно можете да го правите.

— Но такива посланици се явяват пред мен по вина на моя брат Анри.

— Как така, господарю?

— Приятелю, съвсем ясно е, че за някого е много изгодно да ме скара с жена ми.

— Признавам, господарю, че не съм така проницателен, както вие мислите.

— Разбира се, моят брат Анри само чака да се разведа с неговата сестра.

— Но, защо? Обяснете ми. Дявол го взел, не съм и мислил, че ще намеря толкова добър учител!

— Шико, ти знаеш ли, че забравиха да ми платят зестрата?

— Не знаех това, господарю, но подозирах.

— Че зестрата се състоеше от триста хиляди златни екю?

— Не лоша сума.

— И от няколко крепости в това число Каор?

— Отличен град, дявол го взел!

— Аз не поисках пари (колкото и да съм беден, аз се смятам за по-богат от краля на Франция), а крепостта Каор.

— Кълна се в Бога, вие сте постъпили правилно, господарю.

— Та затова… — каза кралят със своята тънка усмивка. — Сега разбра ли?

— Не, дявол да ме вземе.

— Затова се опитват да ме скарат с жена ми, но така, че да поискам развод. Няма жена, няма и зестра: триста хиляди екю, крепости и най-важното — Каор. Нелош начин да се наруши дадената дума, а моят брат Валоа е майстор при залагането на подобни капани.

— Вие, господарю, много бихте желали да получите тази крепост, нали? — попита Шико.

— Разбира се! Та какво е моето беарнско кралство? Нещастно малко княжество, което до такава степен е окастрено от скъперничеството на шурея и тъща ми, че свързаната с него кралска титла звучи като подигравка.

— Да, докато Каор…

— Каор би станал мой крепостен вал, опора на моите едноверци.

— Каор е непристъпен, господарю.

Анри сякаш сложи на лицето си бронята на простодушието.

— Непристъпен, непристъпен — заповтаря той, — но ако имах войска, каквато нямам!…

— Да говорим открито, господарю. Вие сам знаете, гасконците са откровени хора. За да се превземе Каор, където командва господин дьо Везен, трябва да бъдете Ханибал или Цезар, а ваше величество…

— Какво мое величество? — попита Анри с насмешлива усмивка.

— Ваше величество сам признахте, че не обичате да воювате.

Анри въздъхна. Погледът му, пълен с меланхолия, изведнъж пламна, но той затаи този неволен порив и поглади със загорялата си ръка своята тъмна брада.

— Вярно е — промълви той, — никога не съм вадил сабя и никога няма да го направя. Аз съм крал само на думи, човек с мирни наклонности. Обаче обичам да поговоря по военни въпроси: това ми е в кръвта. Един от предците ми — Луи Свети — е бил възпитан в благочестие, бил е кротък по природа, но при случай ловко е хвърлял копие и смело си е служел с меча. Ако не възразяваш, Шико, да поговорим за господин дьо Везен, той би могъл да се сравни и с Ханибал, и с Цезар.

— Простете ме, господарю — каза Шико, — ако съм ви обидил или обезпокоил. Аз споменах за господин дьо Везен, за да потуша пламъка, който поради младост или неопитност в държавните работи би могъл да пламне във вашето сърце. Разбира се, Каор се охранява толкова усилено, защото е ключ към целия Юг.

— Уви! — каза Анри и въздъхна още по-дълбоко. — Добре знам това.

— Да притежаваш Каор — продължи Шико, — значи да имаш пълни хамбари, изби и сандъци. Който владее Каор — всички са с него, който не го владее — всички са против него.

— Кълна се в Бога — рече кралят на Навара, — аз така силно исках да притежавам Каор, че поставих това като sine qua non^[1] условие за нашия брак с Маргьорит… Виж ти, проговорих на латински! Каор беше зестра на жена ми, те ми го обещаха.

— Господарю, да бъдеш длъжник — и да платиш… — отбеляза Шико.

— Нима според теб няма да ми се издължат?

— Боя се, че е така. И нека кажа откровено, това е правилно, господарю.

— Правилно ли? Защо, приятелю?

— Защото, като се оженихте за принцеса от френския дом, вие не можахте да постигнете да ви изплатят зестрата напълно.

— Нещастнико! — каза Анри с горчива усмивка. — Ти какво, май забрави за камбаната на Сен-Жермен-л’Оксероа?!^[2] Чини ми се, че всеки младоженец, когото се канят да заколят през първата брачна нощ, повече ще се грижи за спасяване на живота си, отколкото за зестрата.

— Да, но сега живеем в мир. Вие би трябвало да се възползувате от мира и да се заемете с работа. Като говоря така, имам предвид не само вашите интереси, но и интересите на краля, моя повелител: Ако във ваше лице Анри III имаше могъщ съюзник, той щеше да е най-силен от всички и двамата Анри щяха да накарат света да трепери.

— Аз съвсем не се стремя да карам някого да трепери — кротко каза Анри, — стига ми самият аз да не треперя… Е, какво пък, ще карам без Каор, щом като смяташ, че Анри никога няма да ми го даде.

— Сигурен съм в това, господарю, по три причини.

— Изложи ги, Шико.

— Готов съм. Първата е, че Каор е богат град и кралят на Франция предпочита да го задържи за себе си.

— Това не е много честно, Шико.

— Но затова пък е по кралски, господарю.

— Ще запомня думите ти, Шико, ако някога стана крал. А втората причина?

— Госпожа Екатерина би желала да види дъщеря си в Париж, а не в Нерак.

— Така ли мислиш? Обаче тя не изпитва особено пламенна любов към дъщеря си.

— Вие сте прав, но при вас госпожа Маргьорит е нещо като заложница.

— Ти си извънредно хитър политик, Шико. Дявол да ме вземе, ако това ми беше дошло наум. Да, да, принцесата от френския кралски дом може да се окаже заложничка. Е, и какво?

— Колкото по-малко пари, толкова по-малко удоволствия, господарю. Неракс е много приятен град с прелестен парк. Но без пари на госпожа Маргьорит ще й стане скучно в Нерак и тя ще започне да съжалява за Лувъра.

— Първата твоя причина по ми допада, Шико — каза кралят и тръсна глава.

— В такъв случай ще ви назова третата. Херцог д’Анжу се домогва до някакъв трон и мъти водата във Фландрия; господата дьо Гиз също искат да си изковат корона и разбунват Франция; негово величество кралят на Испания жадува за световна монархия и се опитва да разбуни целия свят. Между тях, вие, кралят на Навара осигурявате известно равновесие.

— Какво! Аз, който нямам никаква тежест?…

— Именно. Ако вие станете могъщ, тоест придобиете тежест, всичко ще се наруши, вие вече няма да служите за противотежест.

— Тази причина много ми харесва, Шико, ти я извеждаш рядко логично. Наистина си учен човек. А аз нищо не разбрах от това, Шико, аз през цялото време се надявах!

— Разрешете да ви дам съвет, господарю: престанете да се надявате.

Анри въздъхна.

— Точно така ще направя, Шико — каза той. — Впрочем, както виждаш, в Беарн може да се живее, а Каор не ми трябва чак толкова.

— Виждам, че вие сте крал философ; изпълнен с мъдрост… Но какъв е този шум?

— Шум? Къде?

— Като че ли на двора.

— Виж през прозореца, приятелю, виж.

Шико се приближи до прозореца.

— Господарю — каза той, — там долу стоят дузина дрипльовци.

— А, моите просяци чакат милостиня — отбеляза кралят на Навара и стана.

— Ваше величество има просяци?

— Разбира се, нима Бог не повелява да се помага на бедните? Макар и да не съм католик, Шико, аз съм християнин.

— Браво, господарю!

— Хайде да слезем долу, Шико. Заедно с теб ще раздадем милостиня, а после ще вечеряме.

— Следвам ви, господарю.

— Вземи кесията там, на малката масичка, до шапката ми, нали я виждаш?

Те слязоха долу. Вече мръкваше; кралят имаше замислен и загрижен вид.

На двора кралят се приближи до групата бедняци, които му посочи Шико.

Те наистина бяха дванадесетина души. По външност се отличаваха един от друг, по осанка и дрехи — също. Неопитният човек би ги взел за цигани, чужденци, но истинският наблюдател веднага би познал преоблечени благородници.

Анри взе кесията от ръцете на Шико и даде знак.

Бедняците, види се, добре го разбраха.

Те поред се приближаваха до краля, като го поздравяваха смирено. Но по гледащите го умни и смели лица, кралят можеше да прочете:

„Под парцалите туптят горещи сърца.“

Анри бръкна в кесията и взе една монета.

— Но това е злато, господарю! — отбеляза Шико.

— Знам, приятелю.

— Излиза, че вие сте богаташ.

— Нима не виждаш, приятелю — с усмивка възрази Анри, — че една монета е предназначена за двама? Аз съм беден, Шико, и съм принуден да разрязвам всеки пистол на две.

— Вярно — каза Шико с все по-растяща почуда, — това са монети половинки, но аз не бих си губил времето да режа всяка монета на две. Щях да давам цяла и да им казвам: „За двама!“

— Та те биха се сбили, скъпи мой, и макар да искаш да направиш добро, ще ги въведеш в изкушение.

Анри извади от кесията половин златна монета и като спря пред първия просяк, го погледна спокойно и ласкаво.

— Ажан — произнесе той и се поклони.

— Колко? — попита кралят.

— Петстотин.

— Каор.

Той му подаде монетата и извади от кесията друга. Беднякът се поклони още по-ниско и се отдръпна.

След него се приближи друг.

— Ош — произнесе той.

— Колко?

— Триста и петдесет.

— Каор.

Той му даде втората монета и извади още една.

И така, просяците се приближаваха, покланяха се и назоваваха някой град и цифра. Общата сметка възлезе на осем хиляди.

На всеки от тях Анри неизменно отговаряше: „Каор.“ Раздаването свърши. В кесията не останаха монети; просяците се разотидоха.

Шико докосна краля за ръкава:

— Разрешете ми да полюбопитствувам, господарю.

— Е, какво пък, любопитството е законно нещо.

— Кажете, какво ви казваха бедняците и какво им отговаряхте?

Анри се усмихна.

— Знаете ли, тук всичко е тайна — продължи Шико.

— Не, не, гръм да ме удари! Всичко е много просто. Хората, които видя, обикалят страната и събират подаяния. Всички са от различни места.

— И какво, господарю?

— Те ми съобщават името на родния си град и аз им раздавам милостиня по равно, като помагам на просяците във всичките градове на своята държава.

— Но защо отговаряхте на всички — „Каор“?

— Какво говориш? — викна Анри с отлично разиграна почуда. — Отговарял съм им „Каор“?

— Сигурен съм в това.

— Виждаш ли, след като говорихме с теб за Каор, само тази дума ми се върти в главата.

— А цифрата, която всеки от тях съобщаваше? Ако съберем всичките, се получава осем хиляди.

— Колкото до цифрите, аз също нищо не разбрах. Ето какво ми хрумна: просяците образуват различни съюзи и може би всеки от тях съобщаваше броя на членовете на съюза, към който се числи. Това е твърде вероятно.

— Стига де, господарю!

— Да вървим на вечеря приятелю! Според мен нищо не прояснява така ума, както яденето и пиенето. Ще обмислим всичко на масата и ти ще се убедиш, че макар моите пистоли да са разрязани наполовина, бутилките ми са пълни.

Кралят без всякакви церемонии хвана под ръка Шико и се качи заедно с него в кабинета, където беше сервирана вечерята.

Като мина покрай покоите на кралицата, погледна прозорците и видя, че не светеха.

— Паже — попита той, — нейно величество кралицата не е ли тук?

— Нейно величество — отговори пажът, — отиде да навести мадмоазел дьо Монморанси, която казват е тежко болна.

— Бедната Фосез! — каза Анри. — Какво добро сърце има кралицата!… Да идем да вечеряме, Шико, да идем.