Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маргьорит дьо Валоа (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Quarante-Cinq, (Обществено достояние)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 32гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и първоначална корекция
Boman(2008)
Корекция
Mummu(2008)

Издание:

Издателска къща „Ведрина“, София, 1991

Превод и редакция: ЕФ „Качин“, 1991

Редактор Иван Тотоманов

Художник Петър Добрев

Технически редактор Георги Кожухаров

Коректори Емилия Александрова, Ана Кожухарова

ISBN 954–404–001–3

 

Александр Дюма. Сорок пять

„Художественная литература“, М., 1979

История

  1. —Добавяне

Глава 17

„Рогът на изобилието“

Пътят, по който Бороме поведе Шико, напомни на нашия гасконец най-щастливите му млади години. Колко често Шико съвсем безгрижно беше засядал в кръчмата с табела „Рогът на изобилието“. Настаняваше се на дървената пейка и лекото вино, уютът, свободата пораждаха у него усещането, че самата младост — чудесна, прекрасна, победоносна, пълна с надежди, му замайва главата.

Скоро пред очите му се простря широката улица Сен-Жак, след това те отминаха манастира „Свети Бенедикт“ и почти отсреща видяха странноприемницата „Рогът на изобилието“, малко овехтяла, почерняла, олющена, но все така засенчена отвън от чинарите и кестените, а отвътре украсена с калайдисани котлета и медни тенджерки, които изглеждаха на пияниците и лакомниците като сребърни и златни; такива съдини пълнят джоба на кръчмаря с истинско злато и сребро — по законите на вътрешното притегляне, който явно е наложен от самата природа.

Шико огледа от прага вътрешната подредба в кръчмата, прегърби се и направи гримаса на същински сатир, която напълно преобрази добродушната му физиономия и честния му поглед.

Докато фасадата на „Рогът на изобилието“ се беше поожулила, лицето на почтения кръчмар се беше пообрулило от времето и беше придобило доста по-ожесточен вид. Не случайно Бономе предпочиташе хората с шпага, верен на принципа: страхът ражда уважението.

Общо взето виното в „Рогът на изобилието“, за което всеки посетител можеше сам да слезе в избата, беше прочуто с букета и градуса си, та постоянните клиенти се чувствуваха превъзходно в този храм на Бакхус.

Шико влезе подир Бороме, без да бъде разпознат от собственика.

Той много добре помнеше най-тъмното кътче в общия салон. Обаче когато реши да се настани там, Бороме го спря.

— Чакайте, приятелю! Отзад има едно сепаре, където двама души, ако не желаят някой да ги чуе, могат спокойно да си побъбрят на чаша вино.

И той поведе своя спътник към закътаното местенце, което беше познато и на Шико.

— Почакайте ме тук — каза Бороме, — ще се възползувам от привилегията, която имат всички постоянни посетители на заведението, и сам ще сляза в избата.

Щом вратата зад Бороме се затвори, Шико отиде до стената и повдигна картината, на която беше изрисувано как лекомислени длъжници харчат пари на вятъра.

Под нея имаше дупка в стената, през която човек незабелязано можеше да гледа всичко, което ставаше в големия салон.

„Ха така! Завеждаш ме в кръчмата и ме натикваш в сепаренцето, като мислиш, че няма да съм наясно за дупката, през която мога да проследя всяко твое движение. Ех, не си много хитър, драги капитане!“

Докато си казваше тези слова с великолепното презрение, което така добре владееше, Шико погледна през дупката.

Видя Бороме и по мърдането на устните му изтълкува произнесеното от капитана горе-долу по следния начин:

„Ще ни сервирате в сепарето и дори да чуете шум, не ни безпокойте.“

После Бороме взе лампата, която винаги стоеше върху един от скриновете, вдигна капака и слезе в избата.

Шико незабавно почука на преградата по един специален начин.

Щом чу особеното почукване, Бономе трепна и се вслуша.

Шико почука още веднъж — припряно, като човек — учуден, че не са му обърнали веднага внимание.

Бономе хукна към сепарето и видя Шико, заплашително изправен насреща му.

Бономе неволно изкрещя: и той като всички смяташе Шико за умрял и реши, че вижда призрак.

— Как да го разбирам, драги — възмути се Шико, — откога карате хора като мен да ви викат по два пъти?

— О, драги господин Шико — пошепна Бономе, — вие ли сте, или вашата сянка?

— Дали съм лично аз, или сянката ми, не е от значение, но щом ме познахте, надявам се, че безпрекословно ще изпълнявате моите нареждания.

— О, разбира се, любезни сеньоре.

— Какъвто и шум да чуете в това сепаре, каквото и да стане тук, ще се появите само ако аз ви повикам.

— Още по-добре, драги господин Шико, защото същото ми нареди и вашият спътник.

— Обаче ако той ви повика, все едно никой не ви е викал, нали ме разбирате?

— Ясно, господин Шико.

— Добре. А сега под някакъв предлог изпъдете останалите посетители и след десетина минути тук да бъде такова мъртвило, сякаш сме дошли на Велики петък за Велики пости.

— След десет минути в цялата къща няма да има друга жива душа освен покорния ви слуга, господин Шико.

— Вървете си, Бономе, вървете си, оставам с цялото си уважение към вас — величествено произнесе Шико.

Собственикът заднишком излезе от сепарето и видя Бороме, понесъл бутилките.

— Разбра ли ме! — рече капитанът. — Наредих ти след десет минути в твоето заведение да няма никого.

Бороме влезе в сепарето и завари Шико все така седнал и усмихнат.

Не се знае какво точно предприе метр Бономе, но когато изтече десетата минута, последният хлапак излизаше от заведението под ръка с последния писар, изричайки следните думи:

— Охо-хо, при метр Бономе замириса на буря. Най-добре веднага да се омитаме оттук, преди да ни удари градушката.