Александър Дюма
Четиридесет и петимата (82)

Глава 17

„Рогът на изобилието“

Пътят, по който Бороме поведе Шико, напомни на нашия гасконец най-щастливите му млади години. Колко често Шико съвсем безгрижно беше засядал в кръчмата с табела „Рогът на изобилието“. Настаняваше се на дървената пейка и лекото вино, уютът, свободата пораждаха у него усещането, че самата младост — чудесна, прекрасна, победоносна, пълна с надежди, му замайва главата.

Скоро пред очите му се простря широката улица Сен-Жак, след това те отминаха манастира „Свети Бенедикт“ и почти отсреща видяха странноприемницата „Рогът на изобилието“, малко овехтяла, почерняла, олющена, но все така засенчена отвън от чинарите и кестените, а отвътре украсена с калайдисани котлета и медни тенджерки, които изглеждаха на пияниците и лакомниците като сребърни и златни; такива съдини пълнят джоба на кръчмаря с истинско злато и сребро — по законите на вътрешното притегляне, който явно е наложен от самата природа.

Шико огледа от прага вътрешната подредба в кръчмата, прегърби се и направи гримаса на същински сатир, която напълно преобрази добродушната му физиономия и честния му поглед.

Докато фасадата на „Рогът на изобилието“ се беше поожулила, лицето на почтения кръчмар се беше пообрулило от времето и беше придобило доста по-ожесточен вид. Не случайно Бономе предпочиташе хората с шпага, верен на принципа: страхът ражда уважението.

Общо взето виното в „Рогът на изобилието“, за което всеки посетител можеше сам да слезе в избата, беше прочуто с букета и градуса си, та постоянните клиенти се чувствуваха превъзходно в този храм на Бакхус.

Шико влезе подир Бороме, без да бъде разпознат от собственика.

Той много добре помнеше най-тъмното кътче в общия салон. Обаче когато реши да се настани там, Бороме го спря.

— Чакайте, приятелю! Отзад има едно сепаре, където двама души, ако не желаят някой да ги чуе, могат спокойно да си побъбрят на чаша вино.

И той поведе своя спътник към закътаното местенце, което беше познато и на Шико.

— Почакайте ме тук — каза Бороме, — ще се възползувам от привилегията, която имат всички постоянни посетители на заведението, и сам ще сляза в избата.

Щом вратата зад Бороме се затвори, Шико отиде до стената и повдигна картината, на която беше изрисувано как лекомислени длъжници харчат пари на вятъра.

Под нея имаше дупка в стената, през която човек незабелязано можеше да гледа всичко, което ставаше в големия салон.

„Ха така! Завеждаш ме в кръчмата и ме натикваш в сепаренцето, като мислиш, че няма да съм наясно за дупката, през която мога да проследя всяко твое движение. Ех, не си много хитър, драги капитане!“

Докато си казваше тези слова с великолепното презрение, което така добре владееше, Шико погледна през дупката.

Видя Бороме и по мърдането на устните му изтълкува произнесеното от капитана горе-долу по следния начин:

„Ще ни сервирате в сепарето и дори да чуете шум, не ни безпокойте.“

После Бороме взе лампата, която винаги стоеше върху един от скриновете, вдигна капака и слезе в избата.

Шико незабавно почука на преградата по един специален начин.

Щом чу особеното почукване, Бономе трепна и се вслуша.

Шико почука още веднъж — припряно, като човек — учуден, че не са му обърнали веднага внимание.

Бономе хукна към сепарето и видя Шико, заплашително изправен насреща му.

Бономе неволно изкрещя: и той като всички смяташе Шико за умрял и реши, че вижда призрак.

— Как да го разбирам, драги — възмути се Шико, — откога карате хора като мен да ви викат по два пъти?

— О, драги господин Шико — пошепна Бономе, — вие ли сте, или вашата сянка?

— Дали съм лично аз, или сянката ми, не е от значение, но щом ме познахте, надявам се, че безпрекословно ще изпълнявате моите нареждания.

— О, разбира се, любезни сеньоре.

— Какъвто и шум да чуете в това сепаре, каквото и да стане тук, ще се появите само ако аз ви повикам.

— Още по-добре, драги господин Шико, защото същото ми нареди и вашият спътник.

— Обаче ако той ви повика, все едно никой не ви е викал, нали ме разбирате?

— Ясно, господин Шико.

— Добре. А сега под някакъв предлог изпъдете останалите посетители и след десетина минути тук да бъде такова мъртвило, сякаш сме дошли на Велики петък за Велики пости.

— След десет минути в цялата къща няма да има друга жива душа освен покорния ви слуга, господин Шико.

— Вървете си, Бономе, вървете си, оставам с цялото си уважение към вас — величествено произнесе Шико.

Собственикът заднишком излезе от сепарето и видя Бороме, понесъл бутилките.

— Разбра ли ме! — рече капитанът. — Наредих ти след десет минути в твоето заведение да няма никого.

Бороме влезе в сепарето и завари Шико все така седнал и усмихнат.

Не се знае какво точно предприе метр Бономе, но когато изтече десетата минута, последният хлапак излизаше от заведението под ръка с последния писар, изричайки следните думи:

— Охо-хо, при метр Бономе замириса на буря. Най-добре веднага да се омитаме оттук, преди да ни удари градушката.