Р. Л. Стайн
Добре дошли в лагер „Кошмар“ (11)

11

На бледата светлина на звездите видях как Джей забели очи нагоре. Коленете му се прегънаха и той започна да се свлича.

Хванах го преди да е паднал и го задърпах към бунгалото. Колин тръшна вратата зад нас.

Вътре Джей бавно се съвзе. Тримата стояхме замръзнали на местата си и се ослушвахме. Все още държах Джей за раменете, които се надигаха тежко. Беше блед като платно, дишаше на пресекулки и от време на време изпъшкваше.

Ослушахме се.

Тишина.

Въздухът сякаш ни притискаше — горещ и неподвижен.

Нищо не помръдваше.

Никакви стъпки. Никакво животно не идваше към нас.

Само уплашените въздишки на Джей и туптящото ми сърце.

И тогава някъде в далечината чух вой. Тих и глух отначало, после извисяващ се с вятъра. Вой, който накара кръвта ми да замръзне, а аз да извикам:

— Това е Кавалериста!

— Не му давайте да ме хване! — изпищя Джей и покри лицето си с ръце. После падна на колене. — Не му позволявайте да ме хване!

Вдигнах очи към Колин, който се беше сгушил до стената, далече от прозореца.

— Трябва да намерим Лари — успях да изрека аз. — Трябва да потърсим помощ!

— Но как? — запита Колин с треперещ глас.

— Не му давайте да ме хване! — повтори Джей, свит на пода.

— То не идва насам — казах му аз, като се опитах да звуча уверено и успокояващо. — Вътре в бунгалото сме добре, Джей. То не идва насам.

— Но хвана Роджър и… — започна Джей. Цялото му тяло се разтресе от тръпка на ужас.

Замислих се за Роджър и усетих страх да сграбчва гърдите ми.

Истина ли беше? Наистина ли Роджър е бил нападнат от някакво същество? И е бил разкъсан на парчета?

Бях чул писъци откъм хълма. Два смразяващи кръвта писъка.

Бяха толкова силни, толкова ужасни. Никой ли друг в лагера не ги беше чул? Никое друго момче ли не беше чуло виковете на Роджър? Никой ли от лагерните помощници не беше чул нищо?

Застинах на място и се ослушах.

Тишина. Лекият бриз шумолеше в листата на дърветата.

Никакви гласове. Никакви изплашени викове. Никакви забързани стъпки.

Обърнах се към другите. Колин беше помогнал на Джей да стигне до леглото си.

— Къде ли може да е Лари? — запита Колин. В очите му, този път без очила, се четеше истински страх.

— Къде са всички останали? — попитах аз и, скръстил ръце пред гърдите си, започнах да крача напред-назад между леглата. — Навън не се чува и звук.

Видях очите на Джей да се разширяват от ужас. Гледаше към отворения прозорец.

— Съществото… — извика той. — Ето го, идва! Ще влезе през прозореца!