Р. Л. Стайн
Добре дошли в лагер „Кошмар“ (15)

15

— Били, какво правиш тук? — попита Чичо Ал. Беше с размъкнати къси зелени панталони и бяла тениска без ръкави, която откриваше месестите му розови ръце. Носеше кафява папка, пълна с листа. — И къде трябва да бъдеш?

— Аз… ъ-ъ-ъ… исках да се обадя по телефона — запелтечих аз и направих крачка назад. — Исках да звънна на родителите си.

Той ме изгледа подозрително и посегна към жълтеникавите си мустаци.

— Така ли?

— Аха. Просто да ги чуя — каза му аз. — Но телефонът…

Чичо Ал проследи погледа ми към пластмасовия телефон и хлъцна.

— Някой го е сложил за майтап — каза той с усмивка. — Ти хвана ли се?

— Аха — признах аз и усетих, че лицето ми пламва. Вдигнах поглед към него. — Къде е истинският телефон?

Усмивката му изчезна. Изражението му стана сериозно.

— Няма телефон — остро отвърна той. — На лагерниците не им е позволено да се обаждат. Това е правило, Били.

— О! — не знаех какво да кажа.

— Наистина ли ти е мъчно за вкъщи? — тихо попита Чичо Ал.

Кимнах.

— Ами, отиди и напиши дълго писмо на родителите си — каза той. — Ще се почувстваш по-добре.

— Добре — казах аз. Въобще не вярвах, че ще се почувствам по-добре. Но исках да се махна от Чичо Ал.

Той вдигна папката си и погледна в нея.

— Иначе къде трябва да си сега? — попита той.

— На скречбол, мисля — отговорих аз. — Знаете ли, нещо не се чувствам добре. И затова…

— А кога е пътешествието с кану? — запита той без да ме изслуша. Прелисти няколко страници и им хвърли бърз поглед.

— Пътешествие с кану ли? — Не бях чувал за пътешествие с кану.

— Утре — каза Чичо Ал, като отговори на собствения си въпрос. — Твоята група е утре. Радваш ли се? — той премести погледа си върху мен.

— Аз… аз не знаех за това — признах си.

— Много е весело! — възкликна той въодушевено. — Реката тук не е кой знае какво. Но няколко километра по-надолу е наистина страхотна. Сам ще се увериш, като стигнете до бързеите.

Стисна рязко рамото ми.

— Ще ти хареса — каза с усмивка той. — Всички харесват пътешествието с кану.

— Страхотно — казах аз. Опитах се да звуча радостно, но гласът ми прозвуча равно и незаинтересовано.

Чичо Ал ми махна с папката и пое с широки крачки към предната част на сградата. Аз тръгнах надолу по хълма към бунгалото.

Намерих Колин и Джей на тревата до бунгалото. Колин беше без риза и лежеше по гръб с ръце под главата. Джей седеше до него с кръстосани крака, нервно късаше дългите тънки стръкчета трева и после ги хвърляше.

— Елате вътре — казах им аз и се огледах дали наоколо няма някой, който да ни чуе.

Те ме последваха в бунгалото. Затворих вратата.

— Какво има? — попита Колин, като се отпусна на едно от леглата. Свали червената си лента от главата и я заусуква в ръцете си.

Разказах им за Доун и Дори и какво ми бяха казали за момичешкия лагер.

Колин и Джей бяха шокирани.

— Наистина ли са доплували дотук и са те чакали? — попита Джей.

Кимнах.

— Те мислят, че трябва да се организираме и да избягаме, да направим нещо — казах аз.

— Ако ги хванат, може много да загазят — замислено промърмори Джей.

— Всички може да загазим — казах им аз. — Трябва да се измъкнем оттук!

— Денят за посещения е следващата седмица — промърмори Колин.

— Веднага сядам да пиша на родителите си — казах аз и извадих под леглото чантата, в която бяха листата и химикалките ми. — Ще им кажа, че трябва да се върна вкъщи в деня за посещения.

— Мисля и аз да направя същото — каза Джей и нервно забарабани с пръсти по рамката на леглото.

— И аз също — съгласи се Колин. — Тук е толкова… странно!

 

 

Извадих няколко листа хартия и седнах на леглото да пиша.

— Доун и Дори бяха доста уплашени — казах аз.

— И аз също — призна Джей.

Започнах да пиша. Написах — „Мили мамо и татко, помощ!“, но се спрях. Вдигнах очи и погледнах Джей и Колин в другия край на бунгалото.

— Вие чували ли сте за пътешествие с кану утре? — попитах ги аз.

Те ме изгледаха учудено.

— Леле! — възкликна Колин. — Пет километра преход с колела следобед и пътешествие с кану утре!

Беше мой ред да се изненадам.

— Преход с колела ли? Сериозно?

— Няма ли да дойдеш? — попита Джей.

— Нали знаеш онзи лагерен помощник, дето е супер висок? Франк. С жълтата шапка — запита Колин. — Той ни каза, че следобед отиваме на поход с колела — пет километра.

— Никой не ми е казал нищо — отвърнах аз и загризах края на химикалката си.

— Може да не си в групата за похода — каза Джей.

— По-добре попитай Франк на обяда — предложи Колин. — Сигурно не е успял да те намери. Може и ти да си включен.

Изпъшках:

— Кой би искал да кара пет километра колело в тази жега?

Колин и Джей вдигнаха рамене.

— Франк каза, че със сигурност ще ни хареса — подчерта Колин, връзвайки и развързвайки възел на лентата си.

— Искам само да се махна оттук — казах аз и се върнах към писмото си.

Пишех бързо, съсредоточено. Исках да разкажа на родителите си за всички страшни неща, които се случиха тук. Исках и те да разберат защо не мога да остана в лагер „Месечина“.

Бях написал почти страница и половина и бях стигнал до мястото, където Джей и Роджър отидоха да проучват Забраненото бунгало, когато Лари влетя в бунгалото.

— Вие, момчета, да не би да сте си взели почивен ден? — запита той и ни изгледа един по един. — Да не сте в отпуска?

— Просто си почиваме — отговори Джей.

Сгънах писмото и започнах да го пъхам под възглавницата. Не исках Лари да го види. Осъзнах, че въобще нямам вяра на Лари. Нямаше причина да му вярвам.

— Какво правиш, Били? — запита ме той подозрително и погледът му падна върху писмото, което пъхах под възглавницата.

— Просто пишех на нашите — отвърнах тихо аз.

— Мъчно ти е за вкъщи, а? — попита той и на лицето му се разля усмивка.

— Може би — промърморих аз.

— Ами, време е за обяд, момчета — обяви той. — Хайде, раздвижете се малко!

Всички станахме.

— Чух, че следобед Джей и Колин ще правят преход с колела с Франк — каза Лари. — Късметлии!

Обърна се и тръгна към вратата.

— Лари! — извиках му аз. — Ей, Лари, а аз? Няма ли и аз да съм с тях?

— Не днес! — отвърна ми той.

— Но защо не днес? — запитах аз.

Лари обаче излезе.

Обърнах се към момчетата.

— Късметлии! — подразних ги аз.

И двамата изръмжаха в отговор. После тръгнахме към хълма да обядваме.

 

 

За обяд сервираха пица и това обикновено е любимото ми ядене. Но днес пицата беше студена, имаше вкус на картон, а кашкавалът залепна за небцето ми.

Всъщност не бях много гладен.

Продължавах да си мисля за Доун и Дори — колко изплашени бяха те, колко отчаяни. Чудех се кога ли ще ги видя отново. Чудех се дали ще доплуват и ще се скрият в нашия лагер в деня за посещения.

След обяда Франк дойде на нашата маса, за да вземе Джей и Колин. Попитах го дали и аз да дойда.

— Не си включен, Били — каза той и зачеса пъпка от комар на врата си. — Мога да взема само двама наведнъж, нали разбираш? На места преходът е малко опасен.

— Опасен ли? — запита Джей и се изправи до масата.

Франк му се усмихна.

— Ти си голямо и силно момче — каза му той. — Ще се справиш.

Гледах се как Франк извежда Колин и Джей от столовата. Масата ни остана празна, с изключение на няколко руси момчета, които не познавах и които се пробваха в канадска борба в другия край на масата.

Бутнах таблата си настрани и станах. Исках да се върна в бунгалото и да завърша писмото до нашите. Но когато направих няколко крачки към вратата, усетих на рамото си ръка.

Обърнах се и видях Лари да ми се усмихва.

— Състезание по тенис — каза той.

— Моля? — реагирах изненадан.

— Били, ти си представителят на Бунгало 4 в състезанието по тенис — каза Лари. — Не видя ли разписанието? На таблото за обяви е.

— Но аз играя тенис ужасно! — запротестирах аз.

— Разчитаме на тебе — отвърна Лари. — Вземи си ракета и ела на корта!

Цял следобед играх тенис. Победих без проблем едно малко дете. Имах чувството, че никога досега не беше хващало ракета за тенис. После загубих в дълъг и труден мач срещу едно от русите момчета, които на обяда играеха канадска борба в столовата.

Когато мачът свърши, бях целият в пот и всички мускули ме боляха. Тръгнах към водата да се освежа с плуване.

После се върнах в бунгалото, сложих си дънки и зелено-бялата лагерна тениска и довърших писмото до нашите.

Наближаваше времето за вечеря. Джей и Колин още не се бяха върнали от похода. Реших да отида до столовата и да пусна писмото. Тръгнах по хълма и видях групички деца да бързат към бунгалата си, за да се преоблекат за вечеря. Но от двамата ми приятели нямаше и следа.

Стиснал здраво писмото, се отправих към задната част на сградата, където се намираше канцеларията на лагера. Вратата беше широко отворена и влязох. Обикновено зад бюрото седеше една млада жена, която отговаряше на въпросите ни и вземаше писмата.

— Има ли някой? — извиках аз, облегнах се на бюрото и надникнах към малката стая отзад, която беше тъмна.

Не последва никакъв отговор.

— Ехо! Има ли някой тук? — повторих аз, стискайки писмото.

Не. Канцеларията беше празна.

Разочарован, тръгнах да излизам. Точно тогава мернах огромен платнен чувал на пода в малката задна стаичка.

Пощенският чувал!

Реших да пъхна писмото си в чувала при другите, за да бъде изпратено. Заобиколих бюрото, влязох в стаичката и се наведох, за да сложа писмото в чувала.

За моя изненада чувалът беше претъпкан с писма. Отворих го и започнах да пъхам писмото си вътре, но няколко писма паднаха на пода.

Тръгнах да ги събирам, когато едно писмо привлече погледа ми.

Беше едно от моите. Адресирано до родителите ми.

Писмото, което написах вчера.

— Странно! — измърморих на глас.

Все още наведен над чувала, бръкнах вътре и извадих цял куп писма. Бързо ги прегледах и открих писмо, което е писал Колин.

Извадих още писма.

И погледът ми падна върху други две писма, които бях писал преди около седмица, точно когато пристигнахме.

Гледах пликовете и по гърба ми запълзяха студени тръпки.

Всичките ни писма, всичките писма, които бяхме писали от първия ден в лагера, бяха тук. В този чувал.

Никое от тях не е било изпратено.

Не можехме да се обаждаме вкъщи.

И не можехме да пишем до вкъщи.

Ръцете ми трепереха от напрежение. Започнах да мушкам обратно писмата в чувала.

Какво ставаше тук, зачудих се аз. Какво ставаше?