Р. Л. Стайн
Добре дошли в лагер „Кошмар“ (20)

20

Извиках, когато видях пушката в ръцете му.

Дали беше прочел мислите ми? Знаеше ли, че се готвя да избягам?

Студени тръпки преминаха по гърба ми, докато втрещено гледах пушката. Вдигнах поглед към лицето на Чичо Ал и осъзнах, че той не гледа мен.

Цялото му внимание беше насочено към двама от лагерните помощници. Те бяха свалили саковете на земята и се бяха навели над тях, опитвайки се да ги отворят.

— Защо спряхме? — запита Тайлър, момчето пред мен.

— Свърши ли походът? — пошегува се друго дете и всички се засмяха.

— Предполагам, че вече можем да се връщаме — каза трето момче.

Стоях и гледах без да вярвам на очите си как Лари и другият помощник започнаха да вадят пушки от саковете.

— Подредете се в редица и вземете по една пушка — нареди ни Чичо Ал, като почукваше с дръжката на своята пушка по земята. — По една на момче. Хайде, побързайте!

Никой не помръдна. Според мен всички си мислеха, че Чичо Ал се шегува.

— Какво има, момчета? Казах „Побързайте“! — ядосано викна той. Грабна няколко пушки и, вървейки по редицата, започна да пъха по една в ръцете на всяко момче.

Блъсна пушката в гърдите ми толкова силно, че залитнах назад. Хванах я за затвора преди да падне на земята.

— Какво става? — попита ме Тайлър.

Вдигнах рамене, разглеждайки ужасен пушката. Никога досега не бях държал истинско оръжие. И майка ми, и баща ми бяха против всякакво огнестрелно оръжие.

Няколко минути по-късно отново се подредихме в сянката на дърветата, като всеки държеше по една пушка. Чичо Ал беше застанал някъде към средата на редицата и ни даде знак да се приближим към него в кръг, за да го чуваме.

— Какво става? Ще се упражняваме да стреляме по цел ли? — попита едно момче.

Лари и другият помощник се изхилиха. Лицето на Чичо Ал остана твърдо и сериозно.

— Чуйте! — изрева той. — Никакви шеги повече. Това е сериозна работа.

Кръгът от лагерници се сви около него. Всички се умълчахме. От близкото дърво силно изписка птица и ми напомни за плана ми за бягство.

Дали нямаше да съжалявам, че не избягах?

— Снощи от момичешкия лагер са избягали две момичета — обяви Чичо Ал с равен делови тон. — Русо и червенокосо.

Доун и Дори, възкликнах наум. Обзалагам се, че са те!

— Вярвам — продължи Чичо Ал, — че това са същите момичета, които се бяха промъкнали до лагера на момчетата и се бяха скрили до реката преди няколко дни.

Да, помислих си радостно. Това са Доун и Дори! Те са избягали!

Изведнъж усетих, че на лицето ми се разлива широка усмивка. Бързо я скрих преди Чичо Ал да е забелязал радостта ми от тази новина.

— Двете момичета са тук някъде в гората, момчета. Те са съвсем наблизо — продължи Чичо Ал. Вдигна пушката си. — Пушките ви са заредени. Прицелете се внимателно, когато ги видите. Няма да ни се изплъзнат!