Р. Л. Стайн
Добре дошли в лагер „Кошмар“ (12)

12

И тримата с ужас зяпнахме отворения прозорец.

Но никакво същество не скочи през него.

Стоях като препариран в средата на бунгалото, но виждах само мрака и няколко бледи звезди.

Сред дърветата отвън щурците запяха своята песен. Нищо друго не се чуваше.

Горкият Джей толкова се беше изплашил и разстроил, че му се привиждаха разни неща.

С Колин успяхме някак си да го успокоим. Накарахме го да си свали маратонките и да легне на едно от долните легла. Завихме го с три одеяла, за да спре да трепери.

И на двамата с Колин ни се искаше да потърсим помощ. Но бяхме твърде изплашени, за да излезем навън.

Тримата будувахме цяла нощ. Лари така и не се появи.

С изключение на щурците и шумоленето на вятъра в дърветата, лагерът си остана напълно тих.

Мисля, че накрая съм се унесъл точно преди съмване. Сънувах някакъв кошмар за пожар и бягащи хора.

Събуди ме Колин със силно разтърсване.

— Закуска — грубо каза той. — Побързай. Закъсняваме.

Седнах в леглото грогясал.

— Къде е Лари?

— Изобщо не е идвал — отвърна Колин и показа оправеното му легло.

— Трябва да го намерим! Трябва да му кажем какво се случи! — извика Джей и се затича към вратата на бунгалото с развързани маратонки.

Полубудни, двамата с Колин се заклатушкахме след него. Беше хладна, мрачна утрин. Слънцето упорито се опитваше да пробие през високите бели облаци.

Тримата спряхме по средата на пътя към столовата. Очите ни неохотно зашариха по земята около Забраненото бунгало.

Не знам какво очаквах да видя. Но нямаше и следа от Роджър.

Нямаше следа от борба. Нямаше засъхнала кръв по земята. Високата трева не беше приведена или смачкана.

— Странно! — чух да измърморва Джей, поклащайки глава. — Това е много странно.

Дръпнах го за ръката, за да го накарам да тръгне и после бързо продължихме нагоре към столовата.

В столовата беше шумно както винаги. Децата се смееха и си подвикваха. Всичко изглеждаше напълно нормално. Предположих, че още никой не е съобщил за Роджър.

Някакви деца ни извикаха с Колин, но ние не им обърнахме внимание и започнахме да търсим Роджър с поглед, като бързо минавахме по пътеките между масите.

От него нямаше и следа.

Докато вървяхме към масата на лагерните помощници в ъгъла, започна силно да ми се гади.

Лари вдигна поглед от голямата чиния с бъркани яйца и бекон, когато тримата се доближихме до него.

— Какво стана с Роджър?

— Добре ли е?

— Къде беше снощи?

— Двамата с Роджър бяхме нападнати.

— Страхувахме се да излезем и да те потърсим.

Тримата едновременно бомбардирахме Лари.

На лицето му се изписа объркване и той вдигна ръце, за да ни накара да замълчим.

— Леле! — каза той. — Поемете си въздух, момчета. За какво говорите?

— За Роджър! — изкрещя Джей и лицето му стана яркочервено. — Съществото… то скочи върху него. И… и…

Лари погледна другите лагерни помощници на масата, които изглеждаха също объркани като него.

— Същество? Какво същество? — запита Лари.

— То нападна Роджър! — изкрещя Джей. — Тръгна след мен и…

Лари се вторачи в Джей.

— Някой е бил нападнат, така ли? Въобще не ми се вярва, Джей — той се обърна към помощника, който седеше до него — дундесто момче на име Дерек. — Да си чул нещо в твоя район?

Дерек поклати отрицателно глава.

— Роджър не е ли от твоята група? — попита Лари.

Дерек отново поклати глава.

— Не е в моята група.

— Но Роджър… — настояваше Джей.

— Не са ни съобщили за никакво нападение — прекъсна го Лари. — Ако някой лагерник е бил нападнат от мечка или друго нещо, щяхме да чуем.

— И щяхме да чуем някакъв шум — добави Дерек. — Нали се сещате — писъци, нещо такова.

— Аз чух писъци — намесих се аз.

— И двамата чухме писъци — бързо добави Колин. — И после Джей дотича и викаше за помощ.

— Добре, тогава защо никой друг не е чул нищо? — попита Лари и премести погледа си върху Джей. Изражението му се промени. — И къде е станало това? Кога? — запита той с нотка на подозрение в гласа.

Лицето на Джей потъмня до тъмночервено.

— След изгасянето на лампите — призна той. — Роджър и аз тръгнахме към Забраненото бунгало и…

— Сигурен ли си, че не е било мечка? — прекъсна го Дерек. — Вчера следобед до реката са били забелязани мечки.

— Беше съществото! — ядосано изкрещя Джей.

— Не трябваше да сте навън — каза Лари, поклащайки глава.

— Защо не ме чуеш? — изкрещя отново Джей. — Роджър беше нападнат. Това голямо чудо му се нахвърли и…

— Щяхме да чуем нещо — спокойно каза Дерек и хвърли поглед към Лари.

— Аха — съгласи се Лари. — Всички помощници бяхме тук, в тази сграда. Все щяхме да чуем някакви писъци.

— Но, Лари, трябва да провериш! — извиках аз. — Джей не си измисля. Наистина стана така.

— Добре, добре — отвърна Лари и вдигна ръце, сякаш се предава. — Ще попитам Чичо Ал за всичко това, става ли?

— Побързай — настоя Джей. — Моля те!

— Ще попитам Чичо Ал след закуска — каза Лари и се върна към яйцата с бекон. — Ще се видим, момчета, на сутрешното плуване малко по-късно. Ще ви съобщя какво е казал Чичо Ал.

— Но, Лари… — замоли се Джей.

— Ще питам Чичо Ал — натърти Лари. — Ако снощи се е случило нещо, той ще знае — Лари вдигна парче бекон към устата си и го сдъвка. — Мисля, че просто сте сънували кошмари — продължи той, като гледаше Джей подозрително. — Но ще ви информирам какво е казал Чичо Ал.

— Не сме сънували никакъв кошмар! — високо извика Джей.

Лари ни обърна гръб и продължи да яде закуската си.

— Не ти ли пука? — изкрещя му Джей. — Не те ли интересува какво се случва с нас?

Видях, че много от децата бяха спрели да ядат и ни зяпаха. Дръпнах Джей настрана и се опитах да го заведа до нашата маса. Но той настояваше да обиколим отново цялата столова.

— Знам, че Роджър не е тук — натъртено каза той. — Няма… няма как да е тук!

За втори път тримата минахме напред-назад по редиците с маси, вглеждайки се във всяко лице.

Едно нещо беше сигурно — Роджър го нямаше.

 

 

Слънцето проби през облаците точно когато стигнахме до брега за сутрешното плуване. Въздухът все още беше хладен. Гъстите храсти покрай реката блестяха като сребърни на слънчевата светлина.

Оставих хавлиената си кърпа под един храст и се обърнах към спокойно течащата зеленикава вода.

— Обзалагам се, че водата е студена тази сутрин — казах на Колин, който връзваше шнура на банските си.

— Иска ми се само да се върна в бунгалото и да се наспя — каза Колин, докато правеше възел. Той вече не виждаше двойно, но беше уморен, заради будуването през нощта.

Няколко момчета цамбуркаха в реката. Пискаха, че водата е студена и се пръскаха един друг.

— Къде е Лари? — запита Джей задъхано, докато се промушваше през храстите към нас. Червената му коса беше разчорлена, половината щръкнала нагоре. Очите му бяха кървясали, клепачите му също бяха червени.

— Къде е Лари? Обеща да е тук — каза Джей и напрегнато огледа брега.

— Ето ме!

Тримата подскочихме и се обърнахме към храстите, откъдето идваше Лари. Беше в раздърпани зелени плувни гащета, явно част от униформата на лагер „Месечина“.

— Е, и? — запита Джей. — Какво каза Чичо Ал? За Роджър.

Изражението на Лари беше сериозно. Очите му — вперени в Джей.

— Двамата с Чичо Ал обиколихме Забраненото бунгало — каза той на Джей. — Там не е имало никакво нападение. И не може да е имало.

— Но онова… сграбчи Роджър — силно извика Джей. — То го разкъса. Видях го.

Лари поклати глава. Погледът му изгаряше очите на Джей.

— Има и нещо друго — тихо добави той. — С Чичо Ал отидохме до канцеларията и проверихме списъците, Джей. Тази година няма лагерник, който се казва Роджър. Нито по първо, нито по второ име. Няма Роджър. Въобще няма никакъв Роджър.