Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Войната на близнаците (14)

Пролог

Колкото по на юг към великото джуджешко кралство Торбардин се спускаше групата от бивши бандити под командването на Карамон, толкова повече растеше славата им, а оттам и техният брой. Баснословните „богатства, скрити в недрата на планините“ от дълго време тревожеха фантазията на хората, населяващи опустошените от нещастието и глада земи на Соламния. Същото лято се бе случила незапомнена суша, която бе съсипала реколтата пред очите им. Ширеха се смъртоносни епидемии, към които се прибавяха нашествията на банди от гоблини и великани, напуснали естествените си обиталища в търсене на каквато и да е прехрана.

И макар все още да бе есен, зимните студове вече се усещаха в нощния въздух. Изправени пред възможността безпомощно да наблюдават как броят на собствените им деца се топи безмилостно под бичовете на глада, студа, или болестите, които дори свещенослужителите на новите богове не можеха да излекуват, мъжете и жените на Соламния вярваха, че едва ли имат какво да губят. Изоставяха домовете си, взимаха семействата си и оскъдната покъщнина, която все още им се намираше и се присъединяваха към армията в похода й на юг.

Изведнъж от необходимостта да се грижи за трийсетина мъже, Карамон се изправи пред нуждата да изхранва няколкостотин, без да се броят жените и децата. А в лагера всекидневно се стичаха още и още. Някои бяха рицари, обучени в изкуството на войната, чието благородно потекло прозираше под пластовете дрипи без всякакво съмнение. Други пък — фермери, държащи дадените им мечове по същия начин, по който биха държали мотиките си. В тях също имаше някакво мрачно благородство. След години, прекарани в сянката на неволята и глада, сега идеята да се подготвят за среща с враг, който може да бъде победен вероятно им се струваше повече от ободряваща.

Без изобщо да си дава сметка за случващото се, Карамон внезапно се оказа генерал, начело на армия, която вече открито наричаха „Армията на Фистандантилус“.

В началото снабдяването им не изискваше големи усилия. С времето обаче му се наложи да си припомни дните на отминало наемничество и да издири сред мъжете опитни ловци, които да се грижат лагерът никога да не изпитва недостиг. От своя страна жените трябваше да поемат задължението да опушват или сушат месото, което не можеха да изядат веднага, за да могат да го запазят в резерв.

Много от пристигащите носеха със себе си житото и плодовете, които бяха успели да съберат. Карамон се грижеше житото да се разпределя в общите запаси, за да бъде смляно, а на по-късен етап — превърнато в твърди като камък сухари, които да поддържат една армия в продължение на дълги месеци. Дори децата трябваше да се включат по някакъв начин в общия процес на оцеляване — тяхно бе задължението да залагат капани, да се упражняват в стрелба с лък по малки животни, да ловят риба, да носят вода и да секат дърва за огрев.

Чак след като организира тази дейност, Карамон си позволи да се заеме с подготовката на необучената си армия — всеки годен за война мъж трябваше да умее да си служи с лък, копие, меч и щит.

Разбира се, преди това им се наложи да си осигурят тези оръжия.

И колкото по на юг се спускаха, толкова повече нарастваше славата им.