Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Войната на близнаците (7)

Глава 4

Пазителите се отдръпнаха от Рейстлин, втренчили в него бездънните си очи. Твърде слаб, за да се движи, магьосникът просто отвърна на погледите им.

— Чуйте думите ми — произнесе безгласно и беше разбран. — Докоснете ме още веднъж и ще ви превърна в прах… както превърнах него.

— Да, Господарю — измърмориха те и образите им изтляха в мрака.

— Какво… — размърда се сънено Кризания. — Каза ли нещо? — Внезапно жената осъзна, че е положила глава върху рамото му и изчервено се изправи в седнало положение. — Искаш ли… да ти донеса ли нещо? — попита объркано.

— Гореща вода — Рейстлин не помръдваше. — За… моята отвара.

Кризания се огледа и прокара пръсти през тъмната си коса. През прозорците се процеждаше сива светлина. Беше почти неуловима и някак не успяваше да я успокои. Жезълът на Магиус все така държеше на разстояние нощните създания около тях, но не можеше да ги стопли. Тя потри врата си с въздишка. Усещаше тялото си вдървено. Навярно бе спала с часове. В помещението цареше вледеняващ студ. Погледна мрачно към черната яма на камината.

— Имаме дърва — изрече със съмнение, като оглеждаше натрошените мебели край тях, — но няма с какво да запаля огън…

— Събуди брат ми! — изръмжа Рейстлин и моментално се закашля, борейки се за въздух. Опита се да каже още нещо, ала кашлицата му позволи единствено да направи немощен жест с ръка. Очите му блестяха, а лицето му бе изкривено от такава ярост, че Кризания за момент бе готова да изпадне в паника.

Магьосникът изморено притвори клепачи и сложи ръка на гърдите си.

— Моля те — прошепна измъчено. — Болката…

— Разбира се — кимна Кризания, завладяна от внезапен срам.

Какво ли беше всекидневно да ти се налага да живееш с подобна болка? Тя разкъса на две завесата от раменете си и нежно го зави. Той кимна, без да успее да проговори. Кризания се изправи и разтреперано тръгна към мястото, където лежеше Карамон.

Посегна към рамото му, но се поколеба. Ами ако все още не можеше да вижда? Или можеше да вижда и решеше… да убие Рейстлин?

Колебанието й продължи не повече от секунда. Решително положи длан на рамото му и го разтърси. „Ако опита нещо — каза си сурово, — ще го спра. Вече го направих веднъж.“

Усещаше втренчените погледи на спотаените в мрака същества. Наблюдаваха всяко нейно движение.

— Карамон — повика го тихо. — Карамон, моля те, събуди се! Нуждаем се от…

— Какво? — войнът се изправи, а ръката му несъзнателно посегна към дръжката на меча… за да не я открие.

Очите му се фокусираха върху Кризания. С облекчение, примесено със страх, тя осъзна, че я виждаше. Взираше се в нея неразбиращо. После се огледа неуверено.

Най-накрая, заедно с прииждането на спомените, в очите му нахлу болка, която накара мускулите на челюстта му конвулсивно да се свият. Той се втренчи студено в Кризания.

Жената вече беше на път да каже първото, което й хрумнеше, каквото и да е — извинение, обяснение, укор, когато чертите му изведнъж омекнаха и студенината се замени със загриженост.

— Лейди Кризания — каза той, като се изправи и й подаде завесата. — Вие замръзвате! Ето, завийте се с това.

Още преди тя да е успяла да отвори уста, за да протестира, Карамон вече нежно я бе загърнал. Забеляза, че докато го правеше, войнът хвърли бърз поглед към своя близнак. Очите му обаче се плъзнаха през Рейстлин, сякаш магьосникът не съществуваше.

Кризания улови ръката му:

— Карамон, той ни спаси живота. Направи магия. Онези… неща… в тъмнината ни оставиха на мира, само защото той им заповяда!

— Нищо чудно, ако са разпознали в него един от своите — отвърна дрезгаво войнът със сведен поглед и опита да издърпа ръката си от нейната.

Тя не му позволи:

— Мислиш си, че сега е удобен момент да го довършиш, нали? — запита гневно. — Да, напълно безпомощен е… И сигурно въобще не те интересува, че ако го направиш, с нас ще бъде свършено?

— Не мога да го убия — отговори Карамон. Очите му изглеждаха по-кафяви и чисти от всякога. Кризания за пореден път осъзна до каква степен двамата братя си приличаха. — Да говорим направо, дъще на Най-уважавания. Ако опитам нещо подобно, ще ме ослепиш отново. — Войнът отблъсна ръката й. — Поне един от нас трябва да запази трезвия си разсъдък — добави той.

Кризания усети как се изчервява от срам и гняв, долавяйки ехо от думите на Лоралон в саркастичното му подмятане. Карамон й обърна гръб:

— Ако тези… приятели на моя брат ми позволят — махна към тъмнината, — ще запаля огън.

— Вярвам, че няма да ти попречат — сви рамене жената, като се опитваше да запази присъствие на духа и също се изправи. — Не ми създадоха неприятности, когато… разкъсах завесите. — При последното гласът й отново потрепери от спомена за мъртвешките сенки и смразяващия им шепот.

Той мълчаливо я погледна и Кризания за пръв път се запита как ли изглежда в очите му. Увита в парцаливата черна копринена завеса, с разкъсани, опръскани с кръв дрехи, които само напомняха за предишната си белота под дебелия пласт прах и сажди. Несъзнателно посегна с пръсти към някога грижливо поддържаната си коса, която сега висеше в пълен безпорядък. Усещаше засъхналите сълзи, мръсотията и кръвта по бузите си…

Смутено потърка лице и направи опит да внесе някакъв ред в оплетените си кичури. Точно навреме, за да осъзнае безполезността на това действие. Съжалителният поглед на Карамон само влоши нещата още повече. Тя стоически вдигна брадичка и го погледна предизвикателно:

— Какво пък, вече не съм студената девица, с която се запозна преди време — каза надменно. — Точно както и ти не си пропадналият пияница, когото познавах. Явно и двамата сме научили едно-друго по време на това пътешествие.

— Поне що се отнася до мен, това е вярно — подхвърли остро Карамон.

— Мислиш ли? — не му остана длъжна Кризания. — Питам се дали е така! А случайно известно ли ти е — както на мен — че магьосниците ме изпратиха обратно във времето, знаейки, че никога няма да се върна?

Той зяпна. Тя се усмихна жестоко:

— Едва ли. Този дребен детайл ти е убягнал, или поне така каза брат ти. Устройството за време може да се използва само от един човек — от онзи, на когото е дадено — от теб! Магьосниците ме изпратиха назад във времето, за да умра… защото се страхуваха от мен!

Карамон се намръщи. Той понечи да каже нещо, затвори уста и поклати глава:

— Нищо не ти пречеше да напуснеш Истар с онзи елф.

— Как би постъпил ти на мое място? — запита остро тя. — Защо смяташ, че се различаваме един от друг?

Войнът се намръщи още повече и вече се готвеше да отговори, когато Рейстлин се закашля. Кризания погледна косо към магьосника и въздъхна:

— Най-добре да запалиш огън, иначе наистина няма да имаме никакъв избор.

Обърна му гръб и отиде при брат му. Карамон продължи да я гледа объркано.

Кризания се запита дали магьосникът бе чул нещо от казаното. Запита се дали изобщо е в съзнание.

Беше, но дори в това състояние не проявяваше какъвто и да е интерес от искрите, които бяха прехвръкнали между нея и брат му. Тя отсипа малко от водата в някаква напукана паница, откъсна парче от робата си и коленичи до него. Докато почистваше лицето му, усети колко силно го измъчваше треската, въпреки пронизващия студ в помещението.

От звуците, които се разнесоха, предположи, че Карамон се е заел да събере разхвърляните дървени парчета и да ги струпа върху решетката на камината.

— Трябват ни подпалки — промърмори огромният мъж. — А, книгите…

Очите на Рейстлин рязко се отвориха и той направи мъчително усилие да повдигне глава.

— Недей, Карамон! — извика изплашено Кризания.

Войнът спря насред крачка с един от томовете в ръка.

— Опасност, братко мой — произнесе задъхано магьосникът. — Съдържат заклинания. Дори не ги докосвай…

Гласът му бе съвсем слаб, ала наблюдаваше брат си с такава загриженост, че дори Карамон явно си даде сметка какво е бил на път да стори. Войнът промърмори нещо неразбираемо, захвърли книгата и започна да претърсва писалището. Очите на Рейстлин се затвориха с благодарност.

— Тук има… приличат ми на… писма… — обади се след няколко секунди Карамон, докато ровеше из някаква купчина на пода. — Дали… е безопасно да…

Магьосникът кимна безмълвно. След минута Кризания чу припукването на пламъците. Лакираното дърво от мебелировката се разгаряше бързо и съвсем скоро огънят лумна по-ярко. Мъртвешките лица се оттеглиха още по-надълбоко в сенките, но не изчезнаха напълно.

— Трябва да го преместим близо до камината — каза тя и се изправи. — Рейстлин спомена за някаква отвара…

— Да — отговори безизразно Карамон. Той се присъедини към нея и погледна надолу към магьосника. После внезапно сви рамене. — Макар че, ако питаш мен, е най-добре да го оставим да се справи сам.

Очите на Кризания проблеснаха гневно. Тя тъкмо се канеше да му отвърне нещо язвително, когато едно слабо движение на Рейстлин я накара да прехапе долната си устна и да замълчи.

— Избра твърде неподходящо време, за да израснеш, братко мой — прошепна магьосникът.

— Възможно е — съгласи се тъжно войнът. Той поклати глава още веднъж и се върна при огъня. — Вече е без значение.

Кризания изненадано проследи как по устните на Рейстлин плъзна загадъчна усмивка, примесена със задоволство. Погледът му се обърна към нея и усмивката внезапно изчезна. Направи й знак да се приближи.

— Мога да се изправя — рече задъхано. — С твоя помощ.

— Чакай, ще ти дам жезъла — предложи жената и посегна да го вземе.

— Не го докосвай! — заповяда магьосникът. — Не — повтори по-меко, а кашлицата почти удави думите му: — Чуждите ръце… докоснат… светлината ще… помръкне.

Жената несъзнателно и разтреперано обгърна стаята с поглед. Забелязал уплахата и, Рейстлин побърза да я успокои:

— Не, не вярвам да ни нападнат — каза, докато тя му помагаше да стъпи на крака. — Знаят срещу кого са изправени — устните му се извиха презрително и той отново се закашля. — Няма да посмеят. Но… — Вече преметнал ръка през раменете й и подпрян на жезъла си Рейстлин добави: — Все пак ще бъде по-безопасно, ако разполагаме с нещо, което да ги възпре в случай на нужда.

Магьосникът залитна от внезапен пристъп на слабост и едва не падна, задавен от хрипове. Кризания търпеливо му даде възможност да дойде на себе си. Собственото й дишане бе учестено от смесените чувства, които я бяха обзели. Изпитваше жалост към него. Беше твърде слаб — усещаше горящото му от треската тяло. Към всичко това се прибавяха упойващите ухания на магическите съставки из джобовете му и мекотата на черната роба — далеч по-приятна на допир от завесата, с която се бе увила. Очите им се срещнаха. За миг й се стори, че нещо в неизменно непроницаемия му поглед се пречупи и някъде от дълбините на този човек я обляха топлина и страст. Пръстите му потрепнаха и сякаш несъзнателно се опитаха да я привлекат по-близо до него.

Кризания се изчерви. Най-много от всичко на света искаше този миг да продължи безкрайно. Сведе очи, но бе твърде късно. Рейстлин се отдръпна. Ръката му гневно я отблъсна и магьосникът се залови по-здраво за жезъла.

Все още бе твърде слаб — беше на път да се строполи на земята, когато помежду им изникна нечие огромно тяло и нечии силни ръце подхванаха Рейстлин с лекота. Карамон отнесе брат си до едно оръфано, почерняло, тежко драпирано кресло, което беше примъкнал по-близо до огъня и му помогна да се настани в него.

В продължение на няколко мига Кризания просто стоеше подпряна на писалището, без да може да помръдне. Едва когато осъзна, че се намира извън кръга от топлина и светлина, разпръсквани от огъня и жезъла, тя бързо се приближи до камината.

— Най-добре седнете, лейди Кризания — предложи Карамон, като довлече още едно кресло и доколкото можа отупа прахта и саждите от него.

— Благодаря — кимна тя. Поради някаква причина старателно се опитваше да избегне погледа му.

Отпусна се изтощено и се загледа невиждащо в пламъците, усещайки как постепенно възвръща силите си. Когато отново бе в състояние да се озърне, забеляза, че Рейстлин лежи неподвижно в креслото си със спуснати клепачи. Дишането му бе накъсано. Междувременно Карамон затопляше вода в очукано желязно гърне, което очевидно бе изровил от пепелта в огнището.

Стоеше наведен над него и се вглеждаше в съдържанието му. Отблясъците на пламъците танцуваха по повърхността на златната броня и огряваха гладката му загоряла от слънцето кожа. Мускулите на ръцете му заиграха, когато протегна пръсти, за да се стопли по-добре.

„Той наистина е великолепно сложен мъж“, помисли си тя и потръпна. В съзнанието й още веднъж се мярна картината на влизащия в подземието под обречения Храм войн, на окървавения му меч, на смъртта, която се лееше от очите му…

— Водата е готова — обяви Карамон и Кризания стреснато осъзна къде се намира.

— Ще приготвя отварата — предложи тя, благодарна, че може да се заеме с нещо полезно.

Когато приближи Рейстлин, той отвори очи. Кризания видя собственото си отражение в тях — бледа, изнурена и разчорлена. Без да каже и дума, магьосникът й подаде малка копринена торбичка. После посочи към брат си и отново се отпусна изтощено.

Карамон я наблюдаваше със смесено изражение на смущение и тъга. Лицето му изглеждаше необичайно изморено. Той каза:

— Сложи няколко листенца на дъното на чашата и ги попари с гореща вода.

— Какво е това? — попита с любопитство Кризания.

Тя отвори торбичката и се намръщи от странната остра миризма на билки. Войнът наля вода в чашата, която тя му подаде.

— Не зная — отговори със свиване на рамене. — Рейст винаги събира и смесва билките си сам. Получи рецептата от Пар-Салиан след… след Изпитанието, когато беше много зле. Да, знам — той й отправи виновна усмивка, — мирише ужасно и сигурно е два пъти по-противно на вкус. — Вгледа се в брат си с нещо, което твърде много напомняше привързаност. — Но ще му помогне… — довърши дрезгаво и рязко й обърна гръб.

Кризания отнесе вдигащата пара чаша на Рейстлин. Магьосникът я пое с треперещи ръце и допря устни до ръба й. Отпи малко, въздъхна с облекчение и още веднъж се отпусна сред възглавниците на креслото.

Настъпи неловка тишина. Карамон се взираше в пламъците на огъня. Рейстлин също гледаше към тях и мълчаливо допиваше отварата си. Кризания се върна обратно до собственото си кресло, за да постъпи по същия начин, както и останалите — да се опита да обмисли случилото се, да внесе някакъв ред в хаоса от събития и впечатления.

Само допреди няколко часа се намираше в обречен град — град, който бе на път да изпита гнева на боговете. Макар тогава да не й се бе искало да го признае, само преди няколко часа се бе намирала на ръба на умственото и физическото изтощение. Колко наивна само й се струваше сега представата за гранитните основи на нейната вяра. Със срам и съжаление трябваше да признае, че гранитът се бе оказал най-обикновен лед, който се бе разтопил под първите лъчи на истината, за да я остави уязвима и изпълнена с несигурност. От неизбежната гибел я бе спасила единствено грижата за Рейстлин.

Рейстлин… Тя усети как лицето й пламва. Ето нещо, срещу което никога не си бе мислила, че ще трябва да се изправи — любов, увлечение. Годежът й отпреди години напълно изключваше подобно предположение. Но тогава не бе имало любов. Всъщност никога не бе вярвала истински в любовта — такава, каквато съществуваше в детските приказки. Идеята да бъдеш отдаден някому й се струваше нереална, приличаше на слабост, която трябва да се избягва на всяка цена. Танис бе споменал нещо за съпругата си — какво беше? „Когато я няма, имам чувството, че са ми взели дясната ръка…“

„Романтично, но безсмислено“, беше си помислила тогава тя. Ала сега бе принудена да се запита дали не изпитваше същите чувства към Рейстлин? Мислите й се понесоха обратно към онзи последен ден в Истар, към ужасната буря, чудовищните мълнии и внезапното откритие, че се намира в обятията на магьосника. Сърцето й още веднъж се сви от сладката болка, сякаш можеше за пореден път да изпита прекрасното усещане от допира на силните му ръце. Неволно си припомни трескавата светлина в очите му, чистата екзалтация от бурята край тях.

Последното й приличаше на странния аромат на магически компоненти, който винаги се носеше около него — приятното ухание на рози и подправки, но и съвсем ясно доловимият парлив мирис на разложение и сяра. Въпреки че тялото й жадуваше прегръдките му, нещо в душата й се отдръпваше ужасено.

Сепнато установи, че до слуха й отчетливо достига звука от куркането на стомаха на Карамон.

Тя вдигна унесено очи и забеляза как големият мъж почервенява като домат от смущение. Внезапното напомняне за собствения й глад, както и за факта, че дори не си спомняше кога за последен път е сложила нещо в уста, я накара да избухне в смях.

Войнът я погледна с подозрение, сякаш се питаше дали не я е обхванала истерия. Озадаченото му изражение я накара да се разсмее още по-силно. В действителност дори й беше приятно. По някакъв начин смехът бе успял да отблъсне надвисналия мрак в стаята и да прогони сенките от душата й. Продължаваше да се смее, докато най-сетне, заразен от непринуденото й веселие, Карамон също се присъедини към нея, макар че продължаваше да клати глава от смущение.

— Ето как боговете понякога ни напомнят, че сме просто хора — обади се Кризания, когато най-после беше в състояние да проговори и започна да бърше сълзите от очите си. — Стоим си тук, насред най-ужасното място, което човек може да си представи, заобиколени сме от създания, които нямат търпение да се нахвърлят върху нас, а всичко, за което мога да мисля в този момент е, колко потресаващо гладна съм всъщност!

— Нуждаем се от храна — произнесе отрезвено Карамон. — Както и от някакви прилични дрехи, ако смятаме да се задържим дълго тук. — Той се обърна към брат си: — Колко според теб ще бъде това?

— Не много — отвърна Рейстлин, който току-що бе довършил отварата и вече изглеждаше по-добре. Цветът на лицето му отново започваше да се завръща. — Нуждая се време, за да възстановя силите си и да довърша някои проучвания. — Дамата с нас — обърна се той към Кризания и тя трепна от неочакваното безразличие в тона му — трябва да възобнови връзката си със своя бог и да го увери във вярата си. Едва тогава ще бъдем готови да преминем през Портала, а ти, братко, ще можеш да поемеш по своя път, какъвто и да е той.

Жената улови въпросителния поглед на Карамон, но запази безизразното си изражение, въпреки че небрежно споменатия от Рейстлин Портал, който от само себе си напомняше за влизане в Бездната и среща с Царицата на Мрака, моментално я бе изпълнил с вледеняващ страх. Тя се взря в огъня.

Огромният мъж въздъхна и прочисти гърлото си, преди да попита своя близнак:

— Ще ме изпратиш ли обратно у дома?

— Това ли е мястото, където искаш да отидеш?

— Да — отговори твърдо войнът. — Искам да се върна обратно при Тика и… да си поговоря с Танис. — Гласът му сякаш се пречупи: — Налага се да… му обясня по някакъв начин смъртта на Тас… там, в Истар…

— В името на всички богове, Карамон — отсече внезапно Рейстлин и махна раздразнено с крехката си ръка. — Мислех си, че в дебелата глава на раменете ти вече започват да се мяркат някакви проблясъци на здрав разум! Уверявам те, че когато се върнеш, ще завариш Тасълхоф в собствената ви кухня, зает да угощава Тика с неизброимите си глупави истории! След като те е обрал по най-безсрамен начин!

— Какво? — попита пребледняло войнът с разширени от учудване очи.

— Чуй много добре онова, което ще ти кажа, братко! — изсъска Рейстлин. — Кендерът сам се обрече, когато развали заклинанието на Пар-Салиан. Има много разумно обяснение на факта, че на неговата раса, както и на расите на джуджетата и гномите, е забранено да пътуват в миналото. Създаването им е смес от чиста случайност, приумица на съдбата и безгрижието на бог Реоркс, а съществуването им не се вписва в потока на времето, както това на хората, елфите и великаните, които са се появили първи… Така че не можех да му позволя да промени нормалния ход на събитията, както между другото той съвсем ясно си даваше сметка, че може да стори. Трябваше да направя нещо! Ако бе успял да спре Катастрофата, щяхме да се изправим пред един куп непредвидими проблеми. Какво ще кажеш, например, за сценарий, в който Катастрофата не се е състояла? Ролята й е да подготви света за идването на Царицата на Мрака. Без Катастрофа Царицата просто щеше да се появи и да заграби всичко, без да има кой да й се противопостави.

— Значи си го убил? — прекъсна го грубо Карамон.

— Казах му да вземе устройството — обясни съвсем бавно Рейстлин. — Обясних му как да го използва и го изпратих обратно у дома!

Войнът премигна.

— Наистина ли?

Магьосникът въздъхна и отпусна глава:

— Да, но така или иначе не очаквам от теб да ми повярваш. — Пръстите му несъзнателно уловиха някаква гънка на черната роба. — Всъщност дори си в правото си да не ми вярваш.

— Знаете ли — обади се Кризания. — Наистина имам някакъв спомен от онези последните минути, преди да ни връхлети земетресението… мисля, че видях Тасълхоф. Той… беше с мен… В Стаята на Посветените…

Очите на Рейстлин се отвориха едва-едва и през цепките на клепачите му проблесна нещо, което за миг я прониза и обърка.

— Продължавай — настоя Карамон.

— Аз… спомням си… магическото устройство беше в него. Или поне така смятам. Чух го да казва нещо за него. — Младата жена вдигна ръка към челото си. — Но… нямам дори идея какво… Всичко ми се струва толкова ужасяващо оплетено. И все пак… Сигурна съм, че го чух да споменава, че устройството е в него!

Магьосникът се усмихна леко.

— Е, братко, на нея поне имаш вяра, нали? — Той сви рамене. — Един свещенослужител на Паладин никога не би изрекъл лъжа.

— Значи Тасълхоф си е у дома? В този момент? — произнесе Карамон, като се опитваше по някакъв начин да асимилира чутото. — И когато се върна, ще го открия…

— … в прекрасно здраве и добре натоварен с голяма част от личните ти вещи — довърши кисело Рейстлин. — Да оставим това. Трябва да обсъдим по-належащи въпроси. За едно си прав, братко. Нуждаем се от храна и топли дрехи, каквито надали ще открием тук. Озовали сме се на приблизително сто години след Катастрофата. Тази Кула — той махна с ръка — е стояла изоставена през цялото това време. Единствените й обитатели са мрачните създания, призовани от проклятието на магьосника, чието тяло продължава да стои набито върху шиповете на портите долу. Дъбравата Шойкан вече е израсла и блокира всякакъв достъп до Крин, но и без друго никой от жителите му не би посмял да се мерне насам… Никой освен мен, естествено. Не, достъпът на външния свят до вътрешността на крепостта е напълно отрязан и все пак пазителите не биха попречили на някой от нас — например на теб, братко, — да излезеш оттук. Предлагам да отидеш до Палантас, за да купиш храна и дрехи. Бих могъл да създам нещо с помощта на магия, но предпочитам да пестя силите си поне до момента, в който аз — аз и Кризания — преминем през Портала.

Очите на Карамон се присвиха. Той погледна преценяващо към покритите със сажди стъкла на прозореца, очевидно припомняйки си за ужасяващите истории, свързани с Дъбравата отвъд тях.

— Разбира се, братко, ще те снабдя с талисман, който да те закриля — добави леко раздразнено Рейстлин при вида на стъписания войн. — Впрочем талисманът наистина ще ти свърши работа, но не докато прекосяваш гората. Тук, вътре, е далеч по-опасно. Пазителите ми се подчиняват, но изпитват глад. Никога не се опитвайте да напуснете това помещение без мое знание. Запомнете го добре. И двамата.

— Къде се намира този… Портал? — попита внезапно Карамон.

— В лабораторията точно над нас, на върха на Кулата — отговори магьосникът. — Порталите винаги са били пазени на възможно най-добре осигурените места, за които магьосниците са можели да се сетят, защото, както вероятно разбирате, са изключително опасни!

— Нищо ново — изръмжа войнът. — Някои хора просто не знаят кога да престанат да любопитстват за неща, които е по-добре да оставят на мира. И защо, в името на всичко свято, са създадени тези проходи към Бездната?

Рейстлин докосна върховете на пръстите си и загледан в пламъците на огъня, започна да говори на тях, сякаш единствени те имаха силата да разберат думите му:

— Много неща са създадени само поради простия глад за познание. Някои са си заслужавали и ползата от тях е неоспорима. Мечът в ръката ти, Карамон, нима той не защитава невинните и не отстоява една справедлива кауза? Ала от друга страна, попаднал във властта на прелюбимата ни сестра Китиара, същият този меч твърде вероятно ще започне да разцепва главите на слабите. Как мислиш, има ли вина създателят на меча за положението на нещата?

— Н… — започна войнът, ала неговият брат близнак не му обърна внимание и продължи.

— Преди много години, в Епохата на Мечтите, когато владетелите на чистата магия били на почит и в Крин все още процъфтявало вълшебството, петте Кули на Върховното чародейство, се издигали като сигнални фарове над морето от мрак и невежество, които владеели нашия свят. По това време били изковани най-великите магии и ползата от тях била всеобща. Имало планове дори за още по-велики дела. Кой знае, ако нещата наистина се бяха получили, сега може би щяхме да яздим ветровете и да се реем в небесата като дракони. Може би щяхме вече да сме напуснали пределите на света, за да населим други места… отдалечени страни…

Гласът му постепенно бе изгубил силата си. Карамон и Кризания го слушаха запленени от думите и образите, които им разкриваше.

Той въздъхна:

— Не ни е било писано. В желанието си да ускорят нещата, чародеите решили, че се нуждаят от непосредствена връзка помежду си, връзка между самите Кули, без да използват тромавите заклинания за пренасяне. Така възникнали Порталите.

— Значи са успели? — очите на младата жена блестяха от удивление.

— Да, успели са! — изсумтя магьосникът. — Надминали са и най-смелите си очаквания. — Той помълча. — И най-ужасяващите си опасения. Съвсем скоро станало ясно, че Порталите не само свеждали пътуването между Кулите до една-единствена стъпка, но и — за нещастие на един особено несръчен магьосник от собствения ми орден — отваряли проходи към владенията на боговете.

Рейстлин внезапно потрепери и се загърна по-плътно в черните си одежди, все така загледан в огъня.

— Изкушен от Царицата на Мрака — сега лицето му побледня още повече, — той използвал Портала, за да прекрачи в нейния свят и да получи наградата, обещана му в един негов сън. — Магьосникът се изсмя горчиво и подигравателно. — Глупак! Никой не знае какво се е случило с него. Но със сигурност никога повече не го видели. Затова пък съвсем скоро се срещнали с Нея. И с легионите й от дракони…

— Първите Драконови войни! — възкликна Кризания.

— Именно. Започнати с любезното съдействие на едного от моя вид. Човек без дисциплина и с пълно отсъствие на самоконтрол, който се оставил да бъде съблазнен.

Магьосникът млъкна и се взря още по-мрачно в пламъците.

— Защо никога не съм чувал тази история? — обади се с подозрение Карамон. — Според легендите драконите долетели заедно…

— Познанията ти по история са ограничени до детските приказки, братко мой! — отвърна нетърпеливо Рейстлин. — И още веднъж доказват колко малко знаеш за драконите. Драконите са независими създания, горди и себични, и напълно неспособни да се организират, за да хванат собствената си вечеря, да не говорим за далеч по-трудоемки задачи, като подготовката на една война, да кажем… Не, този път Царицата пристъпила в нашия свят в истинския смисъл на думата и вече не била сянката, която сме се срещнали в предишната си война с нея. Войната се разразила като чума и единствено безкористната жертва на Хума ни позволила да я отблъснем за пореден път.

Магьосникът замислено подръпна долната си устна.

— Някои твърдят, че Хума в действителност не е използвал Драконовото копие, за да я унищожи физически, както твърди мълвата. По-скоро се смята, че копието дава някакво решително преимущество от магически характер, което му е позволило да я изтласка обратно в нейния свят и да запечата прохода зад нея. Фактът, че той я е изтласкал, сам по себе си говори, че в този свят тя е уязвима. — Очите му не помръдваха. — Ако по това време в близост до Портала е имало някой, някой с истински магически умения, способен да я унищожи напълно и безвъзвратно, вместо просто да я отблъсне, днес може би щяхме да говорим за една съвсем различна история.

Никой не проговори. Кризания се взираше в огъня, вероятно завладяна от същите величествени видения, които съзираше и архимагьосникът. Карамон просто изучаваше лицето на брат си.

Очите на Рейстлин внезапно изоставиха играта на огъня и се фокусираха, за да му придадат напълно концентриран вид:

— Когато укрепна, утре, ще се кача — сам — до лабораторията — студеният му поглед се плъзна над двамата му събеседници — и ще започна подготовката. Лейди Кризания, съветвам ви час по-скоро да започнете да общувате с вашия бог.

Младата жена преглътна нервно и почувствала студ, придърпа креслото си по-близо до огъня. В същия миг Карамон вече се бе изправил и стоеше пред нея. Той протегна силните си ръце и я улови за раменете, за да я накара да вдигне очи:

— Милейди, това е лудост! — произнесе с мек и изпълнен със състрадание глас. — Позволете ми да ви отведа от това мрачно място! Виждам, че сте уплашена — и наистина имате причина да се страхувате! Може би не всичко, което Пар-Салиан каза за Рейстлин, е вярно. Дори е възможно много от нещата, които мислех за брат ми да не са верни. Вероятно просто не съм преценил правилно. Но поне за едно съм сигурен. Вие сте уплашена и никой не може да ви упрекне за това! Оставете Рейстлин да довърши започнатото сам! Нека сам отправи предизвикателството си към боговете, ако това е желанието му! Не е необходимо да се въвличате в това. Върнете се у дома! Позволете ми да ви отведа обратно със себе си, в нашето време, надалеч от тук!

Рейстлин не се намеси, ала мислите му отекнаха в съзнанието й почти толкова ясно, сякаш го бе сторил: „Чу думите на Царя-жрец! Сама твърдеше, че знаеш къде е допуснал грешка! Паладин те обича. Даже на това забравено място той откликва на молитвите ти. Ти си негова избраница! И ще успееш там, където той се провали! Ела с мен, Кризания! Последвай съдбата си!“

— Страхувам се — призна жената, като внимателно отстрани ръцете на война от раменете си. — Трогната съм от загрижеността ти. Но страхът ми е слабост, срещу която трябва да се изправя сама. Паладин да ми е на помощ, но преди да прекрача през Портала — заедно с брат ти — ще съм се справила със страховете си.

— Така да бъде — кимна Карамон и се обърна.

Рейстлин се усмихна. Беше мрачна и потайна усмивка, която не се отрази нито в очите, нито в гласа му, когато отново се обади:

— А сега, братко, ако най-сетне си приключил с намесата си във въпроси, които нямаш никаква възможност да обхванеш, е най-добре да се подготвиш за малкото си пътешествие — каза със зле прикрит сарказъм. — Пазарите, доколкото съществуват такива в тези бедни времена, вече започват да отварят. — Ръката му изчезна в единия от джобовете на черните му одежди и се появи с няколко монети, които подхвърли на война. — Това би трябвало да ти стигне.

Карамон автоматично посегна и улови монетите. Нещо го накара да се поколебае и да погледне магьосника по същия начин, по който го бе погледнал в Храма на Истар. „Каква ужасна омраза… и каква ужасна любов!“, помисли си Кризания.

Накрая войнът сведе очи и натъпка парите в пояса си.

— Ела при мен, Карамон — обади се Рейстлин.

— Защо? — промърмори подозрително едрият мъж.

— Съществува проблемът с желязната яка около врата ти. Или предпочиташ да се разхождаш из улиците с нея? Бих казал, че подхожда повече на доскорошен роб. А и да не забравяме за талисмана — отвърна брат му с безкрайно търпение. Забелязал, че Карамон продължава да се колебае, той добави: — Не те съветвам да напускаш това помещение без него. Все пак решението остава твое…

Войнът хвърли поглед към съсредоточените в тях мъртвешки лица, които продължаваха да се крият недалеч в сенките и пристъпи срещу магьосника.

— Сега какво? — изръмжа.

— Застани на колене.

Очите на Карамон заблестяха от гняв. Вече беше готов да изригне някаква ругатня, когато бързо стрелна с поглед Кризания и преглътна напиращите думи.

Пребледнялото лице на Рейстлин изглеждаше някак натъжено:

— Изтощен съм, братко. Няма сили да се изправя. Умолявам те…

Едрият мъж стисна зъби и бавно се приведе, докато едното му коляно не опря в пода и лицето му се оказа на една височина с това на слабия магьосник.

Рейстлин произнесе няколко тихи изречения. Желязната яка изтрака и се раздели на две половини, които паднаха с метално дрънчене на пода.

— Приближи се — нареди брат му.

Като преглъщаше и разтриваше врата си, Карамон се подчини, макар че продължаваше да го гледа с недоверие.

— Правя го само заради Кризания — каза напрегнато. — Ако бяхме само двамата, по-скоро бих те оставил да изгниеш в това противно място!

С почти нежни движения Рейстлин обхвана с две ръце главата на брат си:

— Наистина ли? — попита го тихо. — Наистина ли би ме изоставил. И наистина ли в Истар имаше намерение да ме погубиш?

Карамон просто го гледаше, неспособен да отговори. Сетне магьосникът се наведе и го целуна по челото. Войнът се присви, сякаш го бяха жигосали с нажежено желязо.

Рейстлин го пусна.

Огромният мъж му отправи изпълнен с болка поглед.

— Не зная! — измърмори покрусено. — Боговете да са ми на помощ — не зная!

Внезапно раменете му се разтърсиха от ридания и той склони глава в скута на брат си.

Магьосникът погали кестенявата му къдрава коса.

— Хайде, Карамон — обади се тихо. — Току-що получи талисмана. Сега създанията на мрака не могат да те наранят. Не и докато съм тук.