Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Войната на близнаците (34)

Глава 12

От векове ничий крак не бе стъпвал в магическата крепост Заман. Джуджетата гледаха на нея с подозрение и недоверие поради няколко причини. Първо, бе принадлежала на магьосниците. Второ, каменоделската работа не беше джуджешка, нито пък естествена. Крепостта — както разказваше легендата — бе издигната от самата земя посредством магия и именно магията й помагаше да не се сгромоляса.

— Трябва да е магия — измърмори Регър към Карамон, като погледна унищожително високите шпилове на укреплението. — В противен случай отдавна щеше да се е изравнила със земята.

Хълмистите джуджета отказаха дори да пристъпят във вътрешността й и предпочетоха да разположат лагера си отвън. Хората от равнината постъпиха по подобен начин, не толкова от страх пред магията, макар тя в никакъв случай да не им вдъхваше доверие, а поради факта, че по принцип не се чувстваха удобно на закрито.

Северняците, напротив, се подиграха на всички и смело пристъпиха вътре, като си подхвърляха шеги за призраци и страшилища. Останаха една нощ. На следващата сутрин ги намериха заети да издигат лагера си на открито, мърморейки за свеж въздух и здрав сън под звездите.

— Какво се е случило тук? — попита объркано брат си Карамон, докато се разхождаха вътре веднага след пристигането си. — Твърдиш, че не е Кула на Върховното чародейство и все пак тук има магия. Очевидно е. Построили са я магьосници. И — едрият войн потръпна — човек изпитва странно чувство. Не е зловещо, като в Кулите, но е някак… някак… — замълча объркано.

— … извратено — промърмори Рейстлин. Очите му обходиха стените край тях. — Извратено и смъртоносно, братко. Тук са се провеждали експерименти. Неслучайно магьосниците са построили това място далеч от оживените пътища поради една причина. Знаели са, че магията лесно може да им се изплъзне от контрол. Така и станало — всъщност, случвало се е неведнъж. Но е имало и щастливи моменти. Тук са се изковавали магии, които след това са носили всеобща полза.

— Но защо са я изоставили? — обади се лейди Кризания и се загърна по-добре във вълнената си наметка.

Беше проветриво и въздухът миришеше на прах и камък.

Рейстлин намръщено замълча. Продължиха през смълчаните, извиващи се коридори, без да говорят. Леките кожени ботуши на Кризания почти не издаваха звук, тежко подкованите стъпки на Карамон отекваха в стените, а робата на Рейстлин шумолеше заедно с ритмичното потропване на жезъла на Магиус, на който се подпираше при всяка крачка. Беше толкова тихо, че тримата можеха да бъдат взети за призраци. Когато магьосникът отново заговори, гласът му почти стресна едрия войн и Кризания:

— Макар чародеите винаги да са били разделени на трите основни цвята роби — за добрите, неутралните и злите — невинаги сме поддържали баланса толкова съвършено, колкото би ни се искало. Когато обикновените хора се обърнали срещу нас, Белите роби се оттеглили в Кулите си и оттам започнали да призовават към помирение. Черните, разбира се, отначало искали да потърсят възмездие. Те завзели крепостта и провели опити за създаването на цели армии. — Той отново замълча. — Опити, които тогава завършили с неуспех, но донесли гибелни вреди на нашата епоха… Грешката им струвала осъзнаването за безизходността на ситуацията. Изоставили Заман и се присъединили към онези от тях, които водели битките, известни като Изгубените сражения.

— Изглежда мястото ти е добре познато — отбеляза внезапно Карамон.

Рейстлин отвърна остро на погледа му, за да открие, че лицето на брат му е напълно спокойно и открито — макар, разбира се, в кафявите му очи да се таяха странни, неразбираеми сенки.

— Още ли не разбираш, братко? — каза магьосникът и спря в началото на един особено ветровит, мрачен коридор. — Никога не съм бил тук и все пак познавам всички тези проходи. Стаята, която си избрах, е била моя спалня и преди, макар да не съм прекарал и една нощ в нея. Тук съм странник, но мога да се ориентирам и със затворени очи. От тези стаи за размисъл, до банкетните зали на първото ниво.

Карамон също спря. Той бавно огледа мрачния таван и погледът му се зарея надолу по галерията и прозорците от които на снопове нахлуваше слънчева светлина и образуваше продълговати решетести петна по пода. Най-сетне погледът му отново се върна върху собствения му близнак.

— Тогава, Фистандантилус — произнесе с натежал глас, — сигурно знаеш, че тук ще бъде и твоята гробница?

За момент едрият войн успя да се наслади на леката пукнатина в стъкления взор на магьосника и видя в него не гняв, но развеселеност, триумф. Сетне огледалните отражения се завърнаха и Карамон видя самия себе си, застанал в средата на едно ярко слънчево петно зимна светлина.

Кризания се приближи до Рейстлин. Тя положи длан върху ръката, която държеше жезъла и се втренчи във война със студените си сиви очи:

— Боговете са с нас — каза, — а не с Фистандантилус. Уменията на брат ти са големи, вярата ми също. Няма да се провалим!

Все така загледан в своя близнак, уловил отражението му в очите си, Рейстлин се усмихна.

— Да — прошепна той, а в гласа му се долавяше леко съскане. — Да, боговете са с нас!

 

 

На първото ниво на магическата крепост Заман се намираха огромни, украсени с ваян камък галерии и зали, които — в отминалите дни — бяха служили на обитателите на това място за събирания и празненства. Имаше помещения, някога пълни с книги, където магьосниците да прекарват в размисъл приятни, необезпокоявани от никого часове, а в задната част се намираха кухните и складовете, които отдавна не се използваха и с годините бяха потънали под дебел пласт прах.

На горните етажи бяха спалните, обзаведени с чудати, старомодни мебели. По леглата все още стояха ленените покривки, недокоснати от времето и сухия пустинен въздух. Именно в тези стаи спяха Карамон, лейди Кризания и офицерите от щаба на генерала. И дори сънят им да не бе здрав, дори понякога да се събуждаха, защото им се бе сторило, че дочуват напевни гласове или зърват призрак, случайно преминал през осветената от лунна светлина стая, никой не споменаваше за това на сутринта.

След няколко нощи обаче тези дреболии бързо бяха забравени под напора на новите тревоги около липсата на провизии, възникналите побои между хора и джуджета и докладите на шпионите им, че в Торбардин се формира огромна, добре въоръжена армия.

Все пак на първото равнище в Заман имаше един наистина странен коридор, който на пръв поглед приличаше на грешка в плановете на крепостта. Всеки, който се престрашеше да тръгне по него, откриваше, че той неочаквано свършва пред съвсем гладка стена. Изглеждаше така, сякаш строителите просто бяха захвърлили инструментите си с отвращение и бяха вдигнали безпомощно ръце.

Ала този коридор не беше грешка. Щом правилните ръце докоснеха гладката стена, щом се изговореха точните думи и се изпишеха необходимите руни в прахта пред нея, сякаш от нищото се появяваха очертанията на врата, зад която имаше широко стълбище, прорязано в самите гранитни основи на Заман.

Стълбището водеше надолу и надолу, в мрака и като че ли към самия център на света. Надолу към занданите на крепостта.

 

 

— Още веднъж — гласът бе тих, търпелив, подканящ и се извиваше като змия точно над главата на Тасълхоф.

Кендерът имаше чувството, че той има зъби, които се впиват в плътта му, за да изсмучат и последните капчици воля, които му бяха останали.

— Да повторим още веднъж. Разкажи ми за Бездната — продължи гласът. — Всичко, което си спомняш. Как се озова в нея. Как изглежда. Кого и какво видя там. А Царицата? Как би я описал? Какво ти каза тя?

— Опитвам се, Рейстлин, наистина! — изхленчи Тас. — Цели два дни ти повтарям едно и също. Не мога да си спомня нищо повече! Главата ми е пламнала. Студено ми е на ръцете и краката, а… стаята се върти около мене… Ако… само ако я накараш да спре да се върти, Рейстлин, мисля, ще успея да се сетя още нещо… — Усетил докосването на магьосника върху гърдите си, кендерът се сви ужасено. — Не! — изстена, като полагаше отчаяни усилия да се отдръпне встрани. — Ще бъда добър, Рейстлин! Ще си спомня. Не ме наранявай, не ме наранявай, както нарани бедния Гнимш!

Ръката на магьосника остана върху гърдите му само за секунда. Сетне го докосна по челото и ако дотогава Тас си мислеше, че гори, сега вече наистина усети изгарящата топлина на магьосника.

— Лежи спокойно — нареди му Рейстлин.

Той вдигна кендера за раменете и се взря внимателно в очите му. Най-сетне остави тялото му да падне обратно в леглото и се изправи с проклятие на уста.

Потънал във влажната възглавница, Тас видя как образът на магьосника за момент надвисна над него, след което Рейстлин му обърна гръб, карайки черната роба да прошумоли и излезе от помещението. Кендерът опита да се надигне, за да види къде отива, ала усилието му коства твърде много и той отново се отпусна изнемощяло в леглото.

„Защо съм толкова отслабнал? — запита се объркано. — Какво става с мен? Искам да поспя. Може би тогава болката ще престане.“

Тас затвори очи. Клепачите му мигом се отвориха, сякаш бяха прикрепени към пружини.

„Не, не мога да заспя! — помисли си ужасено. — В тъмнината има разни неща, страшни неща, които само това очакват, да скочат върху мен и да…“

Сякаш от много далеч чу гласа на Рейстлин, който разговаряше с някой. Тас се озърна, като премигваше, за да прогони съня от очите си и реши засега да се концентрира върху магьосника.

„Може би ще открия нещо — каза си безрадостно. — Може би така ще разбера какво става с мен.“

Рейстлин говореше на някаква мрачна, приклекнала фигура. Определено приказваха нещо за него. Кендерът се напрегна, за да различи думите, ала умът му продължаваше да се държи изключително странно — просто се рееше и отказваше да се съюзи с нуждите на тялото му. Така че не можеше да бъде сигурен дали чува онова, което чуваше, или просто бе потънал в изпълнен с кошмари сън.

— Дай му още малко от отварата. Това ще го накара да се успокои — произнесе онзи, който най-вероятно бе Рейстлин на ниската, тъмна фигура. — Малко вероятно е някой да го чуе тук долу, но не мога да си позволя дори този риск.

Ниската фигура отвърна нещо. Тас затвори очи и позволи на хладните сини води на езерото — езерото Кристалмир — да обгърнат пламналата му кожа. Може би в края на краищата умът му бе решил да се съюзи наново с тялото.

— Когато изляза — долетя като изпод водата гласът на Рейстлин, — заключи вратата и угаси светлината. Напоследък брат ми е изключително подозрителен. Ако по някакъв начин успее да намери магическата врата, без съмнение ще слезе и тук долу. Не бива да открива каквото и да било. Всички тези килии трябва да изглеждат така, сякаш са празни.

Фигурата промърмори и вратата изскърца на пантите си.

Водите на Кристалмир внезапно завряха около него. От дълбините им се протегнаха пипала, които сграбчиха Тас. Той панически отвори очи.

— Рейстлин! — изкрещя умолително. — Не ме оставяй! Помогни ми!

Ала вратата се затръшна. Ниската, тъмна фигура се довлече до леглото му. Кендерът се втренчи в нея в полуунес и видя, че пред него всъщност стои джудже. Той се усмихна:

— Флинт? — измърмори през напуканите си устни. — Не! Арак! — опита се да побегне, ала пипалата се бяха увили около краката му. — Рейстлин! — изпищя още веднъж.

Не можеше да помръдне. Нещо го сграбчи! Пипалата! Тас започна да се бори, без да престава да пищи от ужас.

— Млъквай, негоднико! Изпий това. — Пипалата го стиснаха за опашката на косата и приближиха към устните му една купа. — Пий, или ще ти изтръгна косата из корен!

Като се давеше, втренчен подлудено в лицето на джуджето, Тас полека отпи. Течността беше горчива, но прохладна и успокояваща. Беше жаден, толкова жаден! Кендерът изхленчи, грабна купата от ръцете на мъчителя си и я изпи на един дъх. После отново се отпусна на възглавницата. Само след няколко секунди пипалата се оттеглиха, болката в крайниците му започна да отшумява, а чистите, дълбоки води на Кристалмир го обгърнаха напълно.

 

 

Кризания се събуди с непреодолимото усещане, че някой е извикал името й. И макар да не си спомняше да е чувала звук в истинския смисъл на думата, чувството бе толкова силно, че моментално я бе разбудило напълно и я накара да се изправи разтревожено в леглото, преди дори още да е наясно каква е причината да го стори. Може би бе сънувала нещо? Не. Вместо да намалява, впечатлението, че е била повикана се усилваше.

В стаята имаше още някой! Тя бързо се огледа. Светлината на Солинари се процеждаше през единия ъгъл на прозореца, но бе твърде слаба, за да освети напълно вътрешността на помещението. Не виждаше много, но знаеше, че долавя движение. Кризания отвори уста, за да повика стражата…

И почувства нечия ръка върху устните си. Сетне Рейстлин се материализира от самото сърце на мрака. Магьосникът бе приседнал на леглото й.

— Прости ми, ако те изплаших, Преподобна дъще — произнесе едва чуто. — Нуждая се от помощта ти, но не искам да привличам вниманието на охраната.

Той отмести ръката си съвсем бавно.

— Не се изплаших — възрази Кризания. Тя се усмихна и се изчерви. Беше толкова близо до нея, че можеше да усети треперенето й. — Просто… се стреснах, това е всичко. Бях заспала и си помислих, че си част от съня ми.

— Разбираемо е — отвърна Рейстлин. — Порталът е тук и ние сме съвсем близо до боговете.

„Не близостта на боговете ме тревожи“ — помисли си тя и въздъхна, без да успее да овладее треперенето си. Усещаше пламтящата топлина на тялото му, долавяше загадъчния му, опияняващ аромат. Младата жена ядосано отвърна очи и опита да потисне чувствата и желанията си. Той беше над тези неща. Нима трябваше да му докаже слабостта си още веднъж?

Тя се върна на темата без повече уговорки:

— Спомена, че се нуждаеш от помощта ми. За какво? — Внезапно я обзе страх. Тя се протегна и хвана ръката му. — Добре ли си? Раната ти…

По лицето на Рейстлин премина бърз спазъм, след което изражението му възвърна обичайната си твърдост.

— Не, всичко е наред с мен — отговори грубо.

— Слава на Паладин — усмихна се Кризания, без да сваля ръката си.

Очите на магьосника се присвиха:

— Твоят бог не заслужава благодарностите ми! — измърмори. Пръстите му стиснаха ръката й до болка.

Младата жена потрепери. За момент й се стори, че горящата топлина на тялото му изсмуква жизнената й енергия и почти е на път да я смрази. Тя опита да измъкне дланта си, ала движението й като че ли изтръгна Рейстлин от размисъла, в който бе потънал и той я погледна:

— Прости ми, Преподобна дъще — пусна я. — Болката беше нетърпима. Молих се да получа смърт. Но тя ми бе отказана.

— Знаеш причината — произнесе утешително Кризания, забравила напълно за страховете си.

Ръката й се поколеба за миг, след което тя си позволи да я отпусне на завивката, без да докосва неговата.

— Така е и съм готов да я приема. И все пак не мога да му простя. Но това е само между твоя бог и мен — каза укорително той.

Младата жена прехапа долната си устна.

— Приемам порицанието ти. Беше заслужено. — Тя замълча. Рейстлин сякаш също нямаше желание да поднови разговора. Чертите на лицето му се бяха изострили още повече. — Каза на Карамон, че боговете са на наша страна. — Значи си влязъл във връзка с моя бог… с Паладин? — поинтересува се внимателно Кризания.

— Естествено — по лицето на магьосника плъзна обичайната му изкривена усмивка. — Това учудва ли те?

Тя въздъхна. Отпусна глава и позволи на тъмната коса да се разпилее върху раменете й. Слабата лунна светлина блестеше със сини оттенъци по къдриците й, а кожата й излъчваше млечна белота. Парфюмът й изпълваше стаята и сякаш се прибавяше към самия аромат на нощта. Усети, че той я докосва. Вдигна глава и видя в очите му единствено горяща страст — страст, която нямаше нищо общо с магията. Кризания затаи дъх, ала в същия миг Рейстлин се изправи и се отдалечи от леглото. Младата жена въздъхна.

— Значи си общувал с двама от боговете? — попита натъжено.

— Общувал съм и с трима им — отвърна безцеремонно той, като се обърна отново към нея.

— Трима? — озадачи се тя. — Гилиън?

— Кой друг може да е Астинус, освен самия говорител на Гилиън? — подметна враждебно магьосникът. — Ако не е и самият Гилиън, както мнозина подозират. Това, разбира се, едва ли е ново за теб…

— Никога не съм разговаряла с Мрачната Царица — каза Кризания.

— Не? — Рейстлин зададе последния въпрос, втренчен пронизително в нея. Погледът му сякаш се простираше до самото сърце на душата й. — Нима не й е известено какво жадуваш? Нима не ти го е предлагала?

Взряна в него, усещайки близостта му, Кризания почувства, че отговорът й потъва сред вълната от желание, което я бе обзело. Рейстлин не сваляше очи от нея. Тя преглътна и поклати глава:

— Ако е така — произнесе едва чуто, — значи ми го е предложила с едната си ръка и не ми е позволила да го имам с другата.

Чу как черната роба прошумоля, когато магьосникът стреснато трепна. Огряното му от луната лице за момент изглеждаше разтревожено и замислено. После се смекчи.

— Не дойдох тук, за да обсъждаме теологични въпроси — рече леко подигравателно той. — Имам далеч по-належащи тревоги.

— Разбира се. — Кризания се стегна и отметна един кичур от лицето си. — Още веднъж поднасям извиненията си. Нуждаеше се от моята помощ, защото…

— Тасълхоф е тук.

— Тасълхоф? — повтори изумено тя.

— Да, и е много болен. Всъщност е съвсем близо до смъртта. Нуждая се от способностите ти на лечител.

— Но, не разбирам. Защо… Как изобщо се е оказал тук? — заекна смутено младата жена. — Сам каза, че се е върнал в нашето време.

— И наистина го вярвах — отвърна с гробовен глас Рейстлин. — Очевидно съм сгрешил. Магическото устройство го е довело тук. Прекарал е известно време в типичното за кендерите размотаване из този свят и доста се е позабавлявал. Вероятно е научил, че се води война и е дошъл, за да сподели приключението. За нещастие, по време на пътешествието си е заболял от чума.

— Но това е ужасно! Разбира се, че ще дойда.

Кризания бързо взе хвърлената в единия край на леглото вълнената наметка и я уви около раменете си, а от вниманието й не убягна, че Рейстлин се обръща с гръб, докато тя се приготвяше. Лунната светлина съвсем ясно очерта потрепващите мускули на челюстта му, сякаш магьосникът водеше някаква вътрешна битка със себе си.

— Готова съм — произнесе простичко, докато връзваше наметката си.

Рейстлин най-сетне се обърна и протегна ръка към нея. Тя го погледна объркано.

— Трябва да използваме пътеките на нощта — каза магьосникът тихо. — Както ти споменах, не искам да привличаме вниманието на охраната.

— Но защо? — попита младата жена. — Каква разлика би…

— Какво да кажа на брат си?

Кризания замълча.

— Разбирам…

— Именно в това е дилемата — продължи Рейстлин, като я наблюдаваше внимателно. — Ако му кажа, новината само ще се прибави към многото тревоги, които в момента лежат на плещите му. Тас е повредил магическото устройство. Това също ще се прибави към грижите на Карамон, макар да знае, че съм обещал да го изпратя у дома. Ала… не, права си, трябва да му кажа, че кендерът е тук.

— Карамон наистина изглежда угрижен и нещастен през последните няколко дни — съгласи се замислено Кризания. В гласа й се долавяше притеснение.

— Войната не се развива добре — уведоми я без заобикалки магьосникът. — Армията се разпада буквално с всеки изминал ден. Хората от равнината говорят за отпътуване. Дори в този момент може вече да са си тръгнали. Джуджета под командването на Огнената Наковалня пък са просто една сган, на която не може да се има вяра. Постоянните им оплаквания принуждават Карамон да взима решения, за които все още не е готов. Каруците с провизиите са изчезнали и никой не знае какво се е случило с тях. Собствената му войска проявява признаци на недоволство. И ако на всичко отгоре се появи един кендер, да бърбори неспирно, да отклонява вниманието му… — Магьосникът въздъхна. — И все пак… не мога… няма да е честно да го скрия от него.

Лицето на младата жена бе напълно сериозно:

— Не, Рейстлин. Мисля, че си прав. Не е разумно да му казваме, поне засега. — Забелязала изпълнения със съмнения поглед на Рейстлин, тя продължи с искрена увереност: — В момента Карамон не може да стори нищо. Ако кендерът е болен, както ти подозираш, мога да го излекувам, но ще изминат поне още няколко дни, докато дойде на себе си. Една грижа в повече за брат ти. Карамон планира да потегли най-късно до седмица. Ще се погрижим за кендера и когато се възстанови съвсем и стига да е такова желанието му, ще му позволим да се срещне с брат ти на бойното поле.

Архимагьосникът въздъхна отново, борейки се със съмненията и нежеланието си. После вдигна рамене:

— Много добре, Преподобна дъще. Осланям се на твоята преценка. Думите ти са мъдри. Няма да казваме на Карамон, че кендерът се е появил.

Той се приближи до нея и Кризания успя да види как устните му се разтягат в странна усмивка — усмивка, която този път се отразяваше и в блестящите му очи. Тя стреснато и без да знае защо се опита да се отдръпне от него, ала той я прихвана по-здраво през кръста и младата жена потъна в гънките на черната му роба.

Затвори очи, напълно забравила за усмивката му. Сгуши се по-близо, обгърната от топлината… заслушана в ускорения му пулс…

Магьосникът промърмори няколко думи, за да накара телата им да се стопят в нищото. Сенките им за момент останаха зареяни в лунната светлина, след което и те, както и всеки намек за присъствието им, изчезнаха с шепот.

 

 

— Държиш го тук? В тъмницата? — попита тя и потръпна в хладния въздух на мрачното място.

— Ширак! — Кристалът на върха на жезъла на Магиус обля стаята в мека светлина. — Настанил съм го ето там — посочи Рейстлин.

До стената бе примъкнато грубо легло. Младата жена погледна укорително магьосника и побърза да се приближи. Когато коленичи до него и положи длан върху трескавото му чело, Тас изкрещя. Очите му се отвориха широко, но невиждащо. Рейстлин я последва бавно и махна към приклекналото в ъгъла мрачно джудже.

— Остави ни — нареди и се загледа към кендера. Вратата щракна зад гърбовете им.

— Как може да го държиш заключен и на тъмно? — възмути се младата жена.

— Някога лекувала ли си страдащи от чума, лейди Кризания? — попита със странно изражение магьосникът. — Тя стреснато го погледна. Изчерви се и отклони очи. Рейстлин се усмихна с горчивина и сам отговори на въпроса си: — Не, разбира се, че не си. Чумата никога не е стигала до Палантас. Никога не е покосявала богатия, красив… — Той дори не направи опит да прикрие презрението си. Кризания почувства как пламва, сякаш самата тя се бе разболяла от треска. — Е, при нас дойде — продължи Рейстлин. — И покоси най-бедните части на Хейвън. Разбира се, там нямаше лечители. Нито пък мнозина на драго сърце изявиха желание да останат и да се погрижат за заболелите. Дори членовете на семействата им ги изоставяха. Бедни, жалки души. Правех каквото можех, лекувах ги с помощта на познанията за билките, които наскоро бях придобил. И ако не можех да ги изцеря, поне успявах да облекча болките им. Учителят ми не го одобряваше. — Сега вече говореше полугласно, сякаш бе забравил за присъствието й. — Също и Карамон. Страхувал се за здравето ми, така твърдеше. Ха! — Той се изсмя кухо. — Страхуваше се за самия себе си. Мисълта, че може да се зарази от чума го плаши повече дори от армия гоблини. Как можех да им обърна гръб? Нямаха си никой… абсолютно никой. Презрени, умиращи… умиращи в самота.

Кризания го наблюдаваше вцепенено и усещаше как в очите й започват да напират сълзи. Рейстлин не я виждаше. В съзнанието си той се намираше сред вонящите бордеи из покрайнините на града. Мизерните домове на прокудените от славата и богатството. Виждаше себе си, облечен в червената роба, изгубен между страдащите, даваше им лекарства, държеше ръцете на умиращите, беше с тях в последните мигове от живота им. Работеше сред болните, без да очаква благодарност, без да я търси. Лицето му — последното човешко лице, което мнозина щяха да видят през живота си — не изразяваше нищо. Нито състрадание, нито загриженост. И все пак умиращите намираха утеха. До тях имаше някой, който разбираше, който всекидневно живееше с болката, който гледаше смъртта право в очите, без да изпитва страх…

Рейстлин се бе грижил за жертвите на чумата. Правеше необходимото според собствените си чувства, но защо? Все още не знаеше причината. А може би я бе забравил…

— При всички случаи — върна се към настоящето той, — открих, че светлината наранява очите им. Онези, които успяваха да се възстановят, най-често губеха зрението си от…

Ужасеният писък на кендера го прекъсна. Тасълхоф се взираше подивяло в него:

— Моля те, Рейстлин! Опитвам се да си спомня! Нали няма да ме върнеш обратно при Царицата…

— Тихо, Тас. — Кризания го улови, за да му попречи буквално да се изкатери по стената зад себе си. — Успокой се, Тас. Аз съм лейди Кризания. Позна ли ме? Тук съм, за да ти помогна.

Кендерът обърна разширените си очи към нея. Погледът му остана празен. Сетне той изплака и се притисна в свещенослужителката.

— Не му позволявай да ме върне обратно в Бездната, Кризания! Не му позволявай да ме изпрати там! Там е ужасно, ужасно! Всички ще умрем като клетия Гнимш. Мрачната Царица ми каза!

— Бълнува — измърмори младата жена и внимателно се освободи от него. Помогна му да се отпусне обратно в завивките. — Много странно. Така ли е при всички болни от чума?

— Да — отвърна Рейстлин. Магьосникът се втренчи в Тас и коленичи до леглото. — Понякога дори е по-добре да влезеш в тона им. Успокоява ги. Тасълхоф…

Рейстлин положи ръка върху гърдите на кендера. Тас се сви ужасено и отново се загърчи, сякаш искаше да избяга.

— Ще бъда добър, Рейстлин — изплака той. — Не ме наранявай като клетия Гнимш. Светкавици, мълнии!

— Слушай ме внимателно — започна магьосникът с намек за гняв и раздразнение в гласа си, които накараха Кризания отново да му хвърли неодобрителен поглед.

Ала върху лицето на Рейстлин бе изписана единствено хладнокръвна загриженост. Помисли си, че вероятно е станала грешка, че магьосникът просто е объркал тона. Тя затвори очи, докосна медальона на Паладин около шията си и започна да изрича молитва за изцеление.

— Няма да те нараня, Тас. Шшшт, лежи спокойно — продължи Рейстлин. Сетне, забелязал, че Кризания е погълната от общуването си с нейния бог, той внезапно изсъска: — Какво, Тас? Какво ти каза Мрачната Царица?

Лицето на кендера бе изгубило трескавата си червенина, докато успокоителните думи на Кризания се носеха около него, по-сладки и по-прохладни от защитните образи на собственото му въображение. Делириумът оцветяваше кожата му в призрачнопепеляв цвят. В очите му се забелязваха слаби проблясъци на здрав разум. Той не откъсваше очи от Рейстлин.

— Каза ми… точно преди да заминем… — Тас се задави.

— Да заминете? — магьосникът се наведе напред. — Нали бяхте избягали?

Кендерът се сви като попарен. Облиза сухите си напукани устни. Опита да отмести поглед, ала очите на Рейстлин, блестящи в светлината на жезъла го задържаха като уловено в капан животно и безмилостно го подканяха да признае всичко. Тас преглътна. Гърлото го болеше.

— Вода — помоли той.

— Когато ми кажеш! — озъби се магьосникът и хвърли бърз поглед към свещенослужителката, която все така бе коленичила и продължаваше да се моли, свела глава в ръцете си.

Кендерът пак преглътна мъчително.

— Мислех си… че… че сме избягали. Използвахме… устройството… и започнахме да се издигаме. Видях… Бездната, полето, плоско, празно… да пропада надалеч под краката ми. И — той потръпна — изведнъж вече не беше празно! Там… имаше сенки и… — разтърси глава и изстена. — О, Рейстлин, не ме карай да си припомням! Не ме карай да се връщам обратно там!

— Тихо — прошепна магьосникът, като запуши устата му.

Кризания вдигна разтревожено поглед, само за да види как Рейстлин нежно гали бузата на кендера. После съзря ужасеното и пребледняло лице на Тас и поклати глава:

— Вече е по-добре. Няма да умре. Но наоколо му са надвиснали мрачни сенки, които не позволяват на светлината на Паладин да го изцери напълно. Сенките на тези трескави бълнувания. Разбираш ли нещо от онова, което казва? — Веждите й се събраха объркано. — Каквото и да е, изглежда за него е реално. Трябва да е било наистина ужасно, за да вземе страха на един кендер.

— Може би, ако ни оставиш, ще се почувства по-добре и ще може да ми каже какво го измъчва — предложи меко Рейстлин. — Двамата сме много добри приятели.

— Вярно. — Кризания се усмихна и се изправи. За нейно учудване Тас тутакси сграбчи ръцете й.

— Не ме оставяйте с него, милейди! — Пое си въздух. — Той уби Гнимш! Бедният Гнимш. Видях го как ум-умира! — Той зарида. — Пламтящите мълнии…

— Хайде, хайде, Тас — успокои го младата жена и внимателно, но твърдо го накара да се отпусне в леглото. — Никой няма да те нарани. Който и да е убил този… мм… Гнимш, вече не може да се добере до теб. Сега си при приятели. Нали, Рейстлин?

— Магията ми е могъща — отвърна тихо той. — Помни това, Тасълхоф. Помни могъществото на магията ми.

— Да, Рейстлин — отвърна кендерът и замръзна неподвижно, прикован от пронизващия му поглед.

— Мисля, че наистина е по-разумно да останеш и да поговориш с него — каза тихо Кризания. — Тези мрачни страхове няма да го оставят на мира и само ще затруднят излекуването му. Сега най-добре да се връщам в стаята си. Ще намеря пътя сама, с помощта на Паладин.

— Значи няма да казваме на Карамон? — погледна я с крайчеца на окото си магьосникът.

— Да — отвърна решително тя. — Това само ще го натовари допълнително. — После се обърна към пациента си: — Ще се върна на сутринта, Тасълхоф. Поговори с Рейстлин. Отърви се от товара, който измъчва душата ти. После е най-добре да поспиш. — Положи ръка върху изпотеното челце на кендера и промълви: — Нека Паладин бъде с теб.

— Карамон? — обади се с нотка на надежда в гласа Тас. — Карамон ли каза? Той тук ли е?

— Да. А когато се наспиш, нахраниш и отпочинеш, ще те отведа при него.

— Не може ли да го видя още сега! — извика развълнувано кендерът, но бързо погледна към магьосника и добави: — А-ако не ви представлява трудност, искам да кажа…

— Той е много зает — отговори студено Рейстлин. — Сега той е генерал, Тасълхоф. Трябва да заповядва на армията си и да води война. Няма време за някакви си кендери.

— Да, п-предполагам, че е така — Тас въздъхна тихичко и се отпусна на възглавницата, загледан в него.

Кризания го потупа нежно по рамото. После вдигна ръка към медальона си, прошепна някаква молитва и се стопи в нощта.

— А сега, Тасълхоф — произнесе магьосникът с тих глас, който накара кендера да потрепери, — вече сме сами. — Ръцете му вдигнаха одеялото до брадичката на Тас и оправиха възглавницата под главата му. — Ето, удобно ли ти е?

Не можеше да отговори. Успяваше само да се взира вцепенено в мъчителя си с все по-нарастващ ужас.

Рейстлин се настани на леглото до него. Погали трескавото му чело и приглади потните му коси назад.

— Спомняш ли си моя послушник Даламар, Тас? — запита разговорливо магьосникът. — Мисля, че се срещнахте в Кулата на Върховното чародейство, прав ли съм? — Пръстите му пробягаха леко като паяк по лицето на кендера. — Спомняш ли си как Даламар разтвори робата на гърдите си и показа петте рани, които някой му бе нанесъл? Да, виждам, че си спомняш. Това беше неговото наказание, Тас. Наказание, задето криеше разни неща от мен. — Пръстите му прекратиха омайващия си танц, пропълзяха по кожата на кендера и замряха, притиснали челото му.

Тас започна да зъзне и прехапа език, за да не изкрещи.

— С-спомням си… Рейстлин.

— Интересно преживяване, не мислиш ли? — каза съвсем спокойно магьосникът. — Мога да прогоря плътта ти с докосване, както например — той сви рамене, — например, както горещ нож минава през масло. Кендерите си умират за интересни преживявания, нали?

— Не… не чак дотам интересни — поправи го шепнешком Тас. — Ще ти кажа, Рейстлин! Ще ти разкажа всичко, което… което се случи! — Той затвори очи за миг и започна да говори. Цялото му тяло се затресе от преживявания наново ужас: — Изглежда… изглеждаше така, сякаш не толкова се издигахме над Бездната, колкото… като че ли тя се изплъзваше изпод краката ни! А после видях, че равнината не е празна, както си мислех в началото. Виждах сенки и си казах… казах си, че може би са планини и долини… — Очите му се отвориха, пламнали. Той се втренчи в магьосника с почуда. — Но дори това не беше! Сенките бяха нейните очи, Рейстлин! А възвишенията и долините бяха нейните нос и уста. Издигахме се над лицето й! Сетне тя ме погледна, а в очите й горяха огньове. Сетне отвори уста и аз… ами помислих си, че се кани да ни погълне! Само че ние се отдалечавахме все повече, а тя пропадаше надолу и надолу, въртеше се, додето накрая не ме погледна и каза… каза…

— Какво каза? — настоя магьосникът. — Посланието е било за мен! Трябва да е било! Ето защо те е изпратила! Какво каза Царицата?

Гласът на Тас бе едва доловим. Той прошепна:

— Каза: „Върни се у дома…“