Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Войната на близнаците (15)

Глава 1

Пакс Таркас — символът на мира, сега се бе превърнал във въплъщение на войната.

Историята на голямата каменна крепост Пакс Таркас проследяваше корените си до една невероятна легенда — разказ за изчезналата раса от джуджета, известни като клана Кал-такс.

Знайно е, че хората обожават метала — създаването на блестящи оръжия, сеченето на купища искрящи монети, точно както елфите обожествяват своите гори — като се грижат за тях и за живота, който те носят. Джуджетата се отнасят по същия начин към камъка — или както те го наричат костите на света.

Епохата на Мечтите се предхожда от Епохата на Здрача. Историята на света от онова време е забулена в мъглата на зазоряването. Някъде тогава сред огромните зали на Торбардин, живеели джуджета, които били толкова изкусни каменари, че бог Реоркс, или Онзи, Който Е Изковал Света, не можел да не погледне към тях и да не възкликне от възхищение. Реоркс знаел, че подобно умение крие в себе си една коварна опасност — веднъж постигнато от простосмъртен, то не му оставяло нищо, към което да се стреми, така че богът решил да отведе със себе си всички от клана Кал-такс и да им позволи да се заселят недалеч от небесните ковачници.

Малкото останали предмети говорят за изкусните умения на тези джуджета и те са пазени като извънредно голяма и високо ценена рядкост някъде в Торбардин. След като времената на Кал-такс били безвъзвратно отминали, амбицията да достигне съвършенство в каменоделската работа се превърнала в основен смисъл в живота на всяко джудже, таящо надежда, че един ден и то ще получи правото да живее заедно с Реоркс.

С времето, разбира се, тази заслужаваща уважение цел, се изродила и се превърнала в изопачена мания. Заети да мислят и мечтаят единствено за камък, джуджетата неусетно превърнали живота си в еднообразно и лишено от гъвкавост ежедневие — съвсем точно копие на основния обект на тяхното обожание. Те се заравяли все по-надълбоко под земята и отбягвали всякакъв досег с околния свят. В същото време светът охотно започнал да им отвръща със същото.

Годините минавали и донесли със себе си трагичните стълкновения между хора и елфи, които завършили с подписването на Свитъка на ножницата и доброволното изгнание на Кит-Канан и част от последователите му сред населението на родните земи на елфите в Силванести. Според условията на Свитъка, елфите от Квалинести (което в превод означава „свободния народ“) получили земите западно от Торбардин, за да могат да започнат живота си наново.

Споразумението било изгодно едновременно и за елфи, и за хора. За съжаление обаче на никой не му хрумнало да се осведоми за мнението на джуджетата. Схванали пристигането на елфите като нашествие, джуджетата незабавно ги нападнали. Кит-Канан със съжаление открил, че е сложил точка на един конфликт, само за да бъде въвлечен в друг.

Едва след дълги години мъдрият крал на елфите успял някак да убеди упоритите джуджета, че народът му не проявява никакъв интерес към техните камъни. Елфите искали за себе си единствено красотата на природата. И макар идеята безрезервно да обичаш вечно променливото да била напълно неразбираема за джуджетата, те склонили поне да се опитат да я приемат. Така елфите престанали да враждуват със съседите си и народите най-сетне постигнали мир.

В чест на това споразумение бил построен Пакс Таркас. Предназначението му било да се издига като пазител на планинския проход между Квалинести и Торбардин, да бъде твърдина и символ на различното и общото между народите.

В онези времена, още преди Катастрофата, по бойниците на могъщата крепост се разхождали и елфи, и джуджета. Ала ето че сега само джуджетата продължаваха да стоят на стража в двете високи кули. Мрачните години за пореден път бяха довели до разделянето на тези раси.

Елфите бяха предпочели да се оттеглят дълбоко в горите на Квалинести и да изоставят Пакс Таркас. Понастоящем всички пътища за вътрешността на земите им бяха отрязани. Натрапниците, независимо дали бяха хора или гоблини, джуджета или великани, се убиваха на място и без въпроси.

Дънкан, крал на Торбардин, размишляваше над всичко това, докато наблюдаваше как слънцето постепенно се скрива зад планините на Квалинести. Внезапно пред очите му се разигра забавна картина: елфите, нападащи самото слънце, задето е посмяло да нахлуе в земята им и мисълта за това го накара да се подсмихне иронично. Е, поне имаха добра причина да са толкова недоверчиви към света и да му откажат достъп до себе си. Защото какво всъщност бе направил светът за тях?

Светът погазваше законите им, изнасилваше жените им, убиваше децата им, изгаряше домовете, които обитаваха, крадеше храната им. Не! Дънкан изръмжа някъде от дълбините на брадата си. Проблемът беше в хората — на тях се бяха доверили и тях бяха посрещнали с отворени обятия.

„А сега е наш ред — помисли си той, докато крачеше отмерено край бойниците, загледан в залеза, окъпал света в кървавата си светлина. — Сега е наш ред да затворим портите си и да кажем на света да се пръждосва! Вървете в Бездната по вашия си път и ни оставете да направим същото, както ние си знаем!“

Изгубен в мислите си, Дънкан почти не забеляза, че към него се е присъединил още някой, чиито подковани ботуши умело се изравниха с неговите. Новото джудже бе поне с две глави по-високо от краля и с дългите си крака лесно би могло да взима извървяното разстояние два пъти по-бързо. От уважение обаче, то спазваше ритъма на своя монарх.

Дънкан се намръщи. По всяко друго време би приветствал присъствието на джуджето. Сега това му се струваше лош знак. Самата поява на новия му спътник хвърли сянка над мислите му по същия начин, по който сенките на планинските върхове се издължаваха и протягаха хищни пръсти към Пакс Таркас.

— Поне пазят добре западната ни граница — обади се Дънкан, колкото да подхване някакъв разговор, загледан към подстъпите на Квалинести.

— Така е, благородни — отвърна другото джудже и това накара Дънкан да го измери остро изпод гъстите си сиви вежди. Макар по-високото джудже да се бе съгласило на думи със своя крал, в тона му се долавяше нотка на резервираност и хладно неодобрение.

Дънкан изсумтя раздразнено и рязко се обърна, за да тръгне в посоката, от която бе дошъл. За негово удоволствие, действията му свариха джуджето напълно неподготвено. Спътникът му обаче не си даде труда да го настигне. Вместо това, той спря и се загледа натъжено към смрачаващите се земи на елфите.

Още по-раздразнен, Дънкан понечи да продължи по пътя си без него, но все пак спря, за да даде възможност на джуджето да го догони. След като това не се случи, кралят на Торбардин въздъхна и се върна с наведена глава.

— В името на дългобрадия Реоркс, Карас — изръмжа той. — Какво има?

— Мисля, че трябва да се срещнете с Огнената Наковалня — произнесе бавно Карас, загледан към тъмнината на пурпурното небе. Някъде високо над тях вече премигваше първата ярка звезда.

— Нямам какво да му кажа — отсече Дънкан.

— Танът постъпва мъдро — изрече ритуалните думи високото джудже, ала с дълбока въздишка и сключило ръце зад гърба си.

Сдържаният гняв на Дънкан просто експлодира:

— Искаш да кажеш „танът е глупаво магаре“! — Той го ръгна с пръст в рамото. — Не съм ли прав?

Карас се извърна с усмивка, като поглаждаше леко копринените плитчици на брадата си. Светлината на факлите по стените се отразяваше в гъстите му къдрави кичури. Вече се канеше да отвърне нещо, когато думите му бяха заглушени от трополене на ботуши, викове и трясъка на секири, срещнали стомана: смяната на стражата. Капитаните крещяха команди, а мъжете заемаха местата си, докато други сдаваха. Загледан в ставащото, Карас направи дълга пауза, която сякаш целеше да подчертае думите му и най-сетне каза простичко:

— Смятам, че вместо това, трябва да се вслушате в онова, което той има да ви каже, тан Дънкан… Говори се, че нарочно подтиквате братовчедите ни към война…

— Аз! — изрева яростно кралят. — Аз да ги подтиквам към война? Те са тези, които започнаха всичко. Плъпнаха като орди плъхове изпод хълмовете си! А не забравяй, че те са напуснали тези планини. Никой не ги е задължавал да го правят, нали? Само че не, толкова са горди, че… — Той продължи да крещи, като пръскаше навсякъде слюнка, изреждайки дълъг списък от потвърдени и напълно измислени обвинения.

Карас търпеливо изчака тирадата му да свърши. Сетне каза:

— Нищо няма да ви струва, ако ги изслушате. А в дългосрочен план дори можем да спечелим. Помнете, че сега върху нас са се спрели и други очи, които не изпускат и най-дребните ни грешки.

Дънкан изръмжа, но предпочете да замълчи и да обмисли казаното от високото джудже. Независимо, че обвиняваше Карас, че го смята за глупав, кралят на Торбардин не беше никак глупав. Нито пък Карас го мислеше за такъв, дори напротив. Един от седмината танове, управляващи седемте джуджешки клана в кралството, Дънкан умело бе успял да обедини всички джуджета и за пръв път от векове насам да подсигури на Торбардин истински крал. Даже от клана Дюлър, макар и с нежелание, го признаваха за лидер.

Дюлър, или мрачните джуджета, живееха дълбоко под земята, в слабо осветени, нечисти пещери, в които дори планинските джуджета на Торбардин, въпреки че прекарваха по-голямата част от живота си в недрата на земята, не смееха да влизат твърде често. Преди много време сред потомците на този клан се бе появила жилката на безумието, която и бе предопределила отношението на останалите към тях. След векове на кръвосмешения, наложени им от принудителната изолация, безумието сред тях бе силно изразено и онези, които се смятаха за нормални, бяха вечно навъсени и озлобени срещу всички и всеки.

Разбира се, от тях имаше несъмнена полза. Пламваха бързо като горски пожар и бяха свирепи убийци, намиращи удоволствие в самото убийство. Някои твърдяха, че са едно от най-ценните допълнения към армията на Торбардин. Дънкан се отнасяше с тях повече от добре поради същата причина, а и защото така или иначе в сърцето му нямаше място за несправедливост или зло. Но и не беше дотам глупав, че да остави гърба си незащитен.

Ето защо сега не можеше да не обмисли добре казаното от Карас: „Върху нас са се спрели и други очи.“ Достатъчно истина имаше в тези думи. Той отново се загледа, но вече загрижено, на запад. Беше сигурен, че елфите не искаха неприятности. Независимо от това, ако в тях се появеше подозрение, че джуджетата замислят нещо, вероятно щяха да вземат бързи и безмилостни мерки, за да пресекат войната още в зародиш.

До ушите му бяха достигнали слухове, че войнолюбивите хора от равнините на Абанасиния обмислят съюз с джуджетата от хълмовете, които им бяха позволили да лагеруват на тяхна територия. Всъщност, доколкото му беше известно, този съюз отдавна вече трябваше да е факт. Разговорът с Огнената Наковалня можеше най-малкото да го потвърди със сигурност.

Пък и имаше друго. Други, далеч по-мрачни слухове за армия, спускаща се от подивелите соламнийски земи, предвождана от магьосник с черни дрехи…

— Е, добре! — изръмжа той. — Отново печелиш, Карас. Предай на джуджето от хълмовете, че ще се срещна с него в Залата на тановете при застъпването на следващата стража. Виж дали ще можеш да осигуриш присъствието на представители и на другите танове. Ще постъпя така, както ме съветваш.

Карас се поклони с усмивка, при което почти докосна с брада върховете на ботушите си. Дънкан му кимна грубо и се отдалечи тромаво. Джуджетата по бойниците също се покланяха, когато ги подминаваше, но почти незабавно отново насочваха вниманието си към задълженията, които изпълняваха. Това никога нямаше да се промени: джуджетата бяха лоялни преди всичко на своя клан и чак след това на който и да било друг. Макар до един да уважаваха Дънкан, със сигурност никой не благоговееше пред него и това му бе до болка известно. Всекидневно му се налагаше да се бори със зъби и нокти, за да задържи поне онова, което вече бе постигнал.

Разговорите на стражите, прекъсвани при преминаването му, мигом биваха подновявани. Те знаеха, че се задава война и до известна степен дори я приветстваха. Вслушан в дълбоките им гласове и разказите им за битки и безмилостни кланета, Карас още веднъж въздъхна натъжено.

Той пое в противоположна посока, за да намери делегацията от хълмисти джуджета. Сърцето му бе натежало поне колкото бойния чук, който носеше, а това беше тежък чук — малко джуджета можеха да се похвалят, че дори ще успеят да го повдигнат. Карас също знаеше, че се задава война. Чувстваше се по същия начин, както се бе чувствал някога в Тарсис като младеж, застанал на брега и загледан с удивление към гигантските разбиващи се вълни. Войната сега му изглеждаше точно по същия начин — също толкова неизбежна, колкото и морските вълни. Независимо от страховете си обаче, той бе решен да направи всичко възможно, за да я предотврати.

Не криеше, а и не искаше да крие от когото и да било, че мрази войната и аргументите му срещу нея нерядко бяха изключително остри. Мнозина сред джуджетата намираха това за странно, понеже бе известно, че Карас е всепризнатият герой на своята раса. Още като съвсем младо джудже, в дните преди Катастрофата, когато по вина на Царя-жрец в Истар се бе разгоряла Голямата война срещу гоблините, той бе сред онези, които се сражаваха в първите редици срещу легионите от великани и гоблини.

В онези времена народите все още поддържаха доверието помежду си. Като съюзници на рицарите, джуджетата се бяха отзовали на помощ, за да отблъснат гоблините от земите им в Соламния. Карас не можеше да отрече, че по време на тези незабравими сражения дълбоко се бе впечатлил от Кодекса на честта, който спазваха рицарите. А рицарите от своя страна не бяха скрили, че са впечатлени от уменията му на войн.

По-висок и по-силен от който и да е друг от своя народ, Карас притежаваше огромен боен чук. Беше го изработил съвсем сам — или както гласеше легендата, с помощта на бог Реоркс — и неведнъж бе удържал положението на бойното поле, докато джуджетата под негово командване успеят да се прегрупират и да поемат в поредната атака срещу врага.

Заради проявената храброст, рицарите го бяха нарекли „Карас“, което на техния език означаваше „рицар“. Това бе най-високо отличие, което можеха да дадат на някой извън своите кръгове.

А когато Карас се завърна у дома, откри, че славата му е нараснала и сред джуджетата.

За всички беше ясно, че стига да бе пожелал, можеше да се превърне в неоспорим предводител и дори крал, ала той нямаше подобни амбиции. Освен всичко друго, той винаги бе подкрепял с всички усилия Дънкан и много бяха на мнение, че настоящият крал на Торбардин дължеше издигането си в своя клан до голяма степен на високото джудже. Дори тези слухове обаче не можеха да отровят взаимоотношенията помежду им. Старият крал и младият герой се превърнаха в първи приятели. Допълваха се взаимно — непоклатимата като скала практичност на Дънкан срещу вечния идеализъм на Карас.

Сетне дойде Катастрофата. В тези първи, ужасни години, последвали разцепването на земята, храбростта на Карас нерядко бе блестяла с примера си за обкръжения от всички страни народ на джуджетата. Тъкмо неговата реч бе обединила тановете и ги бе накарала да провъзгласят Дънкан за крал. А кланът Дюлър му имаше доверие повече отколкото на всеки друг. Ето как, обединени по този начин, джуджетата бяха успели да оцелеят и дори да заякнат всред всеобщата разруха.

Колкото до Карас, той бе в разцвета си. Вече се бе женил веднъж, ала съпругата му беше изчезнала по време на Катастрофата, а когато джуджетата се женят, те се женят до живот. Никога нямаше да има синове, които да продължат името му. Загледан в онова, което се случваше със света, Карас бе почти благодарен за този факт.

 

 

— Регър Огнената Наковалня от страна на хълмистите джуджета и придружители!

Вестителят произнесе името, като удари тежко с края на церемониалното си копие в гранитния под. Хълмистите джуджета влязоха и се насочиха с гордо вдигнати глави към трона на Дънкан, разположен в пещерата, която сега се наричаше Залата на тановете в крепостта Пакс Таркас. Зад него, настанени в набързо примъкнатите специално заради събитието кресла, седяха шестимата представители на останалите кланове в качеството си на свидетели на своите танове. Правомощията им бяха точно такива — единствено на свидетели, доколкото бяха в състояние на война и взимането на решения лежеше в ръцете на Дънкан (или поне онази част от тях, която той можеше да заяви открито и да отстоява).

Свидетелите бяха просто капитани на подразделения. По този начин армията на джуджетата се състоеше от съвкупност от кланове, като всеки клан на свой ред запазваше собствените си особености и собствените си водачи. Естествено, разприте помежду им съвсем не бяха рядкост. Съществуваха кръвни вражди, продължаващи поколения наред. Дънкан правеше всичко възможно да тушира различията, ала понякога напрежението стигаше връхната си точка и запращаше похлупака на врящия казан от неразбирателства до самите небеса.

Разбира се, сега, изправени срещу общ враг, клановете временно бяха сключили примирие. Дори Аргът, представителят на Дюлър, джудже с неумито лице и дрипави дрехи, което носеше брадата си сплетена в съответствие с варварските обичаи и което по време на предварителното заседание се бе забавлявало подхвърляйки собствения си нож, сега бе потънало в мълчание и не прекъсваше церемонията с обичайното си презрително сумтене.

В добавка към капитаните се бе присъединило и джудже на име Хайгъг, което представляваше корпуса на блатните джуджета и чието присъствие бе узаконено единствено от учтивост. Думата „гъг“ на техния език означаваше „редник“, следователно Хайгъг бе „главен редник“, чин, смятан за смехотворен навред из джуджешката армия. Независимо от всичко, тактът на Дънкан бе високо оценен от блатните джуджета и Хайгъг се почиташе от повечето от войните си като някакво рядко срещано чудо. Нещо повече, кралят се отнасяше към него с неизменна вежливост и по този начин бе спечелил доживотната му лоялност. Макар мнозина да смятаха присъствието на Хайгъг по-скоро за пречка, политикът в краля не се уморяваше да повтаря, че човек никога не знае кога подобни дреболии биха се отплатили подобаващо.

Така че редникът също присъстваше, въпреки че почти не го забелязваха. Бяха го настанили в един от по-тъмните ъгли с нареждането да седи мирен и да мълчи — инструкции, които той спазваше дословно. Всъщност дори се наложи след два дни някой да надникне в залата и да се разпореди да го изнесат оттам.

— Джуджетата са си джуджета — говореха сред по-голямата част от населението на Крин, когато станеше дума за различията между джуджетата от хълмовете и техните планински събратя.

Ала наистина имаше такива различия — огромни различия, поне в съзнанието на самите джуджета, макар и едва забележими за предубеденото око на страничния наблюдател. Все пак бе достатъчно странно — нещо, което нито елфите, нито джуджетата биха признали, — че хълмистите джуджета бяха напуснали древния Торбардин поради същата причина, поради която елфите от Квалинести бяха напуснали родината си Силванести.

В Торбардин животът следваше неизменни, строго установени правила. Всеки знаеше своето място в собствения си клан. Смесените бракове бяха нещо нечувано, а лоялността към клана бе невидимата връзка, която определяше жизнения път на всяко джудже. Контактите с външния свят бяха нежелателни, а за особено ужасяващо наказание се смяташе да бъдеш прокуден в изгнание; дори екзекуцията беше далеч по-милостива форма на превъзпитание. Представата на джуджетата за идеален живот бе да се родиш, израснеш и умреш, без да ти се налага дори да си подадеш носа извън портите на Торбардин.

За нещастие сега — или поне в миналото — това бе просто една неизпълнима мечта. Принудени да водят непрестанни войни, за да отбраняват земите си, джуджетата често влизаха в досег с външния свят. А ако нямаше война, винаги се намираха такива, които да платят добре за уменията им в строителството. Красивият Палантас, например, бе издигнат благодарение на усилията на истинска армия от вещи в занаята джуджета. Същото важеше и за много други градове на Крин. Ето как постепенно се бе обособила прослойка от често пътуващи, свободолюбиви и независими джуджета, които си позволяваха да говорят за смесени бракове и безсрамна търговия с хора и елфи. Тези смутители на вековния ред всъщност дори повдигаха въпроса за живот на открито. И — най-отвратителното от всичко — изразяваха на висок глас предположението си, че в живота може да съществуват и други радости, освен безрезервното обожание на камъка.

Това, разбира се, бе смятано от най-праволинейните представители на Торбардин за директна заплаха срещу обществото на джуджетата. И разривът не закъсня. Независимите бяха принудени да напуснат дома на предците си и да потърсят нов. Не всичко бе станало по напълно мирен начин; бяха се разменили не едно и две сурови обвинения, бяха подхванати кръвни вражди, продължили с векове. Заселилите се сред хълмовете — макар и да не бяха търсили точно такъв начин на живот — поне можеха да се радват на жадуваната свобода. Женеха се за когото си поискат, пътуваха където и когато желаеха и безнаказано печелеха свои собствени пари. Онези, които бяха предпочели да останат пък, се организираха дори още по-строго, ако това изобщо бе възможно.

Двете джуджета, застанали лице в лице в този момент, мислеха за изминатия път и вероятно в съзнанието им се прокрадваше разбирането, че е настъпил исторически миг — двете страни на един и същи конфликт за пръв път от стотици години се срещаха съзнателно и възможно най-миролюбиво.

Регър Огнената Наковалня бе по-възрастният от двамата, висш представител на силния клан на хълмистите джуджета. Въпреки че сигурно отдавна бе наближило две хилядния ден от дадения му Дар на Живота, старото джудже бе все така силно и изпълнено с енергия. Произлизаше от клан с дълга история. Същото обаче не можеше да се каже за синовете му, чиято майка бе умряла от слабо сърце. Болестта се бе предала и на тях, а Регър бе доживял да погребе най-големия, като напоследък с безпокойство забелязваше и в другото си момче — млад седемдесет и пет годишен мъж, който току-що се бе оженил, същите симптоми на ранна смърт.

Облечен в животински кожи, наглед също толкова изостанал (може би по-чист), колкото дюлъра, Регър стоеше стъпил здраво, втренчен в Дънкан изпод вежди, които бяха толкова гъсти, че много джуджета си задаваха въпроса как не му пречеха да вижда. Косата му бе стоманеносива, поддържана по маниера на хълмистите джуджета: сплетена, добре почистена и затъкната в колана. Представляваше наистина завладяваща гледка, още повече, че бе заобиколен от представителите на клана си, облечени по сходен начин.

Крал Дънкан отвърна на втренчения взор на Регър с добре отработено безочие. Тези особени състезания по взиране бяха типични за традициите на джуджетата и можеха да продължат неопределено дълго време. Бяха известни случаи, при които двете страни се взирали толкова дълго една в друга, че краят бил слаган от припадъци от изтощение и обезводняване. Те можеха да бъдат прекъснати единствено от независима страна. Дънкан мрачно поглади собствената си копринена брада и лекичко изсумтя с презрение. Регър почервеня от гняв.

Шестимата представители на клановете стоически стояха в креслата си, подготвени за дълго чакане. За всеобщо раздразнение дюлърът продължи да си подхвърля ножа. Ситуацията изглеждаше като една от онези, при които Торбардин се сгромолясва от старост над главите им преди някой да е проговорил. Най-сетне Карас въздъхна примирено и пристъпи в пространството между Регър и Дънкан. По този начин мислената линия на погледите им се наруши и всяка от страните можеше да сведе очи без да загуби достойнство.

Карас се поклони на краля, след което повтори поклона си по посока на хълмистото джудже. Чак след това войнът се оттегли. Двамата представители вече можеха да започнат разговора на равни начала, макар несъмнено всеки от тях да имаше собствена представа за това колко равни бяха помежду си.

— Осигурих ти публика, Регър Огнената Наковалня — обади се пръв Дънкан с любезност, която между джуджетата никога не продължаваше особено дълго. — Готови сме да чуем кое води нашите роднини обратно към кралството, което напуснаха толкова отдавна.

— Добър ден бе онзи, в който отърсихме прахта на прогнилата гробница от краката си — изръмжа Регър. — За да живеем под небето като честни мъже, вместо да лазим под камъните като влечуги.

Хълмистото джудже поглади сплетената си брада, Дънкан също. Двамата се измериха преценяващо. Придружителите на Регър заклатиха глави, уверени, че техният водач се е справил добре при първия сблъсък с думи.

— Защо честни мъже като вас биха се върнали обратно в прогнилата гробница, както наричаш владенията на дедите си? Дали пък между временно не сте се превърнали в осквернители на гробове? — изстреля Дънкан, като се облегна доволно назад.

Беше ред на шестте джуджета зад гърба да се размърдат, доволни от отбелязаната точка. Регър пламна:

— Нима мъжът, който отива да получи обратно откраднатото от него, е крадец? — попита настоятелно.

— За съжаление не мога да открия смисъл във въпроса ти — парира с лекота кралят на Торбардин. — Трудно ми е да повярвам, че притежавате нещо, което някой би искал да открадне. Говори се, че дори кендерите избягват да навлизат в земите ви.

Планинските джуджета се хванаха за стомасите и се затресоха от смях, докато хълмистите им събратя буквално излизаха от кожите си от ярост. Обидата беше кръвна. Карас въздъхна.

— Ще ви кажа нещо за кражбата! — изръмжа Регър, чиято брада трепереше от гняв. — Договори, ето какво крадете от нас! Подбивате цените и работите на загуба, само за да ни вземете хляба от устата! Нападате селата ни! Крадете житото и добитъка ни! Чухме историите за богатствата, които сте натрупали и сме тук, за да поискаме онова, което е наше. Ни повече, ни по-малко!

— Лъжи! — изрева Дънкан и скочи на крака. — От начало до край! Онова, което сме струпали под планините, е наше! Изработили сме си го с честен труд и пот на челата! А ето ви и вас, идвате като някакви разглезени деца с празни стомаси и се оплаквате, че сме ви взели нещо, без да си признавате, че когато е трябвало да работите, сте пирували! — Той направи обиден знак. — Та вие дори приличате на просяци!

— Просяци? — ревна на свой ред Регър с потъмняло лице. — В името на брадата на Реоркс, не! Дори и да умирах от глад, пак нямаше да приема от теб и коричка хляб! Ще отречеш ли, че се подготвяте за война под носа ни! Ще отречете ли, че настроихте елфите срещу нас и така провалихте търговията ни с тях! Просяци! В името на Реоркс и ковачницата му, и чука му, ще се върнем тук, но като завоеватели! Ще се вземем онова, което ни се пада по право и ще ви научим на малко уважение!

— Е, добре, какво чакате? Подсмърчащи пъзльовци! — изсумтя Дънкан. — Криете се зад полите на един черноризец и бляскавите щитове на хората и безмерната им алчност! Бъди сигурен, че преди кракът ти да стъпи тук, ще ви намушкат в гърба и ще оберат труповете ви!

— Кой ми говори за обиране на трупове! — подигра се Регър. — Та вие обирате нашите от години!

Шестимата капитани скочиха на крака. В същото време ескортът на хълмистото джудже се бе наежил, готов за отговор. Над всичко се разнесе пронизителния, смразяващ кръвта кикот на дюлъра, а Хайгъг вече се привеждаше в ъгъла си с широко отворена уста.

Ако Карас не се бе втурнал между двете наежени страни, войната може би щеше да започне още там и в същия момент. Високото джудже ги разблъска и ги принуди да отстъпят. И макар вече да не съществуваше непосредствена опасност от кръвопролитие, спорещите продължаваха да си подхвърлят обиди и подигравателни забележки. След няколко по-остри погледа от страна на Карас джуджетата най-сетне потънаха в мрачно, навъсено мълчание.

Той заговори сърдито:

— Преди много време се помолих на бог да ми даде сили, за да се боря срещу несправедливостите и злото, които шестват по света. Реоркс отвърна на молитвите ми, като ми позволи да използвам наковалнята му. На същата тази наковалня аз направих своя чук. Оттогава този чук блести на всяко бойно поле, където си е заслужавало да защитавам родината и народа си. Да не би днес, ти, моят крал, да изискваш от мен да обърна оръжие срещу роднините си? А вие, моите роднини, ще заплашите ли мен и родината ми с война? Натам ли водят думите ви — искате да ме принудите да използвам този чук срещу собствената си кръв?

Никой не искаше да отговори. И двете страни се наблюдаваха заплашително изпод вежди, макар да изглеждаха позасрамени от сърцатата реч на Карас. Имаше само двамина от тях, които я изслушаха, без да помръднат. И двамата бяха възрастни, и двамата много отдавна бяха изгубили илюзиите си за света и знаеха, че зейналата празнина вече не може да бъде запълнена с думи. Все пак някой трябваше да направи необходимия жест:

— Ето моето предложение, Дънкан, кралю на Торбардин — произнесе Регър, като дишаше тежко. — Изтегли хората си от укреплението. Позволете на нас и на нашите съюзници да навлезем в Пакс Таркас и обкръжаващите го земи. Дайте ни половината от съкровищата под планината — половината, която ни се пада по право — и позволете на онези от нас, които биха желали, да потърсят убежище в планината пред злото, което напира насам. Убедете елфите да вдигнат търговските възбрани и разделете каменоделските договори по равно и за двете страни… В замяна ще облагородим нивите около Торбардин и ще ви продадем реколтата си на по-ниски цени, отколкото би ви струвало да я отгледате под земята. Също така ще ви помогнем да защитите границите си и самата планина, ако възникне такава необходимост.

Карас погледна умолително своя владетел. В очите му се четеше молба да обмисли или поне да се спазари за поставените условия. Ала Дънкан вече бе отишъл твърде далече в гнева си:

— Вън! — изръмжа той. — Върнете се при вашия черноризец! Върнете се при вашите приятели, хората! Да видим тогава дали магьосникът ви е достатъчно могъщ, та да издуха стените на крепостта или да изкорени планината ни! Да видим колко дълго ще ви останат верни хората, щом северният вятър задуха покрай лагерните огньове и по снега закапе алена кръв!

Регър хвърли последен поглед на Дънкан. В очите му се таеше такава враждебност и толкова силна омраза, че ако можеше, вероятно би съборил краля по гръб. Сетне хълмистото джудже се завъртя на пети и даде знак на придружителите си да го последват. Групата им бързо прекоси Залата на тановете, за да се насочи към портите на Пакс Таркас.

Разказите за случилото се щяха да се разпространят бързо. По времето, когато хълмистите джуджета се бяха подготвили да отпътуват, бойниците на укреплението вече бяха претъпкани от техните планински събратя, които крещяха и дюдюкаха подигравки към тях. Регър и ескорта му препуснаха диво, без да си дадат труд дори да ги погледнат.

В същия момент Карас бе останал съвсем сам със своя крал в Залата на тановете (и напълно забравения Хайгъг). Шестимата свидетели бяха побързали да се завърнат при клановете си и да докладват за събитията. Още същата вечер навред из Торбардин бъчвите с пиво или силна джуджешка ракия, щяха да се пробият, за да сложат начало на празненствата. Вече се чуваше как из каменните зали на крепостта, символ на мира, отекват първите песни и груби смехове.

— Защо поне не опитахте да се пазарите, благородни? — попита тъжно Карас.

Дънкан, чийто гняв очевидно бе напълно отшумял, погледна високото джудже и поклати глава. Беше в пълното си право да откаже да отговори на толкова фамилиарен въпрос. И наистина, никой освен Карас дори не би си помислил да поставя под съмнение решенията, които взимаше.

— Карас — той постави нежно ръка на рамото на приятеля си. — Кажи ми само едно: има ли скрити съкровища под планините? Ограбвали ли сме нашите роднини? Въобще нападали ли сме техните земи или земите на хората, щом стана дума за това? Има ли нещо вярно в обвиненията им?

— Не — отвърна твърдо Карас, като го погледна в очите.

Дънкан въздъхна:

— Сам видя колко оскъдна беше реколтата тази година. И знаеш, че с малкото пари в хазната възнамеряваме някак да изкараме идващата зима.

— Защо не им го казахте? — настоя високото джудже. — Защо не им разкрихте истината? Та те са наши роднини, щяха да ви разберат!

Кралят се усмихна тъжно и уморено.

— Така е, те не са чудовища. Но за съжаление са започнали да разсъждават като деца. — Той вдигна рамене. — Е, можем да им кажем истината, дори да им позволим да се уверят в нея със собствените си очи. Но пак няма да ни повярват. Няма да повярват нито на нас, нито на онова, което видят. Защо ли? Защото искат да вярват в противното!

Карас се намръщи, ала Дънкан продължи търпеливо:

— Те се нуждаят от вярата си, стари друже. По-лошо, налага им се да вярват, защото това е единствената им надежда за оцеляване. Нямат нищо, нищо друго, освен надеждата. Ето защо са готови дори да се сражават заради нея. Разбирам ги много добре… — очите на краля се замъглиха и Карас с изумление осъзна, че всичко е било преструвка, че гневът му е бил просто фасада на истинските чувства.

— Сега вече ще могат да се върнат при своите гладни жени и деца и да кажат: „Ще се бием срещу потисниците! А когато победим, стомасите ви отново ще бъдат пълни.“ Това ще им помогне поне за миг да забравят нещастието.

Лицето на Карас се бе изкривило от вътрешни терзания:

— Нужно ли е да се стига толкова далеч? Можем да споделим с тях онова, което…

— Приятелю — прекъсна го меко Дънкан. — В името на бойния чук на Реоркс, кълна ти се, че ако склоня на исканията им, всички ще измрем. Цялата ни раса просто ще престане да съществува.

Високото джудже се втренчи в него.

— Толкова ли е зле? — попита той.

Кралят кимна.

— Точно така. Досега знаеха само малцина. Водачите на клановете, а сега и ти. И те заклевам да запазиш мълчание. Реколтата се оказа пълен провал. Хазната е почти изпразнена, а сега ще трябва да помислим и как да плащаме за войната, която се задава. През зимата ще бъдем принудени да въведем порциони дори за собствените си хора. Изчислихме, че с онова, което имаме, едва ще изкараме до пролетта. А ако добавим още стотици гладни гърла… — Той поклати глава.

Карас просто стоеше, потънал в размисъл. Сетне вдигна глава. В потъмнелите му очи имаше странен блясък:

— Ако това е вярно, нека да бъде така. По-добре да измрем от глад, отколкото да се избиваме един друг! — каза непреклонно.

— Благородни думи, приятелю — съгласи се Дънкан. През цялата зала вече отекваше тътенът на барабани и бойни напеви, по-стари от стените на Пакс Таркас, по-стари дори от костите на света. — И все пак не можеш да ядеш благородството си, Карас. Не можеш нито да го пиеш, нито да увиеш краката си в него или да го гориш в огнището си и да го даваш на изгладнелите деца.

— А какво тогава очаква онези деца, чийто баща ще замине и никога повече няма да се върне? — попита твърдо високото джудже.

Едната вежда на краля се повдигна учудено.

— Какво ли? Ще плачат в продължение на месец — отвърна простичко. — А после ще изядат неговия порцион. И баща им няма да има нищо против.

С тези думи той остави Карас и напусна залата, за да нагледа още веднъж положението на бойниците.

 

 

Докато Дънкан се съвещаваше с Карас в Залата на тановете, Регър Огнената Наковалня и неговите придружители вече се отдалечаваха от крепостта Пакс Таркас, яхнали рунтавите си понита. Виковете и подигравките все още звучаха в ушите им.

Старото джудже не продума в продължение на часове, додето двете огромни кули най-сетне се скриха зад гърба им. Когато се озоваха на някакъв кръстопът, Регър дръпна юздите на кончето си и се обърна към най-младия от ескорта с мрачен, безизразен глас:

— Дарън Железният Юмрук, оттук ще продължиш сам. На север — възрастното джудже извади окъсана кожена кесия. Извади от нея последната си златна монета. В продължение на няколко безкрайни мига той се взира в нея, след което я пусна в дланта на младежа: — Ето. Използвай я, за да прекосиш Новото море. Намери този Фистандантилус и му кажи… кажи му… — Той замълча, осъзнал грандиозността на постъпката си. Нямаше друг избор. — Кажи му, че когато се добере дотук, ще го очаква армия, готова да се сражава в негово име.