Джефри Дивър
Картбланш (18)

Шестнайсета глава

Часът беше пет и половина. Тъй като Фили щеше да получи разузнавателните данни, които чакаше, едва след няколко часа, Бонд предложи да се срещнат за вечеря.

Тя се съгласи и се върна на работното си място, а той написа кодиран имейл до М. с копие до Бил Танър, в който обясни, че Ной е Северан Хидт, и включи резюме на биографията му и какво се е случило в Марч. Добави, че Хидт има връзка с атаката, свързана с Инцидент 20, чрез „плана «Геена»“ и че предстоят още детайли.

Отговорът беше кратък:

007, упълномощен си да продължиш да действаш. Очаква се съответна съгласуваност с местни организации.

М.

Моята carte grise, помисли си Бонд.

Той излезе от кабинета си, качи се с асансьора на втория етаж и влезе в голяма стая, пълна с повече компютри от магазин за електроника. Няколко мъже и жени работеха пред мониторите или на работни станции, каквито можеше да се видят в университетска химична лаборатория. Бонд се приближи до малък кабинет с остъклени стени в отсрещния край и почука на прозореца.

Сану Хирани, шефът на отдел „Кю“ в ГМР, беше слаб мъж на четирийсет и няколко години. Кожата му беше жълтеникава, а буйната му черна коса ограждаше лице, достатъчно хубаво, за да получава роли в Боливуд^[1]. Той беше блестящ играч на крикет, известен с бързия си боулинг^[2], и бе завършил химия, електроинженерство и компютърни науки в най-елитните университети в Обединеното кралство и Америка (където успя във всичко, освен да запознае с любимия си спорт янките, които нито схващаха тънкостите на играта, нито издържаха на продължителността на мача).

Отдел „Кю“ беше технически, поддържащ анклав в ГМР и Хирани контролираше всичко свързано с джунджуриите, които винаги се бяха използвали в занаята, факирите в отдели като „Кю“ и „Наука и технологии“ в ЦРУ прекарваха времето си да измислят нов хардуер и софтуер — миниатюрни камери и фотоапарати, невероятни оръжия, маскировки, комуникационни устройства и уреди за наблюдение. Такова беше и най-новото изобретение на Хирани — свръхчувствителен всеобхватен микрофон, монтиран в мъртва муха. („Бръмбар в бръмбара“ — иронично изкоментира Бонд пред създателя му, който отвърна, че той е осемнайсетият човек, който се шегува по този начин, и добави, че от гледна точка на биологията мухата не е бръмбар.)

Тъй като причината за съществуването на ГМР беше оперативна, голяма част от работата на Хирани се състоеше в грижи да осигурява с достатъчно монокли, бинокли, камуфлаж, комуникационни устройства, специални оръжия и уреди за наблюдение. В това отношение той беше като библиотекар, който проверява дали книгите са описани правилно и върнати ли са навреме.

Специфичната му гениалност обаче беше в това да изобретява и импровизира и да измисля устройства като айкюфона. Освен всичко останало ГМР държеше патента на десетки негови изобретения. Когато беше на мисия и се озовеше в трудно положение, Бонд или някой друг агент от отдел „0“ се обаждаше на Хирани по всяко време на денонощието и той намираше решение. Хирани или хората му измайсторяваха нещо в кабинета и го изпращаха по експресната дипломатическа поща за един ден. Често времето беше от критично значение и Хирани включваше някой от множеството умни новатори и тарикати по света да изработят, открият или модифицират устройството на място.

— Джеймс. — Двамата се ръкуваха. — Чух, че са ти възложили Инцидент 20.

— Така изглежда.

Бонд седна и забеляза книга на бюрото на Хирани. „Тайната война на Чарлс Фрейзър-Смит“, една от любимите му за историята на техническите средства в шпионажа.

— Сериозно ли е?

— Много — лаконично отговори Бонд. На два пъти едва не го бяха убили, докато изпълняваше мисията, при това за период само от четирийсет и осем часа.

Хирани се настани под снимки на първите компютри „Ай Би Ем“ и на индийски играчи на крикет и попита:

— Какво ти трябва?

Бонд заговори тихо, за да не го чуе колегата наблизо, млада жена, която захласнато гледаше екрана на компютъра си.

— Имаш ли комплекти за наблюдение, които може да се монтират на място? Не мога да се добера до компютъра или телефона на обекта, но вероятно ще успея да поставя нещо в кабинета, колата или дома му. Да бъде за еднократна употреба. Сигурно няма да мога да го прибера после.

— Аха… — помръкнаха светлите очи на Хирани.

— Проблем ли има, Сану?

— Трябва да ти кажа, че преди десетина минути ми се обадиха от горе, Джеймс.

— Бил Танър?

— Не, още по-отгоре.

М. По дяволите — изруга наум Бонд. Виждаше накъде отиват нещата.

— Той каза, че ако някой от отдел „0“ иска комплект за наблюдение, веднага да му се обадя — продължи Хирани. — Странно съвпадение.

— Да, странно — намусено се съгласи Бонд.

— Е, да му кажа ли, че някой от отдел „0“ иска комплект за наблюдение? — подсмихна се Хирани.

— Вероятно ще можеш да изчакаш малко.

— Имам няколко чудесни пакета, от които може да си избереш. — Хирани говореше като търговец на коли. — Микрофон, който се захранва по индукция. Трябва само да го сложиш близо до електрически кабел. Не е необходима батерия. Долавя гласове от петнайсет метра разстояние и силата на звука се регулира автоматично, за да няма изкривяване. А, постигнахме голям успех и с още нещо — монета от две лири, възпоменателна, от 1994 г. за тристагодишнината на Английската банка. Относително рядка е и мишената обикновено я запазва за късмет, но не е чак толкова рядка, че да иска да я продаде. Батерията издържа четири месеца.

Бонд въздъхна. Уникалните устройства изглеждаха съвършени. Той благодари на Хирани и добави, че ще се обади. Върна се в кабинета си, където завари Мери Гуднайт на бюрото й. Не видя причина тя да остане там.

— Отивай си у дома. Лека нощ, Гуднайт.

Тя погледна най-новите му наранявания и се въздържа от възможността да се погрижи майчински за него. От опит знаеше, че той ще й откаже.

— Вземи мерки за раните си, Джеймс — каза само и взе чантата и палтото си.

Бонд се облегна назад на стола и изведнъж усети смрадта на пот и прах от тухли под ноктите си. Искаше му се да се прибере вкъщи и да се изкъпе. Да изпие първата си чашка за деня. Най-напред обаче трябваше да свърши нещо.

Той се обърна към екрана на компютъра си и влезе в общата информационна база данни на „Голдън Уайър“, откъдето научи къде се намират служебният офис и домът на Северан Хидт. Учудващото беше, че човекът живееше в беден район на Източен Лондон, известен като Канинг Таун. Главните владения на „Зелена инициатива“ бяха на брега на Темза, близо до Рейнхам, в съседство с Уайлдспейс Консървейшън Парк.

Бонд разгледа сателитните карти на дома на Хидт и на „Зелена инициатива“. Беше изключително важно да наблюдава този човек, но нямаше начин да го направи без подкрепата на Озбърн-Смит и шпионските екипи на отдел „А“ от МИ5, а веднага щом научеше за Хидт, агентът на Трето управление щеше да задържи него и Ирландеца. Бонд отново се замисли за риска. Реални ли бяха опасенията му, че ако двамата бъдат прибрани „на топло“, съзаклятниците им ще ускорят кръвопролитието или ще се изпарят и ще нанесат удар следващия месец или година?

Джеймс Бонд беше научил, че злото е търпеливо.

Да го наблюдава или не?

Той прецени плюсовете и минусите и след още миг колебание с нежелание вдигна телефона.