Джефри Дивър
Картбланш (44)

Четирийсет и втора глава

Бонд не остана смаян от клуб „Лодж“.

Може би навремето, когато е бил място за среща на ловци с бричове и якета, украсени с патрондаши и пушки за едър дивеч, клубът сигурно е бил елегантен, но сега атмосферата беше на банкетна зала, където обикновено се провеждат сватбени тържества. Бонд дори не беше сигурен дали бизонската глава, която се бе втренчила в него близо до входа, е естествена или произведена в Китай.

Той каза името Джийн Терон на една от привлекателните жени на входа. Тя беше русокоса, с пищни форми и носеше тясна пурпурночервена рокля с дълбоко изрязано деколте. Другата беше от зулуско или кхоса потекло, но също с хубаво тяло и издокарана. Бонд си помисли, че организаторите на благотворителния прием знаят как тактически да привлекат различни раси в преобладаващо мъжкия кръг от дарители.

— Гост съм на господин Хидт — добави Бонд.

— А, да — отвърна жената със златистите коси и го заведе в слабо осветено помещение, където се разхождаха над петдесетина души. Там предлагаха вино, шампанско и безалкохолни напитки. Бонд избра шампанско.

Вслушал се беше в съвета за облеклото на Хидт и носеше светлосиви панталони, черно спортно сако и светлосиня риза, без вратовръзка.

С чашата шампанско в ръка, той огледа луксозната зала. Събитието беше на Международната организация срещу глада, базирана в Кейптаун. На триножници бяха поставени снимки на доброволци, които раздават големи торби с помощи на щастливи получатели, предимно жени, и разтоварват чували с ориз и жито от самолети „Херкулес“. Нямаше фотографии на гладуващи мършави деца — подбран с вкус компромис. Организаторите искаха дарителите да се почувстват малко, не прекалено неудобно. Бонд предположи, че в света на алтруизма трябва да се маневрира внимателно — като политиката на Уайтхол.

Мелодичните звуци на „Лейдисмит Блек Мамбазо“ и вдъхновяващите песни на кейптаунската певица Верити, разнасящи се от тонколоните на тавана, осигуряваха приятен музикален фон на вечерта.

Събитието беше мълчалив търг. Масите бяха отрупани с всевъзможни неща, дарени от поддръжници на организаторите — футболна топка с автографите на играчите от „Бафана Бафана“, южноафриканския национален футболен отбор, билети за пътешествие с наблюдение на китове, два почивни дни в Стеленбош, зулуска скулптура, чифт диамантени обеци и много други. Гостите обикаляха и записваха офертите си за всеки предмет на лист хартия. Онзи, който предложеше най-високата сума за нещо, щеше да си го вземе, щом приключеше търгът. Северан Хидт беше дарил вечеря за четирима на стойност осем хиляди ранда — или седемстотин английски лири — в първокласен ресторант.

Виното се лееше щедро и сервитьори сновяха със сребърни подноси с изискани хапки.

Северан Хидт се появи десетина минути след пристигането на Бонд под ръка с придружителката си. Ниъл Дън го нямаше. Бонд се запита дали Ирландеца се интересува какво е станало с убийството на Стефан Дламини. Той кимна на Хидт, който беше в добре ушит морскосин костюм, вероятно американски, ако се съдеше по извивката на раменете. Жената, чието име беше Джесика Барнс, спомни си Бонд, беше облечена в семпла черна рокля и отрупана с бижута, всичките от диаманти и платина. Нямаше грим, нито дори малко червило. Първоначалното му убеждение се потвърди — Джесика Барнс беше изнурена, въпреки привлекателната си фигура и лице. Аскетичността я състаряваше значително и й придаваше призрачен вид. Бонд изпита любопитство. Всяка друга жена на годините на Джесика би прекарала часове да се издокара, за да блесне на събитието.

— А, Терон — прогърмя гласът на Хидт, който закрачи напред, отскубвайки се от Джесика, която го последва. Докато Бонд се ръкуваше с него, жената го гледаше с безразлична усмивка. Той се обърна към нея. Изкуството на занаята изискваше постоянни, често изтощителни усилия. Човек трябва да поддържа изражение на леко любопитство, когато се запознава с някого, известен му само от наблюдение. Случвало се беше човешки живот да бъде отнет заради елементарна неволна грешка: „Приятно ми е, че ви виждам отново“, когато всъщност двамата не се бяха срещали очи в очи.

Бонд запази неутрално изражение, когато Хидт му я представи.

— Това е Джесика. — Хидт се обърна към нея. — Джийн Терон. Работим заедно.

Жената кимна, но задържа погледа си върху очите му и неуверено стисна ръката му. Бонд стигна до извода, че това е знак на несигурност. Друг признак беше чантата й, която тя носеше на рамото си и притискаше между мишницата и гръдния си кош.

Последва разговор за незначителни неща. Бонд издекламира откъси от уроците на Джордан за страната. Внимаваше да бъде точен, в случай че Джесика докладва за разговора им на Хидт. С тих глас той изрази мнението си, че южноафриканското правителство трябва да се занимава с по-важни неща от това да прекръсти Претория на Тсване. Добави, че се радва, че положението с профсъюзите е успокояващо. Да, животът на Източния бряг му харесвал. Плажовете до дома му в Дърбан били много хубави, особено сега, след като опънали мрежи против акули, макар че не бил срещал проблеми с големите бели чудовища, които от време на време ухапвали някой човек. Разговаряха за дивите животни. Джесика наскоро беше ходила в прочутия резерват за дивеч „Крюгер“ и бе видяла как два млади слона късат дървета и храсти. Това й напомнило за бандите в Съмървил, Масачузетс, на север от Бостън, където младежи вандалствали в обществени паркове. А, да, акцентът й му се сторил американски.

— Били ли сте там, господин Терон?

— Моля, наричайте ме Джийн — каза Бонд, докато си припомняше наум биографията, измислена от Бхека Джордан и отдел „Ай“. — Не, но се надявам да отида някой ден.

Погледна Хидт. Езикът на тялото му се беше променил и сега той излъчваше признаци на нетърпение. Погледът към Джесика загатна, че Хидт иска тя да ги остави. Бонд си помисли за обидите, които Бхека Джордан беше понесла от страна на колегите си. Отношението на Хидт към Джесика беше почти същото. След минута тя се извини, че трябва да „напудри носа си“ израз, който Бонд не беше чувал от години. Стори му се иронично, че Джесика го употребява, при положение че не се гримира.

— Мислих за предложението ви и бих искал да се придвижим по-нататък — каза Хидт, щом останаха насаме.

— Добре — отвърна Бонд. Привлекателна млада африканка отново напълни чашите им с шампанско. — Dankie^[1] — добави той и си напомни да не преиграва.

Двамата с Хидт се оттеглиха в ъгъла на залата. По пътя по-възрастният мъж помаха за поздрав и се ръкува с разни хора. Когато се усамотиха под препарирана глава на газела или антилопа, Хидт засипа Бонд с въпроси за броя на гробовете, размерите им, в кои страни се намират и колко близо са властите до откриването на някои от полетата на смъртта. Докато отговаряше импровизирано, Бонд остана смаян от задълбочеността му. Хидт, изглежда, цял следобед беше мислил за проекта. Бонд внимателно си припомняше какво му беше казал и си отбеляза наум после да си го запише, за да бъде последователен за в бъдеще.

— А сега има неща, които аз бих искал да знам — заяви той след петнайсетина минути. — Първо, бих желал да видя завода ви тук.

— Мисля, че трябва.

Хидт не предложи час и Бонд попита:

— Какво ще кажете за утре?

— Това може да е трудно, като имам предвид моя голям проект в петък.

Бонд кимна.

— Някои от клиентите ми бързат. Вие сте първият ми избор, но ако ще има забавяне, ще се наложи да…

— Не, не. Моля ви. Утре ще бъде чудесно.

Бонд се помъчи да изтръгне повече информация, но в същия миг светлините намаляха и на подиума близо до мястото, където стояха Хидт и Бонд, се качи жена.

— Добър вечер — извика тя на английски с южноафрикански акцент. — Добре дошли на всички. Благодаря ви, че дойдохте на нашето събитие.

Тя беше изпълнителният директор на благотворителната организация и Бонд се подсмихна, като чу името й — Фелисити Уилинг^[2].

Според него тя не беше красива като Фили Мейдънстоун. Лицето й обаче беше интересно и поразително, гримирано, то излъчваше нещо хищническо. Очите й бяха тъмнозелени, същински летни листа, озарени от слънцето, а тъмнорусата й коса, прибрана в строг кок на тила, подчертаваше решителните извивки на носа и брадичката й. Беше облечена в тясна морскосиня рокля за коктейли, изрязана дълбоко отпред и още по-дълбоко отзад. Сребристите й обувки имаха тънки каишки и застрашително високи токчета. На шията й блестяха розови перли, на показалеца на дясната й ръка имаше пръстен, също с перла. Късо изрязаните й нокти не бяха лакирани.

Тя огледа публиката с пронизващ, почти предизвикателен поглед и продължи:

— Трябва да ви предупредя. — Напрежението се засили. — В университета бях известна като Фелисити Уилфул^[3], подходящо име, както ще разберете по-късно, когато правя обиколките. Заради личната ви безопасност ви съветвам да държите готови чековите си книжки. — Усмивка замени сериозното изражение. Щом смехът стихна, Фелисити заговори за проблемите с глада. — Африка трябва да внася двайсет и пет процента от храната си… Населението се увеличава, но реколтата днес не е по-богата, отколкото беше през 1980 година… В страни като Централноафриканската република близо една трета от домакинствата са несигурни дали ще могат да си осигурят храна… В Африка недостигът на йод е главната причина за мозъчни увреждания, а недостигът на витамин A за слепотата… Близо триста милиона семейства на континента нямат достатъчно храна. Това се равнява на цялото население на Съединените щати…

Фелисити Уилинг обясни, че Африка, разбира се, не е сама в нуждата си от помощи във вид на храна и че благотворителното дружество атакува тази епидемия по всички фронтове. Благодарение на щедростта на дарителите, мнозина от които са тук, организацията разширила дейността си от южноафриканска в международна благотворителност и отворила офиси в Джакарта, Порт-о-Пренс и Мумбай, като планирала и други.

Тя добави, че най-голямата доставка на царевица, сорго, мляко на прах и други богати на хранителни вещества продукти, изпращана някога за Африка, скоро ще пристигне в Кейптаун и ще бъде разпределена в целия континент.

Фелисити прие аплодисментите, но после усмивката й изчезна. Тя отново се втренчи в тълпата с проницателни очи и заговори с тих, дори заплашителен глас за необходимостта по-бедните страни да станат независими от западните „агрополиси“. Присмя се на преобладаващия подход на Америка и Европа да сложат край на глада: чужди мегафирми насилствено навлизали в страните от Третия свят и изцеждали местните фермери — хората, които знаят как да получават най-големите добиви от земята. Тези предприемачи използвали Африка и други страни като лаборатории, за да изпробват неизпитани методи и продукти като изкуствени торове и генетично модифицирани семена.

— Преобладаващото мнозинство международни агрофирми се интересуват само от печалбата, не и да облекчат страданията на хората. А това е неприемливо.

Накрая Фелисити Уилинг изброи поименно дарителите. Хидт беше сред тях. Той реагира на аплодисментите, като помаха с ръка. Усмихна се, но думите, които прошепна на Бонд, говореха друго:

— Ако искате ласкателства, раздавайте пари. Колкото по-отчаяни са хората, толкова повече те обичат.

Очевидно не му се искаше да бъде там.

Фелисити слезе от подиума и започна да обикаля стаята, а гостите продължиха мълчаливото наддаване.

— Не знам дали имате планове, но ви предлагам да отидем да вечеряме някъде. Аз черпя.

— Съжалявам, Терон, но трябва да се срещна с един партньор. Той току-що пристигна в града за проекта, който споменах.

„Геена“. Бонд определено искаше да разбере кой е партньорът.

— С удоволствие каня всички, включително партньора ви.

— Опасявам се, че тази вечер не е удобно — разсеяно каза Хидт, извади айфона си и прегледа съобщенията или пропуснатите обаждания. След това вдигна глава и забеляза, че Джесика смутено стои сама пред маса с предмети, предложени на търга. Тя го погледна и той нетърпеливо й направи знак да отиде при него.

Бонд се опита да измисли някакъв друг начин да го накара да приеме поканата му, но реши да отстъпи, преди Хидт да заподозре нещо. Прелъстяването в занаята е като прелъстяването в любовта — най-успешно е, ако съумееш да накараш обекта на желанието ти сам да дойде при теб. Нищо не съсипва усилията по-бързо от отчаяното преследване.

— Тогава утре — също така разсеяно отвърна Бонд и се вторачи в телефона си.

— Да, добре — рече Хидт. — Фелисити!

Изпълнителният директор на благотворителната организация се усмихна и се отдели от дебел, плешив мъж в пепелявосиво вечерно сако. Той беше задържал ръката й по-дълго, отколкото повеляваше доброто възпитание. Тя се присъедини към Хидт, Джесика и Бонд.

— Северан. Джесика.

Те допряха бузи.

— Това е мой делови партньор, Джийн Терон, от Дърбан. Дошъл е тук за няколко дни.

Фелисити стисна ръката на Бонд. Той й зададе очевидните въпроси за организацията й и доставката с храна, която щеше да пристигне скоро. Тайно се надяваше, че Хидт ще промени решението си за вечерята.

Ала Хидт погледна още веднъж айфона си и заяви:

— Боя се, че трябва да тръгваме.

— Северан — каза Фелисити. — Мисля, че изказването ми не изрази напълно благодарността ни. Ти ни запозна с неколцина много важни дарители. Не мога да ти се отблагодаря достатъчно.

Бонд запомни думите й. Тя знаеше имената на някои от деловите партньори на Хидт. Той се запита как най-добре да използва връзката.

— За мен е удоволствие да помогна — отговори Хидт. — Провървя ми в живота и искам да споделя късмета си. — Той се обърна към Бонд. — Ще се видим утре, Терон, около обяд, ако е удобно. Сложете си стари дрехи и обувки. — Докосна къдравата си брада с показалеца си и нокътят му отрази лъч жълтеникава светлина. — Предстои ви в разходка в ада.

Хидт и Джесика излязоха и Бонд се обърна към Фелисити Уилинг:

— Статистическите данни са обезпокоителни. Може би ще проявя интерес да помогна.

Той долови парфюма й с ухание на мускус.

— Може би ще проявите интерес?

Бонд кимна.

Тя се усмихна, но усмивката й не стигна до очите.

— Е, господин Терон, на всеки един дарител, който напише чек, двама заявяват, че се „интересуват“, но не виждам от тях нито един ранд. Предпочитам направо да ми кажат, че няма да дадат нищо. Така мога спокойно да продължа работата си. Простете ми, ако съм груба, но водя истинска война.

— И не взимате пленници.

— Не — отвърна Фелисити. Този път усмивката й беше искрена.

Фелисити Уилфул…

— Тогава със сигурност ще помогна — заяви Бонд и се запита какво ще си помислят от отдел „А“, когато видят дарение в отчета за разходите му. — Но не съм убеден дали ще мога да достигна нивото на щедрост на Северан.

— Всеки дарен ранд ни приближава до решението на проблема.

Бонд си даде вид, че се замисля, и после рече:

— Току-що ми хрумна нещо. Северан и Джесика не могат да дойдат на вечеря с мен. Желаете ли да ме придружите след търга?

Тя се замисли.

— Не виждам защо не. Виждате ми се в добра форма.