Джефри Дивър
Картбланш (49)

Четирийсет и седма глава

— Доволни ли сте? — попита Бонд, отвори затвора на пушката и я хвърли на Дън.

Ирландеца с лекота я хвана с големите си ръце. Беше невъзмутим както винаги. Не пророни нито дума.

Хидт обаче изглеждаше доволен.

— Добре. А сега нека отидем в офиса и да пийнем нещо, за да отпразнуваме нашето партньорство… и да ми позволите да се извиня.

— Защото ме принудихте да убия човек?

— Не. Защото ви принудих да повярвате, че убивате човек.

— Какво?

— Уилям!

Мъжът, когото Бонд беше застрелял, скочи и се ухили.

Бонд се завъртя към Хидт.

— Но аз…

— Восъчни патрони — подвикна Дън. — Полицаите ги използват в тренировки, а кинопроизводителите — в сцени с престрелки.

— Подложихте ме на проклета проверка?

— По идея на нашия приятел Ниъл. Беше добра и вие я издържахте.

— Мислите ме за ученик? Вървете по дяволите.

Бонд се обърна и закрачи към портата на градината.

— Чакайте, чакайте — намръщи се Хидт и тръгна след него. — Ние сме делови хора. Така постъпваме, за да бъдем сигурни.

Бонд изруга и продължи да върви по пътеката, като свиваше и отпускаше юмруци.

— Можете да си отидете — настойчиво добави Хидт, но моля ви, Терон, трябва да знаете, че ще се разделите не само с мен, но и с един милион долара, които ще бъдат ваши, ако останете. Ще има и още.

Бонд спря и се обърна.

— Да отидем в офиса и да поговорим. Нека бъдем професионалисти.

Бонд отново погледна мъжа, когото беше прострелял. Човекът продължаваше да се хили доволно.

— Един милион? — попита той.

Хидт кимна.

— Ще бъде ваш утре.

Бонд остана за миг на мястото си и се втренчи в градините, които наистина бяха великолепни, а след това се върна при Хидт и хладно изгледа Ниъл Дън, който изпразваше пушката и я почистваше внимателно, галейки металните части.

Опита се да задържи възмутения си поглед върху лицето му, правейки се на обиден.

И наистина се преструваше, защото се беше досетил за восъчните патрони. Никой, стрелял с пушка с нормален заряд на барут и оловен куршум, не би се заблудил от восъчен патрон, който възпроизвежда далеч по-слаб откат от истинския (даването на халосен патрон на войник във взвод за разстрел е абсурдно, защото той разбира, че куршумът не е истински, в мига, в който стреля). Бонд бе осъзнал истината преди няколко минути, когато мнимият крадец закри с ръце очите си. Хората, които предстои да бъдат застреляни, не предпазват нищо с ръцете си. И той реши, че човекът се страхува да не ослепее, а не че ще бъде убит. Това му подсказа, че патроните са халосни или восъчни.

Той стреля в листа, за да прецени отката, и от съвсем лекия ритник разбра, че патроните не са смъртоносни.

Предположи, че мъжът ще получи заплащане за излагането си на риска. Хидт, изглежда, се грижеше за служителите си, каквото и друго да можеше да се каже за него. Сега това се потвърди. Той отброи няколко ранда и ги даде на човека, който се приближи до Бонд и стисна ръката му.

— Добър стрелец сте, сър. Уцелихте ме на благословено място. Вижте, ето тук! — Той посочи гърдите си. — Един човек ме простреля там долу, сещате се къде. Гадно копеле. Дълго ме боля. И жена ми много се оплакваше.

Тримата отново се качиха в рейнджроувъра и мълчаливо се върнаха в завода. Красивите градини отстъпиха място на ужасяващата Секция „Изчезване“.

Дън спря пред главната сграда, кимна на Бонд и каза на Хидт:

— Нашите партньори? Ще посрещна полетите. Ще пристигнат в деветнайсет часа. Ще ги настаня и ще се върна.

Оказваше се, че Дън и Хидт ще работят през нощта. Дали това вещаеше нещо добро или лошо за бъдещото разузнаване в „Зелена инициатива“? Едно беше ясно — Бонд трябваше да проникне в отдел „Научни изследвания и разработки“.

Дън тръгна, а Хидт и Бонд продължиха към сградата.

— Ще ми я покажете ли? — попита Бонд. — Вътре е по-топло… и няма толкова много чайки.

Хидт се засмя.

— Там няма много за гледане. Ще отидем в кабинета ми.

Той не спести на новия си партньор процедурите на поста на охраната пред задната врата, но пазачите отново пропуснаха инхалатора. Тръгнаха по главния коридор и Бонд пак забеляза табелката на отдел „Научни изследвания и разработки“.

— Но нямам нищо против да разгледам тоалетната — подхвърли той.

— Натам — посочи Хидт и извади мобилния си телефон да се обади.

Бонд забърза по коридора. Влезе в тоалетната, грабна пълна шепа хартиени кърпи и ги хвърли в едната чиния. Пусна водата и хартията задръсти канала. След това отиде до вратата и погледна към мястото, където чакаше Хидт. Беше навел глава и се бе съсредоточил върху разговора. Нямаше камери и Бонд се отдалечи от Хидт, обмисляйки история за прикритие.

Едната кабинка беше заета, а другата беше задръстена, затова тръгнах да търся друга тоалетна. Не исках да ви безпокоя, защото говорехте по телефона.

Приемливо отричане…

Бонд си спомни къде беше видял табелката, когато влязоха, и хукна натам.

НАУЧНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ И РАЗРАБОТКИ

ВХОД ЗАБРАНЕН

Металната врата се отваряше с цифров код и електронна карта. Бонд извади инхалатора и направи няколко снимки, включително на ключалката в близък план.

Хайде — подкани той нищо неподозиращите служители вътре. Все някой трябваше да посети в тоалетната или да си вземе кафе от столовата.

Ала никой не откликна на молбите му. Вратата остана затворена и Бонд реши, че трябва да се върне при Хидт. Завъртя се на пета и отново забърза по коридора. Слава Богу, Хидт още говореше по телефона. Той вдигна глава точно когато Бонд мина покрай вратата на тоалетната. За него Терон току-що беше излязъл оттам.

— Елате, Терон — каза той, след като приключи с разговора.

Поведе Бонд по коридора. Влязоха в голяма стая, която, изглежда, служеше и за кабинет, и за жилище. Срещу големия прозорец беше поставено огромно бюро, което гледаше към империята от боклуци на Хидт. От едната страна имаше спалня. Бонд забеляза, че леглото не е оправено. Хидт отвлече вниманието му от спалнята, затвори вратата и му направи знак да седне на дивана до масичката за кафе в ъгъла.

— Питие?

— Уиски. Шотландско. Да не е смес.

— „Аухентошан“?

Бонд знаеше дестилационната фабрика в покрайнините на Глазгоу.

— Да. И малко вода.

Хидт наля щедро количество в една чаша, добави вода и му я даде, а на себе си сипа южноафриканско „Константин“. Бонд познаваше сладкото като мед вино, наскоро преоткрит вариант на любимото питие на Наполеон. Детронираният император поръчал да му докарат стотици литри на остров Света Елена, където прекарал в изгнание последните години от живота си. Пиел го дори на смъртното си легло.

Мрачната стая беше пълна с антики. Мери Гуднайт развълнувано му беше докладвала за хубавите неща на изгодна цена, които откриваше на лондонския пазар Портобело Роуд, но никоя от вещите в кабинета на Хидт не изглеждаше скъпа. Всичките бяха издраскани, очукани и изкривени. На стените бяха окачени стари фотографии, картини и барелефи. Каменни плочи показваха избледнели изображения на гръцки и римски богове и богини, но Бонд не знаеше кои са.

Хидт седна и двамата вдигнаха чаши. Той огледа с обич стените.

— Повечето от тези неща са от сгради, които фирмата ми е разрушила. За мен те са като реликви от тела на светци. Между другото, това също ме интересува. Старото и изхвърленото ми дават утеха. Не мога да ви кажа защо, нито искам да знам. Мисля, че повечето хора прахосват твърде много време да се чудят защо са такива, каквито са. Приеми природата си и я задоволи. Аз обичам разрухата и упадъка — неща, които другите отбягват. — Хидт млъкна и сетне попита: — Искате ли да знаете как започнах този бизнес? Разказът е поучителен.

— Да, ако обичате.

— На младини имах трудни времена. Е, кой не е имал, разбира се, но аз бях принуден да започна работа от малък. Случи се така, че постъпих във фирма за събиране на отпадъци. Бях боклукчия в Лондон. Един ден колегите ми и аз си почивахме и пиехме чай, когато шофьорът посочи апартамент на отсрещната страна на улицата и рече: „Там живее един тип от «Кларкънуел»“.

„Кларкънуел“ беше вероятно най-големият и преуспял престъпен синдикат в британската история. Сега беше разтурен, но в продължение на двайсет години членовете му управляваха брутално територията си около Айлингтън и бяха отговорни за двайсет и пет убийства.

Хидт разказваше и черните му очи блестяха.

— Заинтригувах се. След чая продължихме обиколките си, но без другите да разберат, скрих наблизо боклука от онзи апартамент. През нощта се върнах, взех чувала и прегледах съдържанието му. Рових няколко седмици. Проверих всяко писмо, кутия, сметка и опаковка от кондом. Повечето неща бяха безполезни, но намерих едно интересно — бележка с адрес в Източен Лондон, на която пишеше само: „Тук“. Аз обаче имах представа какво означава. В онези дни припечелвах допълнителни приходи като търсач. Знаеш ли за тях? Обикалят плажа в Брайтън или Истборн и търсят монети и пръстени в пясъка, след като летовниците са си тръгнали за деня. Имах хубав детектор за метал и следващия уикенд отидох в имота, споменат в бележката. — Хидт се оживи. Забавляваше се. — За десетина минути намерих пистолета. Купих си комплект за взимане на отпечатъци и макар да не бях експерт, отпечатъците върху пистолета и бележката, изглежда, съвпадаха. Не знаех точно за какво е използван пистолетът, но…

— Но защо да го заравят, ако не е бил използван за убийството на някого?

— Точно така. Срещнах се с човека от „Кларкънуел“. Казах му, че съм дал пистолета и бележката на моя адвокат. Естествено, нямаше никакъв адвокат. Блъфирах. Добавих, че ако не му се обадя до час, той ще ги изпрати на Скотланд Ярд. Рискувах ли? Разбира се. Но рискът беше пресметнат. Мъжът пребледня и веднага ме попита какво искам. Назовах цифра. Той плати в брой. Бях на път да основа своя малка фирма за събиране на отпадъци, която постепенно прерасна в „Зелена инициатива“.

— Това придава нов смисъл на думата „рециклиране“, нали?

— Да. — Забележката се стори забавна на Хидт. Той отпи малка глътка вино и се втренчи в двора. Сферите от пламъци блестяха в далечината. — Знаете ли, че има три неща, които задължително трябва да видите, ако сте астронавт в космоса? Великата китайска стена, египетските пирамиди и старото сметище „Фреш Килс“ в Ню Джърси.

Бонд не знаеше това.

— За мен отпадъците са повече от бизнес — продължи Хидт. — Те са прозорец към обществото… и към душите ни. — Той се наведе напред. — Вижте, възможно е неволно да придобием нещо в живота — чрез подарък, по невнимание, наследство, съдба, грешка, алчност, мързел, но когато изхвърлим нещо, винаги го правим с хладнокръвно намерение. — Хидт отпи голяма глътка вино. — Терон, знаете ли какво е ентропия?

— Не.

— Ентропия е основната истина за природата — обясни той, като щракаше с дългите си жълти нокти. — Тенденцията към разруха и хаос във физиката, обществото, изкуството, живите същества… във всичко. Пътят към анархията. — Той се усмихна. — Звучи песимистично, но всъщност е едно от най-прекрасните неща в света. Никога не можеш да сгрешиш, като прегърнеш истината, а това е истината. — Очите му се спряха на барелеф на стената. — Знаете ли, че промених името си?

— Не — отговори Бонд, но си помисли: Маартен Холт.

— Промених го заради бащиното си име и малкото си име, дадено ми от баща ми. Не исках да имам нищо общо с него. — Хидт се усмихна студено. — Избрах Хидт, защото напомня за тъмната половина на главния герой в „Доктор Джекил и мистър Хайд“, която прочетох, когато бях ученик, и много харесах. Мисля, че всички ние имаме публична половина и тъмна половина, и романът го потвърждава.

— А Северан? Необичайно име.

— Нямаше да мислите така, ако бяхте живели в Рим през II и I век преди Христа.

— Така ли?

— Учил съм история и археология в университета. Знаете ли за какво се сещат хората, когато споменете древния Рим? Императорите от династията Юлий-Клавдий — Август, Тиберий, Калигула, Клавдий и Нерон. Поне така мислят, ако са чели „Аз, Клавдий“ или са гледали Дерек Джакоби в страхотния сериал по Би Би Си. Но цялата тази династия е управлявала твърде кратко, малко повече от сто години. Да, да, mare nostrum^[1], преторианската гвардия, филмите с Ръсел Кроу… всичките много декадентски и драматични. „Боже мой, Калигула, тя е твоя сестра“. За мен обаче истината за Рим се е разкрила много по-късно в друга династия, на Северите, основана от Септимий Север, много години след като Нерон се самоубива. Те властвали по време на упадъка на Римската империя. Управлението им достига кулминацията си в Периода на анархията, както го наричат историците.

— Ентропия — отбеляза Бонд.

— Именно — засия Хидт. — Видях статуя на Септимий Север. Малко приличам на него и затова заимствах фамилията му. — Той се съсредоточи върху Бонд. — Неспокоен ли се чувствате, Терон? Не се тревожете. Не сте сключили сделка с Ахав^[2]. Аз не съм луд.

Бонд се засмя.

— Не съм си го помислял. Честна дума. Мислех за милиона, който споменахте.

— Разбира се. — Хидт се втренчи изпитателно в Бонд. — Утре ще се осъществи първият от няколкото проекта, с които се занимавам. Главните ми партньори ще бъдат тук. Вие също ще дойдете. И тогава ще видите какво представляваме.

— Какво ще поискате да направя за един милион? — намръщи се Бонд. — Да застрелям някого с истински патрони?

Хидт поглади брадата си. Наистина приличаше на римски император.

— Не е необходимо да правите нищо. Проектът е завършен. Само ще гледаме резултатите. И ще празнуваме, надявам се. Ще наречем милиона ви предплата. И след това ще имате много работа.

Бонд положи усилия да се усмихне.

— Радвам се, че съм включен.

В същия миг мобилният телефон на Хидт иззвъня. Той погледна екранчето, стана и се обърна. Бонд предположи, че са възникнали някакви затруднения. Хидт не се ядоса, но мълчанието му показа, че не е доволен. Той затвори.

— Съжалявам. Проблем в Париж. Инспектори. Профсъюзи. Проблемът е на „Зелена инициатива“. Няма нищо общо с утрешния проект.

Бонд не искаше да го кара да заподозре нещо, затова реши да си тръгне.

— Добре. В колко часа ме искате утре?

— Десет сутринта.

Бонд си припомни първата засечена информация, която БПКС бяха разшифровали, и уликите, които беше намерил в Марч за времето, когато атаката щеше да се състои, и осъзна, че има малко повече от дванайсет часа, за да разбере какво представлява планът „Геена“ и да го осуети.

На прага се появи силует. Джесика Барнс. Бонд не харесваше жени с прекалено много грим, но отново се зачуди защо тя не използва поне малко.

— Джесика, това е Джийн Терон — разсеяно го представи Хидт. Беше забравил, че се запознаха снощи.

Жената не му го напомни.

Бонд стисна ръката й. Тя отвърна с плахо кимане, а после се обърна към Хидт.

— Коректурите на рекламите не дойдоха. Ще пристигнат чак утре.

— Тогава ще ги прегледаш, нали?

— Да, но няма какво повече да правя тук. Бих искала да се върна в Кейптаун.

— Нещо възникна. Ще остана тук още няколко часа, а може би и по-дълго. Може да почакаш…

Очите на Хидт се стрелнаха към вратата, зад която Бонд беше видял леглото.

Джесика се поколеба и после въздъхна.

— Добре.

— Аз се връщам в града. Мога да ви закарам, ако желаете — предложи Бонд.

— Така ли? Няма ли да представлява трудност? — попита тя, но въпросът й не беше отправен към Бонд, а към Хидт.

Той гледаше нещо на телефона си и вдигна глава.

— Много сте любезен, Терон. Ще се видим утре.

Двамата се ръкуваха.

— Totsiens^[3] — каза Бонд като истински африканер. Беше научил думата благодарение на езиковата школа на капитан Бхека Джордан.

— Кога ще се прибереш вкъщи, Северан? — попита Джесика.

— Когато мога — разсеяно отговори Хидт и набра някакъв номер.

Пет минути по-късно Джесика и Бонд бяха на предния пост на охраната, където той отново мина през детектора за метал. Ала преди да вземе пистолета и мобилния си телефон, към него се приближи пазач.

— Какво е това, сър? Виждам нещо в джоба ви.

Инхалаторът. Как беше забелязал леката издутина в якето му, по дяволите?

— Нищо.

— Искам да го видя, ако обичате.

— Не крада нищо от сметището — троснато каза Бонд — ако това си мислите.

— Правилата ни са съвсем ясни, сър — търпеливо настоя мъжът. — Ще го видя или ще трябва да повикам господин Дън или господин Хидт.

Ще носите прикритието си до гроба…

Бонд спокойно извади черната найлонова тубичка и му я показа.

— Това е лекарство.

— Така ли?

Пазачът я взе и я разгледа внимателно. Обективът на фотоапарата беше скрит навътре, но за Бонд изглеждаше очевиден. Човекът се накани да му я върне, но сетне промени решението си, повдигна капачката и сложи палец върху буталото.

Бонд погледна към валтера си на дървения рафт с прегради. Намираше се на три метра и зад други двама въоръжени охранители.

Пазачът натисна буталото… и тънка мъгла денатуриран спирт едва не изпръска лицето му.

Сану Хирани, разбира се, беше създал играчката с характерната си далновидност. Пулверизаторът беше истински, макар че химичното вещество вътре не беше, а фотоапаратът се намираше в долната част на основата. Миризмата на спирт беше силна. Пазачът сбърчи нос и очите му се насълзиха. Той върна тубичката на Бонд.

— Благодаря, сър. Надявам се, че не ви се налага често да използвате лекарството. Изглежда доста неприятно.

Без да го удостои с отговор, Бонд пъхна в джоба си инхалатора и получи оръжието и телефона си.