Луиз Пени
Убийствено студена (13)

Глава единайсета

— Не беше чак толкова лоша — заяви Рут Зардо и отново запуши бутилката вино с тапата. Беше си сипала още една чаша, без да предложи на гостите си.

Гамаш и Лемио седяха на белите пластмасови столове, които Рут наричаше „моята салонна гарнитура“, в леденостудената кухня. Домакинята носеше два проядени от молци пуловера, а полицаите седяха с палтата.

Лемио разтърка длани и с мъка устоя на желанието да духне в тях, за да ги сгрее. След като разпитаха семейство Мороу, двамата с Гамаш бяха пресекли селския площад, за да влязат в най-малката къща, която младият полицай бе виждал в живота си. Приличаше повече на колиба, имаше две прозорчета на главния етаж и едно на горния. Бялата боя се белеше, а една от лампите на верандата беше изгоряла.

Отвори им жена, хилава като върлина, изпъната и рошава. Всичко в нея беше слабо. Тялото, ръцете, устните и търпението. Когато влязоха в коридора, осветен от слаби крушки, Лемио се препъна на няколко пъти в купчини книги.

— Виждам, че в Surete вече вземате инвалиди — отбеляза Рут, като размаха бастуна си. — Все пак изглежда по-добре от последната, която доведохте. Как се казваше? Няма значение. Пълна скръб. Много невъзпитана. Сядайте, но не се заседявайте.

Лемио пак разтърка длани, после взе химикалката и почна да пише.

— Някои хора определиха Си Си дьо Поатие като жестока и егоистка — каза Гамаш и малко се изненада, че не вижда дъха си.

— Е, и какво?

— Ами, не звучи да е била много добър човек.

— Разбира се, че не беше много добър човек. Но не беше и много лоша. Искам да кажа… — Старата поетеса отпи глътка вино, после остави чашата на кръглата пластмасова масичка. — Кой не е жесток и егоист?

Гамаш бе забравил удоволствието да общуваш с Рут Зардо. Засмя се и я погледна в очите. Тя също се закиска.

Робер Лемио не разбра какво става.

— Какво мислите за мадам Дьо Поатие?

— Мисля, че беше кисела, злобна и много жестока жена. Но подозирам, че си е имала причина за това. Просто все още не я познавахме достатъчно добре, за да си обясним защо е такава.

— От колко време я познавате?

— Малко повече от година. Тя купи имението на Тимър Хадли.

Рут гледаше внимателно Гамаш, за да улови реакцията му, но остана разочарована. Той бе реагирал на тази новина по-рано, у Клара и Питър. От тях научи, че Си Си е купила имението „Хадли“ Тогава и тримата изведнъж се умълчаха и полицай Лемио отново остана да се чуди какво не е разбрал.

При последното си посещение в имението „Хадли“ Арман Гамаш едва не изгуби живота си заедно с Питър, Клара и Бовоар. Ако наистина имаше прокълнати къщи, тази бе една от тях.

Гамаш никога нямаше да забрави онова подземие и мрака. Дори в дома на Клара, пред веселия огън, с топла чаша в ръце и заобиколен от приятели и колеги, той потрепери. Не искаше да се връща на онова тъмно място, но знаеше, че ще се наложи.

Си Си дьо Поатие бе купила имението. Което я описваше по-красноречиво от цял куп определения и епитети.

— Идваше само уикендите — продължи Рут, след като не постигна очаквания ефект с новината. — Със съпруга и дъщеря си. Жалки същества. У Си Си поне имаше някаква искра. Някакъв живот. Тези двамата са просто отпуснати пихтии. Тлъсти и мързеливи. Тъпи. Много тъпи.

За Рут Зардо да си тъп бе най-голямата обида. Пълната противоположност на добър и симпатичен.

— Какво стана на кърлинга? — попита Гамаш.

Когато спомена за близките на Си Си, Рут като че ли се ядоса. Заговори по-рязко и кратко:

— Тя умря.

— Ще трябва да обясните с малко повече думи, за да ни помогнете — подкани я инспекторът.

— Отборът на Ем губеше, както обикновено. И тогава Си Си умря. — Рут се облегна назад и го погледна предизвикателно.

— Не ни разигравайте, мадам Зардо — любезно каза Гамаш и се втренчи настоятелно в нея. — Трябва ли пак да играем старата игра? Не ви ли омръзва?

— От кое? От гнева ли? Какво лошо има в него? — отговори тя и вдигна насмешливо чашата си като за тост.

— Защо сте гневна?

— Вас убийството не ви ли разгневява?

— Вие не сте гневна заради убийството. Или поне не само заради него. Има още нещо.

— Умно момче. Сигурно много са ви го казвали в училище. Колко стана часът?

Гамаш не се смути от тази внезапна промяна на темата. Погледна часовника си.

— Пет без петнайсет.

— След няколко минути трябва да тръгвам. Имам важен ангажимент.

— Какво се случи на кърлинга? — повтори Гамаш.

Лемио затаи дъх. Не знаеше защо, но моментът му се стори важен. Възрастната поетеса погледна главния инспектор. От лицето и стойката й струеше омраза. Гамаш спокойно посрещна погледа й с открито, замислено и решително изражение.

Рут Зардо премигна. На Лемио му се стори, че с това моментно действие тя прогони гнева и неочаквано отвори очи в нов свят. Или поне поведението й бе ново. Жената си пое дълбоко въздух и кимна. Усмихна се леко.

— Вие изкарвате най-лошото от мен, инспекторе.

— Искате да кажете, че ще бъдете откровена?

— Да, опасявам се.

— Моите извинения, мадам.

Гамаш стана за момент от пластмасовия стол и се поклони. Тя кимна леко.

Лемио не можеше да си обясни какво става. Реши, че двамата навярно изпълняват странен англосаксонски ритуал, игра на агресия и подчинение. От личен опит съдеше, че това рядко се случва при срещи на франкофони. Имаше чувството, че франкоканадците са много по-открити в общуването. Но англоговорещите? Те бяха толкова потайни. Никога не можеш да разбереш какво си мислят, камо ли какво чувстват.

— Бях на трибуните, до Габри. Мачът беше започнал отдавна. Ем губеше, както вече казах. Горката Ем винаги губи. Толкова са зле, че веднъж нарече отбора си „Бъдете спокойни“. В един момент Габри ме побутна. Чу се вик, че се е случило нещо.

Рут описа сцената, както си я спомняше. Надигнала се да види каква е причината за суматохата. Дебелите шуби и шапки на околните й пречели. В един момент трибуната се изпразнила — всички хукнали към преобърнатия стол.

Рут също тръгнала натам, като си помислила, че на Кай й е станало зле. Закрещяла:

— Идва командирът на противопожарния отряд, дайте път!

Разбира се, нямало пожар, пък и тя не очаквала да има. Въпреки това от опит знаела, че колкото и да мразят официалните власти, хората винаги очакват някой да поеме командването и да им каже какво да правят.

Си Си лежала по гръб. Мъртва. Рут веднага разбрала. Но пак трябвало да стори всичко възможно.

— Оливие, ти почваш сърдечен масаж. Питър? Къде е Питър Мороу?

— Тук съм. — Той притичал от езерото, като си проправил път през тълпата. — Какво е станало?

— Ти ще й правиш изкуствено дишане.

Питър не се поколебал. Коленичил до Оливие, готов да действа, и двамата погледнали Рут в очакване на инструкции.

— Габри, намери мъжа й — извикала тя. — Клара?

— Да?

— Извикай дъщерята.

После се обърнала към двамата мъже и сигурна, че ще изпълнят всяка нейна заповед, започнала да брои.

— Имахте ли представа какво се е случило с мадам Дьо Поатие? — попита сега Гамаш, с което я върна към настоящия момент.

— Не, никаква.

Дали само му се стори, или Рут трепна леко с очи. Главният инспектор изчака за момент, но тя не добави друго.

— Какво стана после?

— Били Уилямс каза, че е готов да тръгне с пикапа. Някой се беше обадил на Бърза помощ, но от болницата казаха, че ще им трябват двайсет минути, докато дойде линейката, и още двайсет обратно. С пикапа беше по-бързо.

Рут описа ужасното пътуване до Ковънсвил и разказът й съвпадна до голяма степен с този на Питър Мороу.

— Колко е часът? — отново попита тя.

— Пет и пет.

— Трябва да вървя.

Рут стана и тръгна по коридора, без да поглежда двамата полицаи, сякаш спасението я чакаше при входната врата. Гардеробите и шкафовете заскърцаха и затракаха от тежките им стъпки. „Скелети — помисли си Лемио. — Или бутилки. Или и двете.“ Рут Зардо му беше крайно неприятна и той недоумяваше защо инспекторът я харесва.

— Хайде, вън.

Рут отвори вратата и двамата полицаи едва успяха да обуят обувките си, преди старицата да ги изблъска навън с изненадващо силна ръка.

Гамаш бръкна в джоба на палтото си и извади не шапка или ръкавици, както Лемио очакваше, а книга. Отвори я и я подаде на Рут под единствената слаба крушка над вратата.

— Попаднах на това в Монреал.

— Отлична находка. Чакайте да позная. Намерили сте я в книжарница.

— Не точно — отговори той. Все още не смяташе да й разкрива истината.

— И предполагам, че искате автограф?

— Вече има автограф. Бихте ли погледнали, ако обичате?

Лемио очакваше да последва сприхав отговор, но не позна. Рут се приближи и погледна тънката книжка, която Гамаш отвори.

— Смърдиш. С обич, Рут — прочете поетесата.

— На кого подарихте тази бройка?

— Как очаквате да помня на кого давам всяка книга, която подписвам?

— Посвещението е необичайно дори за вас. Моля ви, помислете, мадам Зардо.

— Нямам представа. И закъснявам.

Рут слезе от верандата и тръгна през площада към светлините на магазинчетата отсреща. По средата обаче спря и седна.

В тъмното. На студа. На заледена пейка насред селския площад.

Лемио остана смаян от наглостта на жената. Изритала ги бе под претекст, че има важен ангажимент, а сега безсрамно седеше на пейката, без да прави нищо. Фрапираща обида! Младият полицай се обърна да попита шефа си какво мисли по въпроса, но Гамаш изглеждаше вглъбен в мисли. Рут Зардо гледаше прекрасните осветени борове и блестящата коледна звезда, а Арман Гамаш наблюдаваше нея.