Луиз Пени
Убийствено студена (14)

Глава дванайсета

Лемио реши да изтича до колата, паркирана пред дома на семейство Мороу, и да запали. Още нямаше да се прибират, но се беше стъмнило и на двигателя му трябваха няколко минути да загрее. Ако запалеше сега, когато дойдеше време да тръгват, вътре щеше да се е стоплило, а прозорците нямаше да са запотени: две предимства в студената декемврийска нощ.

— Не мога да разбера нещо, господин главен инспектор — обърна се към Гамаш, когато се върна при него.

— Има много неща, които са странни — усмихна се началникът. — Какво по-точно те тревожи?

— Това е първото ми разследване на убийство, както знаете.

— Да, знам.

— Но ми се струва, че ако човек иска да убие някого, има много по-добри начини.

— Какви например?

— Ами, честно казано, почти всичко друго, освен да удари жена с ток по средата на замръзнало езеро. Малоумно е.

Точно това притесняваше и Гамаш. Изглеждаше малоумно.

— Така де, може да я застреля или да я удуши. Или пък сега, в разгара на зимата, може просто да я закара на разходка и да я изхвърли от колата. Ще стане идеална ледена статуя за Празника на снега в Ковънсвил. Не виждам логика.

— Това е урок номер две.

Двамата тръгнаха към бистрото на Оливие. Лемио подтичваше, за да не изостава от едрия мъж, който вървеше с равномерни, но големи крачки към ярко осветения ресторант.

— Със сигурност има логика.

Гамаш внезапно спря и Лемио трябваше да свърне рязко встрани, за да не се блъсне в него. Инспекторът погледна сериозно младия си колега.

— Добре запомни това. Във всичко има логика. Във всичко. Просто още не сме я разбрали. Трябва да се научиш да виждаш през очите на убиеца. Това е трикът, Лемио, и затова не всеки може да разследва убийства. Трябва да помниш, че за извършителя всичко е изглеждало като отлична идея, като разумно действие. Повярвай ми, никой убиец не си казва: „Леле, това е много глупаво, но все пак ще го направя“. Не, Лемио, нашата работа е да открием логиката.

— Как?

— Като съберем веществени доказателства, разбира се. Това е голяма част от работата.

— Но има и още нещо, нали?

Лемио знаеше, че Гамаш има блестяща професионална биография. За разлика от колегите си, той винаги успяваше да открие убиеца. Лемио запази пълно мълчание. Сега едрият мъж щеше да му разкрие тайната си.

— Слушаме.

— Само това ли?

— Слушаме много внимателно. Това помага ли ти? — Гамаш се усмихна широко. — Слушаме, докато ни заболят ушите. Не, полицай, истината е, че просто трябва да слушаме.

Гамаш отвори вратата на бистрото и влезе.

— Добре дошли! — Оливие се приближи и го целуна по двете бузи. — Чух, че се задава сняг.

— Пет сантиметра утре. — Гамаш кимна дълбокомислено. — Може би повече.

— Според „Метео медия“ или прогнозата за Бърлингтън?

— Радио „Канада“.

— О, те казаха, че сепаратистите ще спечелят на последния референдум. Не може да се вярва на прогнозите им.

— Може би сте прав, Оливие — засмя се Гамаш и представи Лемио.

Бистрото беше пълно с хора, които се наслаждаваха на питие преди вечеря. Инспекторът кимна към няколко маси:

— Добра посещаемост.

— Винаги е така около Коледа. Има много семейства и след събитията от деня всички идват при Рик.

При Рик ли? Какъв Рик? Лемио отново не разбра. Днес сигурно щеше да постави рекорд. До момента във всеки разговор от това разследване имаше нещо, което го озадачаваше, особено при англосаксонците. Сега главният инспектор говореше на френски с друг кореняк от Квебек, но Лемио отново се чувстваше объркан. Нещата не вървяха на добре.

— Хората не изглеждат много разстроени — отбеляза Гамаш.

— C’est vrai^[1] — съгласи се Оливие.

— Чудовището умря и селяните празнуват — намеси се Габри, който се приближи иззад инспектора.

— Габри — смъмри го Оливие. — Държиш се ужасно! Не си ли чувал, че за мъртвите се говорят само хубави неща?

— Извинявай, прав си. Си Си е мъртва. — Габри погледна Гамаш. — Това е хубаво.

— О, боже! — възмути се Оливие. — Бягай оттук.

— Salut, mon amour!^[2] — Габри прегърна Гамаш и добави шеговито: — Още ли не си зарязал жена си?

— А ти твоята?

— С Оливие мислим да се омъжим впрочем, след като законът вече го позволява. — Габри застана до партньора си. — Главният инспектор може да ни бъде кум.

— Мислех, че Рут ще ни кумува.

— О, да. Съжалявам, инспекторе.

— Е, аз пък може да съм ви кума. Кажете ми, ако решите. Чух, че днес сте положили големи усилия да спасите мадам Дьо Поатие.

— Не повече от Питър и подозирам, че доста по-малко от Рут. — Оливие кимна към тъмното, където въпросната дама седеше невидима сама в студа. — Тя скоро ще дойде за вечерната си доза скоч.

Такъв бил важният й ангажимент значи, помисли си Лемио.

— Бих искал да наема две стаи в пансиона ви — каза Гамаш на Габри.

— Нали този път няма да сте с онази ужасна стажантка?

— Не, само аз и инспектор Бовоар.

— Merveilleux.^[3] Ще ви запазим стая.

— Merci, patron.^[4] До утре тогава.

Когато излизаха, Гамаш прошепна на Лемио:

— „При Рик“ е от филма „Казабланка“. Още един урок: ако не знаеш, питай. Трябва да си готов да признаеш, че нещо не ти е ясно, иначе ще се объркваш все повече или още по-зле, ще достигнеш до грешни изводи. Всички грешки, които съм правил, са били, защото съм приемал нещо за вярно и съм действал, сякаш е факт. Много е опасно, полицай Лемио. Повярвайте ми. Чудя се дали вече не сте си направили грешни изводи.

Думите много засегнаха Лемио, който наистина искаше да впечатли Гамаш. Ако искаше да си свърши работата, трябваше да го впечатли. Сега обаче неизвестно защо началникът смяташе, че Лемио е на грешен път. Доколкото той самият знаеше, не беше на никакъв път и не беше достигнал до каквито и да било изводи относно случая. Кой би могъл толкова рано?

— Действайте много внимателно, полицай Лемио. Често си мисля, че трябва да си татуираме на всяка ръка, с която стреляме или пишем: „Може и да греша“.

Двамата стояха пред бистрото. Лицето на Гамаш бе в сянка, но Лемио предположи, че главният инспектор се усмихва. Сигурно се шегуваше. Началникът на отдел „Убийства“ в Surete du Quebec не може да пропагандира такива съмнения в себе си. Все пак младежът знаеше, че работата му е да се учи от Гамаш. И знаеше, че ако гледа началника си и слуша добре, ще разгадае не само мистерията, а и самия главен инспектор.

Робер Лемио копнееше да успее.

Извади бележника си и в кучешкия студ си записа двата урока. Изчака малко, в случай че има още нещо, но Арман Гамаш изглеждаше вцепенен. Замръзнал на място, с топла шапка и ръкавици — всичко беше готово. С изключение на него самия.

Стоеше загледан към нещо в далечината. Нещо отвъд живописното селце, отвъд Рут Зардо и нейните осветени коледни елхи. Гледаше нещо в мрака.

Когато се вгледа по-внимателно и очите му привикнаха към тъмнината, Лемио успя да различи един малко по-тъмен силует в нощта. Къща на върха на възвишение, надвесено над селото. Силуетът сякаш постепенно придоби форма и на фона на тъмното небе и още по-тъмната борова горичка се очертаха контурите на кули. От един комин излизаше призрачна струйка дим, провлечена като гирлянда над дърветата.

Гамаш си пое въздух и издиша пухкаво облаче пара. Обърна се към младежа и се усмихна:

— Готов ли сте?

— Да, господин инспектор.

Лемио не знаеше защо, но изведнъж го обхвана смътен страх. Радваше се, че Арман Гамаш е до него.

 

 

На върха на хълма Лемио спря колата до снежна пряспа. Надяваше се, че шефът му ще има достатъчно място да слезе.

Гамаш успя. Изправи се и за момент се вгледа в голямата тъмна къща, после решително тръгна по дългата алея към неосветената входна врата. С приближаването си към имението „Хадли“, чиито щори бяха спуснати като клепачи на змийски очи, все повече изпитваше усещането, че някой го наблюдава.

Опита се да се отърси от това чувство. Беше плод на въображението му, но то бе особеност на характера му, която бе започнал да приема и дори да насърчава. Понякога въображението му помагаше. Друг път го измъчваше. Не знаеше кое от двете надделява.

* * *

Ришар Лион наблюдаваше от къщата двамата приближаващи се мъже. Единият явно беше по-главен. Не само тръгна първи по алеята, а и личеше, че командва. Това бе качество, което Лион винаги забелязваше у другите, може би защото напълно липсваше в него самия. Другият мъж бе по-дребен, по-слаб и когато вървеше, леко подскачаше — походка на млад човек.

Ришар си пое дълбоко въздух. Опита се да се успокои. „Бъди мъж. Бъди мъж“ — повтори си наум. Полицаите бяха почти на вратата. Дали да отиде и да отвори, преди да позвънят? Дали да изчака? Дали ще изглежда грубо, ако ги накара да чакат? Или ако отвори вратата предварително, ще покаже нервност?

Ришар Лион мислеше трескаво, но тялото му бе като вцепенено. Това беше естественото му състояние. Имаше много подвижен мозък и много инертно тяло.

„Бъди мъж — мислеше си. — Стисни здраво ръцете им. Гледай ги в очите. Говори с нисък глас.“ Измърмори нещо, опитваше се да понижи гласа си под обичайния си сопранов регистър. Зад него, в мрачната дневна, дъщеря му Кри се взираше втренчено в нищото.

Какво сега? Обикновено Си Си му казваше какво да прави в такива моменти. „Бъди мъж. Стегни се.“ Не беше изненадващо, че гласът й още звучи в главата му. Даже почти го успокояваше.

„Боже, какъв си некадърник!“

Почти. Би му помогнала повече, ако кажеше нещо конструктивно, например „Иди да отвориш бе, идиот!“ или „Сядай и ги остави да чакат. Боже мили, аз ли трябва да правя всичко?“

Звънецът иззвъня и Ришар Лион подскочи като ужилен.

„Кретен! Нали знаеше, че са там. Трябваше да отидеш да отвориш, преди да стигнат до вратата. Сега ще си помислят, че показваш неуважение. Боже, какъв си нещастник!“

* * *

Арман Гамаш стоеше пред вратата и се опитваше да прогони спомените от последното си идване тук. Стараеше се да възприема имението „Хадли“ просто като сграда. Сграда, построена с обикновени материали. Същите, от които бе направен и неговият дом в Отремон. Тази къща с нищо не се различаваше от останалите. Но въпреки това имението сякаш стенеше и трепереше.

Гамаш се овладя, изпъчи се леко и вдигна глава. Проклет да бъде, ако позволи на една къща да го уплаши. И въпреки това част от него се чувстваше като шестгодишно момченце, което е застанало пред прокълната къща и едва устоява на желанието да хукне презглава към дома.

„Сигурно ще съм незабравима гледка“ — помисли си. Представи си как ще гледа Лемио, ако началникът му хукне с писъци надолу към селото. По-добре да не го прави. Засега.

— Може би не са вкъщи — измънка младежът, като се огледа плахо.

— Вкъщи са.

— Здравейте!

Вратата внезапно се отвори и стресна Лемио. На прага се показа нисък набит мъж, който говореше с много дълбок глас. На Гамаш му прозвуча, сякаш наскоро е прекарал тежък ларингит. Мъжът на прага се покашля и пробва отново:

— Здравейте — повтори, този път с по-нормален тон.

— Господин Лион? Аз съм Арман Гамаш, началник на отдел „Убийства“ в Surete du Quebec. Извинете за безпокойството.

— Разбирам — отговори Лион, доволен от избора си на думи и звученето на гласа си. Не звучеше, сякаш е репетирал. — Ужасен, ужасен ден. Покрусени сме, разбира се. Влезте.

В ушите на Гамаш думите на мъжа прозвучаха отрепетирани. Или може би не съвсем. Те самите бяха подходящи, но тонът не бе на място. Лион звучеше като актьор, който е заучил добре репликите си, но не се е вживял достатъчно в ролята.

Гамаш си пое дълбоко въздух и прекрачи прага. Почти се изненада, че над главата му не закръжиха призраци и демони и не се случи нищо катастрофално.

Просто се озова в мрачното антре. Едва се сдържа да не се изсмее.

Къщата не се беше променила много. Първото, което гостът виждаше в неприветливото антре, отново бе старата ламперия от тъмно дърво. Студеният мраморен под беше безупречно чист. Докато следваха Лион към дневната, Гамаш забеляза, че няма коледна украса. Нямаше и много светлина. Запалени бяха няколко лампи, но не достатъчно, за да направят стаята по-приветлива.

— Дали не можем да запалим още някоя лампа?

Гамаш кимна на Лемио, който веднага обиколи помещението и запали няколко лампи, докато вътре стана достатъчно светло, макар и не много по-жизнерадостно. Стените бяха голи, ако не се броят по-светлите правоъгълници, където предишният собственик е държал окачени картини. Си Си и мъжът й не си бяха дали труд да пребоядисат. Всъщност не си бяха дали труд да направят нищо. Мебелите явно бяха останали от преди — масивни и с много орнаменти, и както съвсем скоро щяха да установят двамата с Лемио, изключително неудобни.

— Това е дъщеря ми, Кри — заяви Лион и посочи дебелото момиче с жълта лятна рокля, седнало на дивана. — Кри, тези мъже са от полицията. Кажи „добър вечер“.

Тя не каза нищо.

Гамаш седна до нея и я погледна в очите. Почуди се дали не страда от аутизъм. Определено изглеждаше дистанцирана, но пък бе видяла майка си да умира. Би било необичайно за дете да не е потиснато при такива обстоятелства.

— Кри, аз съм Арман Гамаш. От полицията. Много съжалявам за това, което се случи с майка ти.

— Тя винаги е такава — обясни Лион. — Макар че, изглежда, е добра в училище. Предполагам, че е нормално за младо момиче. Тези капризи.

„Добре се справяш — помисли си Ришар. — Успяваш да ги заблудиш. Само не прецаквай нещата. Преструвай се на опечален от смъртта на жена си и грижовен към дъщеря си. Дръж се като мъж.“

— На колко години е Кри?

Лемио седна на един стол в ъгъла и извади бележника си.

— Тринайсет. Не, чакайте. На дванайсет. Момент да сметна. Беше…

„Ох, леле.“

— Няма проблем, господин Лион, можем да проверим. Мисля, че ще е добре да поговорим насаме с вас.

— О, Кри няма да има нищо против, ако говорим пред нея, нали?

Последва мълчание.

— Но аз имам — каза Гамаш.

Като слушаше всичко това и записваше, Лемио се опитваше да следва съвета на шефа си и да не си прави прибързани заключения за малодушния, бъбрив, превзет, глупав дребен човечец.

— Кри, би ли отишла в другата стая да погледаш телевизия?

Кри продължи да седи втренчена в нищото.

Лион леко почервеня.

— Кри, на теб говоря. Моля те, излез…

— Можем ние да отидем в друга стая.

— Не е необходимо.

— Напротив — заяви Гамаш и стана.

Вдигна ръка и побутна Лион пред себе си. Дребосъкът послушно излезе в коридора и влезе в съседната стая. На вратата Гамаш се обърна и погледна Кри, дебела и проскубана, като отгледана в саксия.

Това продължаваше да бъде една трагична къща.