Луиз Пени
Убийствено студена (22)

Глава двайсета

— Ще се оправя — каза Бовоар. Беше блед като мъртвец.

— Сигурно — съгласи се Гамаш, докато буквално го носеше нагоре по стълбите към стаята му в пансиона.

Главният инспектор помогна на колегата си да се съблече и пусна водата във ваната. По-късно, изкъпан и успокоен, Бовоар се изтегна в голямото легло под мекия бархетен чаршаф и пухения юрган. Гамаш оправи възглавниците и зави добре младия детектив. Само дето не го целуна за лека нощ. Остави му табличка с чай и бисквити на удобно място. Беше сложил под краката му грейка с гореща вода и сега топлината бавно се разпространяваше по треперещото тяло на Бовоар, който никога не се бе чувствал толкова болен и толкова облекчен.

— По-добре ли си?

Жан Ги кимна. Опитваше се да не трака със зъби. Гамаш постави хладната си ръка върху челото на болния за момент и се вгледа в трескавите му очи.

— Ще донеса още една грейка. Как мислиш?

— Би било чудесно.

Бовоар се чувстваше като болно тригодишно дете, което търси утеха в силните уверени очи на баща си. Гамаш се върна след малко с грейката.

— Тя ме прокле — заяви Жан Ги, като се сви и прегърна топлата грейка. Вече не му пукаше, дори да се държи като момиче.

— Хванал си грип.

— Оная Мама ме прокле да хвана грип. О, боже, мислите ли, че съм отровен?

— Имаш грип.

— Птичи грип?

— Човешки грип.

— Или САРС^[1]? — Бовоар се надигна. — Може би умирам от САРС.

— Най-обикновен грип — успокои го Гамаш. — Трябва да тръгвам. Ето ти телефона, ето ти чая. Ето я и кофата. — Вдигна тенекиената кофа, за да му я покаже, после пак я остави до леглото.

Когато Жан Ги се разболееше като малък, майка му определяше някоя кофа за „повръщало“, макар че и двамата знаеха, че не повръщането е големият проблем.

— Сега си почивай и поспи — заръча Гамаш.

— Когато се върнете, ще съм умрял.

— Ще ми липсваш.

Гамаш оправи белия пухен юрган, отново пипна челото на колегата си и излезе на пръсти. Бовоар вече спеше.

— Как е той? — попита Габри, когато главният инспектор слизаше по стълбите.

— Заспа. Ще бъдете ли тук още известно време?

— Да, ще го наглеждам.

Гамаш облече палтото си и застана на прага.

— Станало е по-студено.

— Да, снегът спря. Чух, че утре очакват температурата да падне до минус двайсет.

Двамата погледнаха навън. Слънцето отдавна беше залязло, дърветата и езерото бяха огрени от изкуствена светлина. Няколко души разхождаха кучета или се пързаляха с кънки. Бистрото светеше приветливо, вратата му се отваряше и затваряше при влизането на всеки нов клиент, зажаднял за следобедния си пунш.

— Сигурно е около пет — отбеляза Габри, като кимна към селския площад. — Рут. Изглежда почти жива.

Гамаш излезе от топлия пансион и бързо тръгна покрай площада. Помисли си дали да не спре да поговори с Рут, но се отказа. Нещо в тази жена убиваше желанието за разговор. Снегът скърцаше под краката му — ясен знак, че температурата пада. Заради лекото щипане по кожата му Гамаш имаше чувството, че минава през облак от микроскопични иглички. Очите му се насълзиха. С голямо съжаление подмина бистрото. Беше дошъл с намерение да сяда там всеки следобед, да преглежда записките си и да говори с местните жители.

Бистрото бе тайното му оръжие за разкриване на убийци. Не само в Трите бора, а и във всяко квебекско село. Най-напред намираше уютна кръчма или бистро; после откриваше убиеца. Защото Арман Гамаш знаеше нещо, за което малцина от колегите му се досещаха. Всяко убийство имаше две дълбоко човешки страни: убитият и убиецът. Да приемеш извършителя за звяр или изверг, означаваше да му дадеш преимущество, което не заслужава. Не. Убийците са хора и в основата на всяко убийство се крие емоция. Изкривена, несъмнено. Уродлива, грозна. Но емоция. Толкова силна, че е способна да тласне човек да отнеме живот.

Работата на Гамаш бе да събира веществени доказателства, но също така да събира емоции. И единственият начин да го постигне, който знаеше, бе да опознае хората. Да наблюдава и да слуша. Да внимава. А най-лесно това се постигаше в измамно непринудени ситуации в измамно непринудена обстановка.

Като бистрото, например.

Когато мина покрай него, Гамаш се запита дали сега убиецът е там, дали се наслаждава на чаша шотландско уиски или греян сайдер в студената нощ. Дали се топли на камината в компанията на приятели? Или е някъде навън, в студа и мрака? Дали е отритнат от обществото, озлобен, раним и съсипан?

Мина по сводестия каменен мост и се наслади на тишината. Такъв беше ефектът на снега. Трупаше се като мек чист юрган, който заглушава всички звуци и запазва живота на всичко отдолу. Земеделците в Квебек си пожелаваха само две неща за зимата: много сняг и продължителен студ. Ранното затопляне бе катастрофално. То подлъгваше младите и уязвими посеви да се покажат и да загинат из корен в гибелен мраз.

— И ей го загинал като мене! — изрецитира на глас Гамаш, изненадан сам от себе си. Прощалното слово на Уулзи. Шекспир, разбира се. Но защо изведнъж се сети точно за него?

А вдругиден студ свива смъртоносен

и тъкмо той — наивникът! — си мисли,

че славата му зрее, изведнъж

захапва го във корена и ей го

загинал като мене^[2]!

Дали загиваше? Дали беше измамно чувството, че всичко е под контрол, че всичко върви по план?

Случаят „Арно“ не е приключил, предупредил го бе приятелят му Мишел Бребьоф. Дали скоро щеше да го връхлети убийствен студ? Гамаш разтърка тялото си, за да се стопли и да се почувства по-уверен. Изсумтя развеселено и поклати глава. Мисълта му подейства стъписващо. В един момент си главен инспектор Гамаш, началник на отдел „Убийства“ в квебекската полиция, и разследващ убийство, а в следващия преследваш въображението си в пустошта.

Отново се спря и разгледа старото село с подредени в кръг обичани домове, населявани от обичани хора.

Дори Рут Зардо. Правеше чест на това тихо, спокойно селце, че обитателите му са намерили в сърцата си място за наранен човек като Рут.

Ами Си Си дьо Поатие? Дали бяха способни да намерят място и за нея? Или за съпруга и детето й?

Гамаш плахо отмести очи от блестящия светъл кръг, който бе Трите бора, към мрака и имението „Хадли“. То изпъкваше като грешка, която доказва правилото. Намираше се извън кръга, на границата на селото. Извън общността.

Дали убиецът беше там, в онова злокобно място, което сякаш излъчваше омраза?

Гамаш стоеше в смразяващия студ и се питаше защо Си Си е искала да привлича омраза. Защо я е създавала на всяка крачка? Смъртта й не беше натъжила никого. Липсата й не бе оставила празнота у никого, доколкото той виждаше. Дори в семейството й. Може би най-вече в семейството й. Наклони леко глава на една страна, сякаш това щеше да улесни мисленето му. Не се получи. Каквато и бегла мисъл да бе започнала да се оформя в ума му, изчезна. Нещо, свързано с омразата.

Гамаш се обърна и тръгна към бившата гара, осветена почти толкова ярко, колкото и бистрото.

— Началник! — извика Лакост почти с влизането му. — Радвам се да ви видя. Къде е инспекторът?

— Болен е. Мисли, че Беатрис Майер го е проклела.

— Няма да е първата жена, която го прави.

— Вярно е — засмя се Гамаш. — Къде е полицай Никол?

— Излезе. Говори няколко часа по телефона и тръгна.

Лакост се вгледа в лицето му, за да провери дали и той споделя подозренията й, че Никол отново е забъркала каша. Сякаш нещо отвътре я караше да проваля и своята кариера, и техните разследвания. Гамаш обаче не реагира.

— Ти какво имаш да ми докладваш?

— Един куп съобщения. Обади се съдебната лекарка. Каза, че ще ви чака в бистрото на Оливие в пет и половина. Някъде в района ли живее?

— В Клегхорн Холт, по-нататък по линията. Трите бора й е на път. Открила ли е нещо ново?

— Завършила е доклада за аутопсията. Иска да поговори с вас за това. Лемио също се обади от Монреал. Каза, че ви е изпратил нещо по интернет. От главното управление. Иска обаче и да се чуе с вас. Но преди това… — Лакост се върна на бюрото си и Гамаш я последва. — Открих Елеонор дьо Поатие.

Седна и щракна с мишката. На монитора й се появи картина. Черно-бял портрет на жена в средновековно облекло, на кон и със знаме в ръка.

— Разкажи.

— Ето я. Елеонор дьо Поатие, или Елеонор Аквитанска.

Лакост посочи монитора. Гамаш си взе стол и седна до нея. Намръщи се, цялото му тяло се наклони напред като привлечено от екрана. Нещата започнаха да му се изясняват.

— Кажи какво знаеш.

— Какво знам или какво мисля? И в двата случая — не много. Си Си дьо Поатие пише, че майка й и баща й са Елеонор и Анри дьо Поатие. От Франция. В книгата си — Лакост посочи екземпляра на бюрото си — твърди, че е имала охолно детство във Франция. После се появили финансови проблеми и била изпратена в Канада при далечни неназовани роднини, нали така?

Гамаш кимна.

— Е, това е Елеонор. — Лакост отново кимна към средновековната ездачка, после пак щракна с мишката и картината се смени. — А пък това е баща й. — На екрана се появи портрет на строг и здрав русокос мъж с корона. — Хенри Плантагенет. Английският крал Хенри II.

— Не разбирам.

— Единствените Анри и Елеонор дьо Поатие във Франция са те.

— Това е безумие — заяви Гамаш. Нищо не разбираше.

— Явно никога не сте били тийнейджърка.

— Какво искаш да кажеш?

— Романтичните момичета се вълнуват от такива неща. Силна и нещастна кралица, благороден крал. Кръстоносни походи. Елеонор дьо Поатие е участвала в кръстоносен поход с първия си съпруг. Създала армия от триста жени и яздила с разголени гърди през част от пътя. Поне така разказва легендата. Впоследствие се развела с Луи VII и се омъжила за Хенри.

— И живяла щастливо до края на дните си?

— Не съвсем. Той я хвърлил в тъмница, но преди това тя му родила осем деца. Едно от тях е Ричард Лъвското сърце. Била е забележителна жена.

Лакост се вгледа в ездачката и си представи, че е част от нейната армия. Че язди с разголена гръд през Палестина, предвождана от тази невероятна жена. Под въздействието на Елеонор Аквитанска се развихряше въображението не само на тийнейджърките.

— Ричард Лъвското сърце ли? Но няма дъщеря на име Си Си, нали?

— Която да е дизайнер и да живее в Трите бора? Не. Хенри II умира през 1189 година, Елеонор — през 1204. Тъй че или Си Си дьо Поатие отдавна е надживяла отреденото й време на този свят, или — само предположение — лъже. Нищо чудно, че цялата парижка полиция ми се присмива. Слава богу, че им се представих за полицай Никол.

Гамаш поклати глава:

— Значи си ги е измислила. Върнала се е едно хилядолетие назад, за да си създаде родители. Защо? Защо го е направила? И защо точно те?

Двамата се умълчаха за момент.

— Кои са истинските й родители тогава? — попита след малко Лакост.

— Това е важен въпрос.

Гамаш отиде на бюрото си. Беше пет и двайсет. Имаше време само да говори с Лемио, преди да отиде на срещата с доктор Харис. Отвори съобщенията си и набра номера, оставен от младия полицай.

— Полицай Лемио — извика младежът в слушалката.

— Гамаш — изкрещя главният инспектор в отговор, без дори да знае защо вика.

— Началник, радвам се, че се обадихте. Получихте ли рисунката от Surete? Художникът каза, че ще ви я изпрати.

— Току-що отворих писмата. Какво друго каза той и защо крещим?

— На автогарата съм. Току-що пристигна автобус. Художникът каза, че по всяка вероятност, когато е умряла, Ел е стискала нещо в ръка. Врязало се е в кожата й.

— И това обяснява порязванията на дланта й?

— Именно. — Автобусът вероятно тръгна или двигателят му се изключи, защото страничният шум намаля. Лемио заговори нормално: — Дадох му снимката от аутопсията и той нарисува схемата, както поискахте. Не е много точна, както ще видите.

Докато младият полицай говореше, Гамаш преглеждаше писмата си в търсене на някое от чудатия художник, който работеше в недрата на Surete. Щракна с мишката на съобщението и изчака, докато файлът се изтегли по мъчително бавната модемна връзка.

Малко по малко картинката се появи.

— Говорих с други бездомници от района за Ел — продължи Лемио. — Не са много приказливи, но повечето си я спомнят. Имало кратко сбиване за мястото й, когато си тръгнала. Изглежда, по техните стандарти „жилището“ й се равнява на президентски апартамент. Странно, че го е зарязала.

— Странно, наистина — измърмори Гамаш, докато гледаше как картината бавно се появява на екрана. Само половината се беше заредила. — Браво, добре се справихте, Лемио. Идвайте насам.

— Слушам.

Гамаш се усмихна. Представи си усмивка и на лицето на младежа.

Остана втренчен в монитора през следващите пет минути, докато файлът се теглеше. Сантиметър по сантиметър. И когато се появи цялата рисунка, главният инспектор се облегна назад, сключи ръце върху корема си и се вгледа в нея.

Изведнъж се сепна и погледна часовника. Пет и трийсет и пет. Време беше за срещата с патоложката.