Луиз Пени
Убийствено студена (9)

Глава седма

— Joyeux Noel, tout le monde^[1] — с грейнало лице поздрави Ем гостите си, когато отвори вратата няколко минути по-късно.

Хенри, едногодишната й овчарка, изскочи навън и заподскача покрай тях, преди да бъде подкупен с парче коледен сладкиш, за да се прибере в къщата. Веселата суматоха помогна да се отърсят от неловкото усещане след избухването на Си Си. Като че ли цялото село се струпа едновременно пред стълбището на широката веранда; докато се качваха, хората изтръскваха снега от шапките и палтата си.

Къщата на Емили бе голяма стара дървена постройка, разположена от другата страна на селския площад, точно срещу дома на семейство Мороу. Оливие спря до верандата, като внимаваше да не обърне тавата с поширана сьомга.

Когато се приближаваше до къщата на Ем, особено нощем, Оливие винаги се чувстваше като омагьосан. Имаше усещането, че е попаднал в приказка — от онези, които като малък четеше с фенерче под одеялото, пълни с отрупани с рози хижи и каменни мостчета, с бумтящи огнища и щастливи влюбени, хванати за ръце. Баща му беше спокоен, защото си мислеше, че синът му разглежда „Плейбой“, но Оливие правеше нещо далеч по-приятно и опасно: мечтаеше един ден да създаде собствен приказен свят с феи и елфи. И поне отчасти бе успял. Самият той стана фея^[2]. А погледнеше ли къщата на Ем, озарена с жълтеникава светлина, знаеше, че е попаднал точно в книжката, с която се успокояваше като дете, когато светът му се стореше прекалено студен, жесток и несправедлив.

Сега Оливие се усмихна и продължи към къщата, за да поднесе коледния си подарък на Ем. Стъпваше внимателно, за да не се подхлъзне на леда, който навярно се криеше под тънката снежна покривка. Снежнобялата покривка бе колкото красива, толкова и опасна. Човек никога не знаеше какво се крие отдолу. Квебекската зима можеше да те омагьоса, но и да те погуби.

При идването на всеки гост в кухнята се трупаха нови и нови гозби и фурната се препълни с тенджери и пайове. Купи със захаросан джинджифил, череши с шоколадова глазура и плодове, поръсени със захарни кристалчета, правеха компания на пудинги, торти и сладки. Малката Роуз Левек гледаше захласнато една buche de Noel — традиционна „коледна цепеница“, приготвена от ароматно тесто за кекс и покрита с дебела глазура. Момиченцето стискаше с дебели пръстчета покривката, на която бяха бродирани Дядо Коледа, елените му и коледни елхи. В дневната Рут и Питър приготвяха напитки; Рут сипа уискито си в съд, който обичайно служеше за ваза.

Лампичките на елхата светеха; децата на Вашон седяха отдолу и четяха етикетите на планината от опаковани в цветна хартия подаръци, като търсеха своите. Огънят в камината грееше като лицата на някои гости. В столовата бе разпъната разтегателна маса, която се превиваше под тежестта на касероли и тортиери, печен боб с карамелизиран сос и пушена на кленови дърва шунка. На председателското място като старомоден джентълмен се мъдреше печената пуйка. Както всяка година в центъра на масата бе поставена една от пищните и пъстри цветни аранжировки на Мирна. Тази година кошницата й включваше клонки от бял бор, подредени около прекрасен червен амарилис. В своеобразната борова гора, върху постеля от мандарини, червени боровинки и шоколадови бонбони, бе сгушена музикална кутия, която свиреше хуронската коледна песен^[3].

Оливие постави сьомгата на масата. За децата имаше пунш и те, оставени без надзор, се тъпчеха с бонбони.

Така Емили Лонпре организираше своя reveillon — тържество, което по стара квебекска традиция обхващаше Бъдни вечер и Коледа, както майка й и баба й бяха правили в същия този дом в същата тази нощ. Клара забеляза, че Ем се суети из стаята, и я прегърна през тънката талия.

— Да помогна ли?

— Не, скъпа. Искам само да се уверя, че всички се забавляват.

— Тук винаги се забавляваме — увери я искрено Клара. Целуна Ем по бузата и усети солен вкус. Емили беше плакала и Клара знаеше защо. На Коледа хората, които не можеха да бъдат сред нас, напомняха за себе си.

— Е, кога смяташ да свалиш брадата на Дядо Коледа? — попита Габри, като седна до Рут на износения диван пред огнището.

— Гадняр.

— Кучка.

— Я ги вижте само! — Мирна седна от другата страна на Рут и за малко не изстреля двамата от дивана със силата на тежестта си. Направи жест с чинията си към няколко млади жени, които бяха застанали до елхата и критикуваха взаимно прическите си. — Онези момичета си мислят, че косите им са скапани. Ако знаеха какво ги чака…

— Така е — обади се Клара и се огледа за стол.

Стаята беше пълна, хората бърбореха на френски и английски. Накрая Клара седна на пода и остави препълнената си чиния на масичката. Питър също дойде.

— За какво си приказвате? — попита.

— За прически — отговори Мирна.

— Спасявай се — посъветва го Оливие и протегна ръка към Питър. — За нас е късно, но ти още можеш да се измъкнеш. Доколкото разбрах, на другия диван се води удивителен разговор за проблеми с простатата.

— Сядай! — Клара дръпна мъжа си за колана. — Онези момичета там си мислят, че косите им не изглеждат добре.

— Да почакат само до критическата — измърмори Мирна.

— Проблеми с простатата ли? — обърна се Питър към Оливие.

— И хокей.

— Ама вие не слушате ли, момчета?

— Толкова е трудно да си жена — заоплаква се престорено Габри. — Първо идват мензисът, после някой звяр като вас ни отнема девствеността, след това децата ни зарязват и вече не знаем кои сме…

— След като сме жертвали най-хубавите години от живота си за неблагодарни мръсници и егоистични деца — додаде Оливие. — После, точно когато почнем да се занимаваме с грънчарство и тайландска кухня, прас…

— Или не — вметна Питър, като се усмихна на Клара.

— Внимавай, момченце — предупреди тя и го боцна с вилицата си.

— Менопауза! — довърши Оливие с дълбок глас като на телевизионен говорител.

— Никога не съм карал мъж да прави пауза — обади се Габри.

— Първите бели косми са нещо, за което наистина си струва да се оплакваш — отбеляза Мирна, без да коментира шегите на мъжете.

— А какво ще кажеш за първия косъм, който се появява на брадичката ти? — вметна Рут. — Ето това вече е повод да се оплакваш от окосмяването си.

— Така е, бога ми! — засмя се Мама Би, като се присъедини към компанията. — Ония дългите корави косми.

— Не забравяйте мустаците — добави Кай и с усилие се настани на мястото, отстъпено й от Мирна.

Габри стана, за да седне Мама.

— Дали сме тържествена клетва — продължи Кай, като кимна на Мама и погледна Ем, която говореше със съседите си. — Ако една от нас се озове в безсъзнание в болницата, другите ще се погрижат да ги изтръгнат.

— Кое, животоподдържащите системи ли? — попита Рут.

— Не, космите на брадичката. — Кай погледна Рут с лека тревога. — Теб те махаме от списъка за свиждане. Мама, отбележи си!

— О, отписала съм я още преди години.

Клара отиде до масата с празната си чиния и след малко се върна с плодове в сметана, браунита и анасонови бонбони.

— Откраднах ги от децата — каза на Мирна. — Побързай, ако искаш и ти да си вземеш. Ще почнат да си ги пазят.

— Просто ще изям твоите. — Мирна се опита да вземе бонбон от чинията на Клара, но застрашителна вилица посрещна ръката й. — Наркоманки такива, жалки сте — измърмори, като погледна преполовената ваза с уиски на Рут.

— Тук грешиш — каза Рут, като проследи погледа й. — Алкохолът беше моят наркотик едно време. Като тийнейджърка се опиянявах от приемането; като двайсетгодишна — от одобрението; на трийсет — от любовта; след четирийсетте уискито стана моят наркотик. И така продължи доста години. Но сега единственото, за което копнея, е да се изхождам редовно.

— Аз съм пристрастена към медитацията — обади се Мама, като изяде трета порция плодове в сметана.

— Ето ти идея — обърна се Кай към Рут. — Върви при Мама в школата. Тя може да избави всеки от лайната му с медитация.

Изказването й бе посрещнато с неловко мълчание. Клара се помъчи да си представи нещо друго, което да замести отвратителната картина, изникнала във въображението й. За нейно облекчение, Габри взе книга от купчината под масичката и я размаха.

— Като заговорихме за лайна, това не е ли книгата на Си Си? Ем сигурно я е купила на твоята премиера, Рут.

— От нея сигурно са продали толкова бройки, колкото и от моята. Предатели такива — измърмори Рут.

— Чуйте това! — Габри отвори „Бъди спокоен“ и Клара забеляза, че Мама настръхва, сякаш иска да стане от дивана, но Кай стисна ръката й и я спря. — Затова — започна да чете Габри — е логично, че цветовете също като емоциите са вредни. Неслучайно отрицателните емоции се свързват с цветове: червено за гняв, зелено за завист, синьо за тъга. Но ако съберете всички тези цветове в едно, какво получавате? Бяло. Бялото е цветът на божественото, на баланса. Целта е да се постигне баланс. И това може да стане само ако задържите емоциите си вътре — за предпочитане под бяла покривка. Това е ли-биен, едно древно и уважавано учение. Тази книга ще ви научи как да криете истинските си чувства и да ги пазите от злонамерения свят, който ви осъжда. Ли-биен е древното китайско изкуство да рисуваш отвътре. Да задържаш цветовете и емоциите. Това е единственият начин човек да постигне мир, хармония и спокойствие. Ако всички пазим емоциите вътре в себе си, няма да има съперничество, огорчение, насилие, война. С „Бъди спокоен“ аз предлагам на вас и на света мир. — Габри затвори книгата и отбеляза: — Тази вечер госпожата не демонстрира добри умения по ли-биен.

Питър се засмя с останалите, но внимаваше да не поглежда никого в очите. Дълбоко в себе си беше съгласен със Си Си. Емоциите бяха опасно нещо. Най-добре бе да ги държиш скрити дълбоко под повърхността.

— Ама в това няма никаква логика! — възкликна Клара. Беше разлистила книгата и четеше друг пасаж.

— Да не би в предното да имаше? — попита Мирна.

— Е, не, но тук пише, че е получила философията на живота си в Индия. А нали казва, че ли-биен е китайско учение?

— Нима очакваш да намериш нещо смислено в тая книга?

Клара отново се зачете и след малко цялата се тресеше. Вдигна лице и погледна загрижените си приятели.

— Какво има? — попита Мирна, като протегна ръка към приятелката си.

— Имената на духовните й учители — успя да изрече Клара между хлипанията. Мирна не можеше да разбере дали приятелката й плаче, или се смее. — Кришнамурти Дас, Рави Шанкар Дас, Ганди Дас. Рамен Дас. Халил Дас. Джибран Дас. Дори я наричат Си Си Дас.

Клара се разкикоти гръмогласно. Както и повечето присъстващи.

Повечето. Но не всички.

— Не виждам нищо лошо в това — вметна Оливие, като бършеше очите си. — С Габри сме последователи на „Хаген Дас“^[4].

— Един от любимите ти филми е Das Boot^[5] — каза Клара на Питър, — значи и ти трябва да си просветен.

— Така си е, макар че това е направо тъжно.

Клара се облегна на Питър, за да не падне от смях, а Хенри дотича и заподскача край тях. След като се овладя и успокои кучето, тя с изненада забеляза, че Мама си е тръгнала.

— Добре ли е? — Клара се обърна към Кай, която гледаше как приятелката й се отдалечава към столовата и Ем. — Нещо неуместно ли казахме?

— Не.

— Не сме искали да я обидим — добави, като зае мястото на Мама до Кай.

— Не сте я обидили. Дори не говорехте за нея.

— Смеехме се на неща, които Мама приема сериозно.

— Смеехте се на Си Си, не на Мама. Тя знае разликата.

И все пак Клара не беше убедена. Си Си и Мама Би бяха кръстили фирмите си по един и същи начин — „Бъди спокоен“. И двете живееха в Трите бора, и двете следваха сходен духовен път. Питаше се дали не крият нещо повече от емоциите си.

* * *

Виковете „Весела Коледа!“ на английски и френски заглъхнаха в свежата нощ след края на празненството. Емили помаха за довиждане на последните гости и затвори вратата.

Часът бе два и половина в коледната нощ и тя беше изтощена. Подпря се на масата, за да си почине, и бавно влезе в дневната. Клара, Мирна и останалите бяха раздигнали; тихо измиха чиниите, докато тя седеше с чашка уиски в ръка и си приказваше с Рут на дивана.

Винаги бе харесвала Рут. Всички много се изненадаха, когато преди повече от десетилетие тя издаде първата си стихосбирка. Никой не очакваше, че сприхава и намусена жена като нея може да сътвори такава красота. Но Ем знаеше. Винаги бе знаела. Това бе едно от нещата, по които си приличаше с Клара, както и една от многото причини да хареса още при първата им среща арогантната млада жена, изпълнена с дързост и талант. Клара виждаше неща, които другите не можеха. Като онова момченце от филма „Шесто чувство“, само че вместо духове виждаше доброто. Което само по себе си бе доста обезпокоително. Колко по-комфортно е да виждаш лошата страна на хората — това ти дава предостатъчно оправдания за собственото ти лошо поведение. Но доброто? Не, само истински забележителните хора виждат доброто у другите.

Макар че — Ем знаеше — не във всеки имаше добро.

Отиде при уредбата, отвори чекмедже и внимателно вдигна вълнена ръкавица. Под нея имаше плоча. Ем я сложи в уредбата и посегна към копчето за пускане с изкривен и треперещ пръст като по-немощна версия на „Сътворението на Адам“ от Микеланджело. Когато се насочи към дивана, взе ръкавицата със себе си. Държеше я така внимателно, сякаш в нея има ръка.

Мама и Кай си бяха легнали в спалните за гости. Трите приятелки от години прекарваха коледите заедно и отбелязваха празника по свой особен и кротък начин. Ем подозираше, че това ще е последната й Коледа. Подозираше, че ще е последната и за Кай, а може би и за Мама.

Два и половина.

Плочата засвири и Емили Лонпре затвори очи.

* * *

В една от стаите за гости Мама Би чу встъпителните ноти на концерт за цигулка в ре мажор на Чайковски. Бъдни вечер бе единственият ден в годината, когато го слушаше, макар че навремето бе любимото й произведение. Навремето беше много специално и за трите. Най-вече за Ем, но това беше естествено. Сега тя го пускаше само веднъж годишно, в малките часове на Коледа. Мама го слушаше и си представяше приятелката си сама в дневната, а сърцето й се късаше. Но уважаваше и обичаше Ем твърде много, за да я лиши от тези самотни мигове с тъгата по сина й.

Тази нощ собствената й тъга правеше компания на Мама. „Бъди спокойна, бъди спокойна“, повтаряше си непрекъснато. Но мантрата, която я утешаваше през годините, изведнъж се оказа безполезна — целебната й сила бе открадната от онази ужасна, извратена, зловеща жена. Проклетата Си Си дьо Поатие.

* * *

Кай се въртеше в леглото, а ставите й пукаха. Дори обръщането на една страна й причиняваше нетърпима болка. Тялото й се предаваше. Предаваше богу дух, както се казва. Но всъщност бе точно обратното. Всъщност тя се превръщаше в дух. Кай отвори очи и изчака да се нагодят към мрака. В далечината чу музиката на Чайковски. Сякаш достигаше до нея не през оглушалите й уши, а през гърдите й; проникваше право в сърцето й и нотите се загнездваха там. Беше почти непоносимо. Кай си пое дълбоко хрипливо въздух и едва не изкрещя на Емили да спре плочата. Да спре тази божествена музика. Но не го направи. Твърде много обичаше приятелката си, за да я лиши от тези мигове насаме с Дейвид.

Музиката й напомни за друго дете. Кри. Кой кръщава детето си Кри? „Вик“ на френски. Имената са важни, Кай много добре го знаеше. Думите са важни. Онова дете пя като ангел и — макар за кратко — ги осени с божествена радост. Но с няколко добре подбрани думи майка му опорочи онова, което минути по-рано бе прекрасно. Си Си беше като алхимик с абсурдната дарба да превръща златото в олово.

Какво бе чула майката на Кри, за да реагира така? Със сигурност не беше чула същия глас. А може би беше и точно това е проблемът? Може би чуваше и други гласове.

Нямаше да е първата.

Кай се опита да прогони тази мисъл, но тя продължи да се натрапва в съзнанието й. Намеси се и друга мисъл, друг глас — лиричен и ирландски, мъжки и нежен:

— Трябваше да помогнеш на това дете. Защо не направи нещо?

Все същият въпрос и все същият отговор. Страхуваше се. Страхувала се бе през целия си живот.

Ето го, настъпва мракът,

който толкоз дълго чака.

И накрая — нищо ново.

Стиховете на Рут Зардо прозвучаха в главата й. Тази вечер мракът имаше име и лице, и розова рокля.

Мракът не беше Си Си, а обвинението, олицетворено от Кри.

Кай премести поглед встрани, сви юмруци под чаршафа и ги притисна до брадичката си, за да се стопли. От години не можеше да се стопли. Видя червените цифри на електронния будилник. Три часът. А тя бе тук, в окопа си. Премръзнала и разтреперана. Тази нощ бе получила възможност да изкупи всичките страхливи постъпки в живота си. Трябваше само да защити онова дете.

Кай знаеше, че скоро ще получи знак. Че скоро ще се наложи да изпълзи от окопа и да се изправи пред онова, което я чака. Но още не беше готова. Още не. Моля те, боже.

Проклета да е онази жена!

* * *

Ем слушаше и нотите на цигулката я пренасяха на познати места. Въртяха се около елхата и търсеха подаръци, смееха се и надничаха през заскрежените стъкла към ярко осветените борове в парка. Музиката изпълваше стаята и в момент на блаженство със затворени очи Ем си представи, че изпълнителят е не Йехуди, а някой друг.

Всяка Бъдни вечер бе едно и също. Но сега беше по-лошо. Чула бе твърде много. Видяла бе твърде много.

В този момент осъзна какво трябва да направи.

* * *

Коледната утрин бе ярка и ясна. Наръсилият миналия ден сняг, деликатно закрепен за клоните, очертаваше света с искрящи контури. Клара отвори задната врата, за да пусне голдън ретривъра Люси навън, и вдиша дълбоко мразовития въздух.

Денят започна мързеливо. Питър и Клара отвориха коледните чорапи, пълни с пъзели, списания, бонбони и портокали. От празничния чорап на Питър се изсипаха ядки кашу, а желираните мечета от този на Клара не просъществуваха дълго. Докато закусваха палачинки с кафе, отвориха и по-големите подаръци. Питър много хареса часовника си „Армани“. Веднага го сложи и вдигна ръкава на хавлиения си халат до лакътя, за да се вижда. После затършува демонстративно под елхата, като се престори, че не знае къде е забутал подаръка й. Най-накрая се изправи със зачервено от навеждането лице и й подаде нещо кръгло, увито в декоративна хартия на еленчета.

— Преди да го отвориш, искам да ти кажа нещо. — Поаленя още повече. — Знам, че много си се засегнала от тази глупост с Фортен и Си Си. — Вдигна ръце, за да прекъсне възраженията й. — И знам за срещата ти с бог. — Почувства се глупаво, като го каза. — Ти ми сподели за срещата си с бог на улицата, макар да знаеше, че няма да ти повярвам. Искам да ти кажа, че съм ти благодарен за това. Благодаря ти, че ми имаше доверие, че няма да ти се смея.

— Ама ти ми се смя.

— Да, но не много. Както и да е, исках да кажа, че мислих за това и си права, аз не вярвам, че бог е скитник…

— А какъв вярваш, че е?

Питър просто се опитваше да й даде подаръка, а тя го питаше за бог.

— Знаеш в какво вярвам, Клара. Вярвам в хората.

Тя замълча. Знаеше, че мъжът й не вярва в бог. В това нямаше нищо лошо. Но той не вярваше и в хората. Поне не мислеше, че са добри, внимателни и умни. Може би преди бе вярвал в това, но не и след случилото се с Джейн.

Джейн бе убита, но нещо в Питър също умря.

Не, колкото и да обичаше мъжа си, Клара трябваше да признае, че той вярва единствено в себе си.

— Знаеш ли какво? Грешиш — каза Питър и седна до нея на дивана. — Виждам какво си мислиш. Аз вярвам в теб.

Клара погледна сериозното му красиво лице и го целуна.

— Си Си и Фортен са кретени. Виж, аз не разбирам творбите ти, вероятно никога няма да ги разбера, но съм уверен, че си голям творец. Знам го тук.

Питър докосна гърдите си и Клара му повярва. Може би съпругът й започваше да я разбира по-добре. А може би вече по-добре умееше да й казва това, което тя иска да чуе. И двете я устройваха.

— Отвори си подаръка.

Клара разкъса хартията, а Питър присви очи и взе да събира и изглажда парчетата, които тя хвърляше на земята.

Подаръкът бе топка за елха. В което нямаше нищо изненадващо. Учудващото беше, че е красива. И сякаш блестеше в ръцете й. На нея бе нарисувана простичка картина. Три бора, покрити със сняг. Отдолу имаше само една дума: Noel — Коледа. Макар и простичка, картината не бе в никакъв случай примитивна или наивна. Клара не беше виждала такъв стил досега. Беше спокойно елегантна. Уверено красива.

Вдигна я на светлината. Как бе възможно една изрисувана топка за елха да е толкова бляскава? Вгледа се в нея по-внимателно. Усмихна се. Погледна Питър, тревожното му лице.

— Отвън няма боя. Само голо стъкло. Боята е отвътре, представи си.

— Харесва ли ти? — попита той.

— Прекрасна е. Обичам те. Благодаря, Питър. — Прегърна го, като още държеше топката. — Идеална е за елхата. Мислиш ли, че това е Трите бора? Боровете на нея поразително приличат на трите, които имаме в селото. Но може би се лъжа. Страшно ми харесва, Питър. Това е най-хубавият подарък, който съм получавала. Дори няма да те питам къде си я намерил.

Питър й беше благодарен за това.

Към десет часа пуйката с плънка от кестени вече се печеше във фурната и къщата ухаеше прекрасно на Коледа. Питър и Клара решиха да се разходят до бистрото. По пътя срещнаха много съседи. Повечето не разпознаваха веднага, защото всеки бе получил чисто нова шапка за празника. Старите, вече доскучали и наръфани от кучета и котки, бяха захвърлени. Цяла зима домашните любимци си играеха с помпоните и собствениците им в един момент заприличваха на свещи — вместо пухкави топки от главите им стърчаха фитили.

В бистрото завариха Мирна, която пиеше греяно вино. Съблякоха палтата си и сложиха шапките и ръкавиците си на радиатора, за да ги държат топли. В заведението постоянно прииждаха поруменели хора с децата си — връщаха се от ски бягане, разходка със снегоходки, спускане с шейни от хълма при мелницата или каране на кънки по замръзналото езеро. Някои сега тръгваха, за да покарат половин ден на пистата.

— Кой е това? — попита Мирна и посочи мъж, седнал сам на маса.

— Мосю „Молсън канейдиан“. Винаги пие тази марка бира. Оставя добри бакшиши — отговори Оливие, като остави две ирландски кафета за Питър и Клара с комплимент два анасонови бонбона. — Честита Коледа! — Целуна и двамата, после кимна в посока на непознатия. — Появи се преди два-три дни.

— Сигурно е наел къща — предположи Мирна.

В Трите бора бе рядкост да срещнеш непознат, но само защото селото се намираше трудно и рядко се случваше външен човек да го открие.

* * *

Сол Петров отпи глътка бира и отхапа от сандвича с печено телешко и франзела, разтопен кашкавал „Стилтън“ и рукола. Купчинката тънко нарязани и леко посолени пържени картофи в чинията му бързо намаляваше.

Беше идеално.

За първи път от години се чувстваше като човек. Не беше чак в такова добро настроение, че да заговори приветливите хора наоколо, но знаеше, че ако го направи, със сигурност ще го поканят на масата си. Изглеждаха му от този тип. Неколцина вече го бяха погледнали, усмихваха се и вдигаха чашите си в негова посока, като раздвижваха беззвучно устни, за да му пожелаят „наздраве“ и „Честита Коледа“.

Изглеждаха много мили.

Нищо чудно, че Си Си ги ненавиждаше.

Сол топна картофче в чинийката с майонеза и се запита кой от хората тук е художникът — онзи, който бе постигнал удивителния ефект на разтапящото се дърво. Чудеше се дали да не попита някого. Трите бора бе толкова малко селце, някой със сигурност щеше да му каже. Сол щеше да поздрави художника, да го почерпи бира, да поприказват за изкуство. Да си побъбрят за нещо съзидателно, а не за тъмните мисли, които Си Си му внушаваше. Преди това обаче имаше да свърши нещо в селото. После щеше да потърси художника.

— Извинете.

Обърна се и видя едра негърка, която му се усмихваше.

— Аз съм Мирна — представи се жената. — Собственичка съм на книжарницата. Исках само да ви кажа, че утре в Уилямсбърг организираме благотворителна закуска и мач по кърлинг за хората от общността. Всички ще сме там. Събираме средства за местната болница. Може да сте нов тук, но се чувствайте поканен.

— Наистина ли?

Сол се надяваше, че не е прозвучал така сковано, както се чувстваше. Защо изведнъж го хвана страх? Със сигурност не от тази жена. Може би се страхуваше от добротата? Може да се боеше, че го е помислила за другиго? За някой интересен, талантлив и добър човек.

— Закуската е в „Легиона“ в осем, а кърлингът започва в десет на езерото Брюм. Надявам се, че ще успеете да дойдете.

— Merci.

— De rien. Joyeux Noel^[6] — отговори тя със силен акцент, но на добър френски.

Сол плати, като остави още по-голям бакшиш от обикновено, и излезе. Качи се в колата и потегли към имението „Хадли“.

Щеше да каже за събитието на Си Си. Случаят бе идеален. Точно това му трябваше.

След края му щеше да е приключил с онова, което бе дошъл да свърши. После можеше и да седне на масата на онези хора.