Луиз Пени
Убийствено студена (31)

Глава двайсет и девета

Арман Гамаш все пак си спомни да отнесе „Лъвът през зимата“ в щаба. Остави касетата на бюрото си и отиде при компютъра на Лакост, където се бяха скупчили всички останали. Забеляза Ивет Никол на нейното бюро и й махна да се приближи.

— Лемио ми предаде какво искате — каза Лакост и го погледна бързо. — Вижте това.

В двете половини на монитора й имаше две почти еднакви картини. Със стилизирана глава на крещящ орел.

— Това — посочи Лакост — е емблемата на Елеонор Аквитанска.

— А това? — попита Гамаш, като показа другата.

— Това е логото на фирмата на Си Си. Има го на корицата на книгата й. Размазано е и не се вижда добре, но се познава.

— Прав бяхте — заяви Бовоар. — Си Си е спирала касетата на седемнайсетата минута, за да разгледа добре носа на кораба. Сигурно е познала емблемата на Елеонор и е искала да я прекопира.

— Във всичко има смисъл — измърмори Лемио.

— Как се сетихте? — попита Бовоар.

— Имах нечестно предимство — призна Гамаш. — Лион ми показа книгата на Си Си и ми обърна внимание на логото. Нямаше как да го забравя.

„Ето защо е избрала абсурдния разгневен орел за лого — помисли си. — Бил е емблемата на Елеонор.“

— Трябва да ви покажа нещо — добави главният инспектор и извади от чантата си снимките, направени от Сол Петров.

Хората от екипа насядаха около масата.

— Разбрах защо Си Си е хванала шезлонга пред себе си — обяви, като кимна към снимките. — Всичко се вижда тук.

Хората му се втренчиха във фотографиите и след около минута на Гамаш му стана жал за тях. Всички бяха уморени и гладни, а Лакост я чакаше дълго шофиране до Монреал.

— Виждате ли тук? — Посочи им по-ранните снимки, на които Си Си гледаше кърлинга. — Шезлонгът изглежда поставен нормално, нали?

Те кимнаха.

— Погледнете сега тук. — Гамаш посочи една от последните снимки на Си Си.

— Боже, очевидно е! Как можах да го пропусна? — възкликна Бовоар, като погледна удивено Гамаш. — Килнат е настрана.

— И какво от това? — попита Лакост.

— Всеки, който я е познавал или дори я е срещал случайно, казваше едно и също. Си Си вманиачено е подреждала предметите около себе си. Така поставен шезлонг — обясни Гамаш, като посочи стола, потънал с единия крак в снега — със сигурност е щял да предизвика реакцията й. Единственото изненадващо е, че е чакала толкова дълго.

— Защото, както сам изтъкнахте — обади се Никол, — в началото шезлонгът е бил поставен нормално. Някой го е килнал след това.

Гамаш кимна. Дали това бе запечатано на филма, който Петров е изгорил? Дали там се виждаше някой, който уж случайно е минал и се е облегнал на шезлонга? И дали после той е отишъл при генератора, за да изчака Си Си да стане? Когато е настъпил подходящият момент, е оставало само да свърже кабелите и бум! Убийство.

Блестящ, дори елегантен план.

Кой обаче го е направил? Ришар Лион бе идеалният заподозрян. Знаел е, че жена му ще се опита да оправи килнатия настрана шезлонг.

— Фотографът криеше нещо — вметна Бовоар.

— Съгласен съм — отбеляза Гамаш. — Изгорил е липсващия филм точно преди да пристигнем. Мисля, че на него е било заснето убийството.

— Защо да го унищожава? — измърмори Лемио. — Както той сам каза, ако беше заснел убиеца, би доказал невинността си.

— А ако е мислел да използва филма за шантаж? — попита Никол.

— В такъв случай защо ще го унищожава? На негово място ти би запазила филма непокътнат, нали? — подхвърли Лакост, за което получи небрежна дружеска усмивка.

„Кучка — помисли си Никол. Огледа се и видя, че Гамаш я гледа. — Дали знае?“ — запита се. Инспекторът стоеше толкова уверено и спокойно, заобиколен от хората си. А тя оставаше встрани, винаги встрани. Но това щеше да се промени.

— Защо му е да унищожава снимките от убийството? — размишляваше на глас Гамаш, като гледаше фотографиите. — Има само един отговор. Искал е да предпази убиеца.

— Но защо? — попита Лемио. — Той не познава никого тук, нали?

— Искам да провериш Сол Петров — заръча Гамаш на Никол. — Намери всичко, което можеш, за него.

Главният инспектор потърка уморено очи. Отиде при бюрото си, взе видеокасетата и я занесе в стаичката за съхранение на веществени доказателства. Малката кутия с нещата от боклука на Си Си беше на пода. Извади списъка и сложи „Лъвът през зимата“ отдолу. Погледна листа: кутии от зърнени закуски, останки от храна (вече изхвърлени, но все пак описани), видеокасетата, счупена гривна, кутия от обувки и опаковка за подарък. Съвсем обичайни неща, ако не броим касетата. И гривната.

Гамаш си сложи ръкавици и се разрови в кутията като човек, който търси нещо ценно в чуждия боклук. След минута картонената кутия беше празна. Сврян в един ъгъл като нежелано от никого кученце остана само един малък мръсен предмет. Беше кафяв, покрит с кал и счупен. Но със сигурност не беше гривна. Гамаш си сложи очилата и взе предмета. Вдигна го с протегната ръка. Вдиша дълбоко, приближи го към лицето си и се вгледа внимателно в малката висулка на края на износената кожена каишка.

Не беше гривна, а огърлица. С медальон. Малка, потъмняла, изцапана глава. Главата на крещящ орел.

Гамаш знаеше, че Си Си — педантичната, вманиачена Си Си — никога няма да сложи нещо мръсно. Но се досети кой би го сторил.

Главният инспектор бавно се изправи. Образи и мисли препускаха в ума му. Върна се с огърлицата на бюрото си и извади два листа: рисунката на полицейския художник и снимка от аутопсията на Ел.

Когато за първи път бе погледнал снимката, видя мръсно петно на гърдите на клошарката. Кръгло, с правилни очертания и с различен цвят от останалата мръсотия по тялото й. Петно, оставено от нещо метално, след като е влязло в контакт с потта. Още тогава се беше досетил, че Ел е носила огърлица. Евтино украшение, но ценно за нея.

Имаше и още едно доказателство, че е имала такова украшение. В задната част на врата й личеше ожулване, получено навярно, когато каишката се е скъсала. Показателни бяха и порязванията по ръцете й. Гамаш бе изпратил Лемио в приюта „Олд брюъри“, за да попита дали някой си спомня Ел да е имала огърлица. Отговорът беше утвърдителен, но никой не бе успявал да се приближи достатъчно, за да разгледа украшението. Инспекторът бе потърсил накита в кутията с веществени доказателства по случая „Ел“ и тъй като не намери огърлицата, реши, че е взета от убиеца.

Но сега я откри! В Трите бора, на сто километра от замръзналата монреалска улица, където бе открита мъртва Ел. Как се беше озовал тук накитът?

Гамаш затвори очи и събитията се разиграха като на кино във въображението му. Видя как убиецът се боричка с Ел. Как грабва огърлицата и скъсва каишката. Как Ел стиска украшението си толкова силно, докато я душат, че металът порязва дланта й. Инспекторът бе помолил полицейския художник да свърже кървавите петна и да се опита да възстанови формата на огърлицата.

Сега погледна рисунката. Художникът бе нарисувал кръг, изрязан от едната страна, и нещо, което напомняше шийка. До скоро това не говореше нищо на Гамаш, но сега всичко му стана ясно. Изрязаната част от кръга бе отворената човка на орела, а останалото — главата и шията.

Значи Ел бе издъхнала, докато е стискала огърлицата си. Защо я е ценила толкова, че не е искала да я пусне в последните си мигове? И защо убиецът си е дал труда да я изтръгне от мъртвата й ръка?

И после какво? Гамаш се облегна назад на стола и събра ръце върху корема си. Всеки шум в стаята, в селото, в Квебек заглъхна. Сега той бе сам в своя свят с убиеца. Бяха само двамата.

Какво беше направил убиецът и защо?

Взел бе огърлицата от ръката на мъртвата Ел и я беше занесъл вкъщи. А после я беше хвърлил в боклука. В боклука на Си Си.

Гамаш чувстваше, че се приближава все повече до истината. Всичко беше мътно и далеч от пълното изясняване, но фаровете вече светеха по-силно, разпръсваха мрака. Преди да стигне до въпроса „кой“, Гамаш трябваше да си отговори „защо“. Защо убиецът просто не е избягал? Защо се е мъчил да изтръгне огърлицата от ръката на Ел?

Защото на нея е имало крещящ орел. Похабено, мръсно, евтино копие на това, което бе видял на телевизора по-рано вечерта. Емблемата на Елеонор Аквитанска, логото на компанията на Си Си дьо Поатие и огърлицата на клошарката бяха едно и също.

Убиецът бе взел накита, защото той доказваше нещо по-ужасно от това кой е убил Ел. Доказваше, че Ел и Си Си са свързани. Че помежду им има и друго общо освен символа.

Ел бе майката на Си Си.

* * *

— Да бе, да — измърмори Бовоар, като посегна към огърлицата. — Някаква мъртва клошарка да е майката на Си Си дьо Поатие?

— Точно така — потвърди Гамаш, докато набираше номер на телефона.

— Нищо не разбирам — смотолеви Бовоар и Лемио се успокои, защото и той си мислеше същото.

Никол, която седеше пред компютъра си, поглеждаше крадешком мъжете от време на време. Лакост стана и се присъедини към тях.

— Oui, allo! — каза главният инспектор. — Тери Мошер там ли е? Да, ще изчакам. — Закри слушалката с ръка и погледна хората си: — Каква е вероятността клошарката и Си Си да са имали една и съща емблема случайно? Пеперуда, може би. Или цвете. Помислете, това са сравнително често срещани символи. Но този? — Посочи огърлицата в ръката на Бовоар. — Не е нещо, което много хора носят за украшение.

Бовоар трябваше да се съгласи. Ако купеше огърлица с разгневен орел на жена си, тя едва ли щеше да му благодари. Това беше повече от съвпадение, но означаваше ли, че двете жени са майка и дъщеря?

— Ало, да, мосю Мошер? Обажда се главен инспектор Гамаш. Добре съм, благодаря, но имам въпрос. Споменахте, че Ел се е подписала няколко пъти в регистъра и е преспивала в приюта. Бихте ли погледнали още веднъж в книгата? Да, ще изчакам. — Отново се обърна към екипа си: — Ще изпратим огърлицата в лабораторията за изследване.

— Аз ще я взема — предложи Лакост.

— Добре. Резултатите би трябвало да излязат за по-малко от ден. Ще разберем дали има пръстови отпечатъци, но има и следи от кръв. Ало, да. Слушам — отново заговори по телефона Гамаш. — Разбрах. Да. Бихте ли ми изпратили копие на страницата по факса още сега? Тази вечер ще пратя някого от хората си да вземе ведомостта. Merci infiniment.^[1]

Гамаш затвори. Изглеждаше замислен.

— Какво? Какво каза Мошер? — попита Бовоар.

— Какъв глупак съм бил. Онази вечер, когато го помолих да провери във ведомостта, той потвърди, че Ел се е регистрирала. Поне тогава си помислих, че е имал предвид това.

Факсът иззвъня и започна да печата. Хартията излизаше мъчително бавно от машината. Най-сетне съобщението се получи и Бовоар откъсна листа. Разгледа записаните имена:

ТВ Боб

Франсето

Малката Синди

L

— L — изрече тихо Жан Ги, като подаде листа на Гамаш. — L, а не Ел.

— Името й е L — каза началникът, взе факса и отиде на бюрото си.

Вдигна топката на ли-биен. Обърна я, за да види гравирания инициал. L — също като в регистрационната книга.

Жената, която преди години бе изработила този изящен предмет, наскоро беше потърсила подслон от студа в монреалския приют „Олд брюъри“. Бе станала клошарка, бездомница. А после я бяха убили. Но сега Гамаш имаше чувството, че най-сетне я е върнал у дома. В Трите бора. L беше майката на Си Си. Сигурен бе. Но имаше и друго. L бе мъртва. Си Си бе мъртва. Някой убиваше жените в това семейство.