Луиз Пени
Убийствено студена (25)

Глава двайсет и трета

Светещият дисплей на часовника до леглото показваше 5:51. Навън беше тъмно и щеше да остане така още доста време. Гамаш лежеше и усещаше по лицето си студения въздух от открехнатия прозорец. Чаршафите го топлеха.

Време беше да става.

Взе си душ и бързо се облече в прохладната спретната стая с тъмни дървени мебели, бели стени и меки пухени завивки, която сякаш го приканваше пак да си легне. Гамаш слезе на пръсти по тъмното стълбище на пансиона. Облякъл бе най-топлите си дрехи, а сега навлече и огромната си шуба. Шапката и ръкавиците бяха натъпкани в ръкава й, където ги бе оставил миналата вечер, и докато пъхаше дясната си ръка, се натъкна на това препятствие. Едно умело побутване и помпонът се показа през отвора на ръкава, а ръкавиците последваха шапката като малки раждащи се същества.

Излезе и тръгна пеша, снегът хрускаше под подметките му. Беше мразовита утрин, но без дори помен от вятър, което наведе Гамаш на мисълта, че прогнозата може да се окаже вярна. Очертаваше се много студен ден дори по квебекските стандарти. Докато си вървеше наклонен леко напред, с наведена глава и събрани зад гърба ръце, защитени с ръкавици, Гамаш разсъждаваше над този заплетен случай с объркани улики и заподозрени.

Локви антифриз, ниацин, „Лъвът през зимата“, кабели за подаване на ток, Псалм 46:10 и отдавна изгубена майка. И това бе само известното до момента. Си Си беше мъртва от два дни и Гамаш отчаяно се нуждаеше от прозрение.

Зави зад ъгъла и изведнъж го обгърна тъмнина, макар че през зимата никога няма пълен мрак. Натрупалият по земята сняг светеше с белотата си. Детективът продължи покрай къщите на спящите жители с пушещите им комини и край тъмните магазини (макар че светлината, която се процеждаше от мазето на хлебарницата на Сара обещаваше пресни кроасани). Продължи да обикаля, удивен от забележителното спокойствие и уют на тихото селце, сподирян единствено от скърцането на стъпките си по замръзналия сняг и от звука на собственото си дишане.

Дали майката на Си Си бе в някоя от тези къщи? Дали спеше спокойно, или съвестта я стряскаше насън като крадец, проникнал в дома й с агресивни намерения?

Коя беше майката на Си Си?

Дали Си Си я беше открила?

Майка й искаше ли да бъде открита?

Кое мотивираше Си Си да я търси? Дали се нуждаеше от семейството си, или имаше друга, по-мрачна цел?

Каква беше тайната на топката на ли-биен? Кой я беше изхвърлил? И защо не я бе запратил в замръзналия контейнер, разбита на неузнаваеми парченца?

За щастие, Арман Гамаш обичаше загадките. Внезапно от парка изскочи тъмен силует и се хвърли към него.

— Henri! Viens ici!^[1] — заповяда женски глас.

Въпреки огромните си уши Хенри като че ли беше глух. Гамаш се дръпна и кучето радостно профуча край него.

— Desolee^[2] — каза задъхано Емили Лонпре, когато се приближи. — Много е невъзпитан!

— За мен е чест кучето ви да иска да си играе с мен.

И двамата знаеха, че Хенри обича да играе и със собствените си замръзнали изпражнения, тъй че летвата не беше вдигната много високо. Все пак Ем наклони глава на една страна, за да покаже, че оценява любезността му. Жената бе квебекчанка от изчезваща порода. Истинска аристократка не защото се натрапваше, налагаше или изтъкваше, а заради огромното си достойнство и доброта.

— Не сме свикнали да срещаме никого по време на сутрешната разходка — обясни тя.

— Колко е часът?

— Малко след седем.

— Може ли да се присъединя към вас?

Тръгна с нея. Вървяха спокойно. Гамаш хвърляше снежни топки на еуфоричния Хенри, а прозорците в селото един по един светваха. В далечината Оливие им махна на път от пансиона към бистрото. След малко витрината на ресторанта се освети от слаба лампа.

— Доколко познавахте Си Си? — попита детективът, докато гледаше как Хенри мързеливо пристъпва върху замръзналото езеро по следите на поредната снежна топка.

— Не много добре. Само няколко пъти сме се виждали.

В тъмното Гамаш не можеше да види изражението на Емили. Чувстваше се почти сляп, затова се съсредоточи върху тона й.

— Дойде у нас — добави тя.

— Защо?

— Поканих я. Видяхме се отново след около седмица в школата за медитация на Мама.

В гласа на Емили прозвуча нотка веселие. Представяше си сцената. Лицето на Мама бе придобило цвета на яркочервения кафтан, който носеше в онзи ден. Си Си, хилава и нахална, стоеше насред залата за медитация и критикуваше целия начин на живот на Беатрис.

— Разбира се, нищо изненадващо — заяви снизходително Си Си. — Явно от години не си обновявала медитационния си път и нещата са се повмирисали. — Взе една от ярките пурпурни възглавнички с два пръста като доказателство за безнадеждно закостенялата философия на Мама. И за остарелия й стил на декорация. — Тъй де, кога за последно са смятали пурпура за божествен цвят?

Мама размаха ръце над главата си, отвори широко уста, но не издаде и звук. Си Си не се впечатли. Издаде леко жужене като камертон, след което заяви:

— Не, тук няма духовност. Самолюбието и емоциите ти са я прогонили. Как е възможно божественото да оцелее сред всички тези ярки цветове? Тук твоето присъствие е твърде силно, а това на Висшата сила — твърде слабо. Все пак е видно, че се стараеш, а и наистина си се проявила като пионер, когато си донесла медитацията за първи път в околността преди трийсет години…

— Четирийсет — прекъсна я Мама с глас на ръба на истерията.

— Няма значение. Не е било важно какво предлагаш, защото хората не са познавали нищо по-добро.

— Моля?

— Дойдох тук с надеждата да попадна на човек, с когото имаме обща карма. — Си Си въздъхна, огледа се и поклати разочаровано просветлената си изрусена глава. — Е, моят път е ясен. Имам рядка дарба и съм решена да я споделя с хората. Ще отворя в дома си нова школа за медитация и ще проповядвам наученото от моя гуру в Индия. Тъй като и фирмата, и книгата ми се наричат „Бъди спокоен“, така ще кръстя и школата. Боя се, че ще трябва да смениш името на това местенце. Дори мисля, че ще е най-добре да го закриеш.

Ем се уплаши за живота на Си Си. Мама вероятно имаше достатъчно сила, за да я удуши, и явно бе готова да го направи.

— Усещам гнева ти — продължи Си Си, като демонстрира способността си да вижда очевидното. — Много жлъч таиш.

— Разбира се, Мама не я прие сериозно — поясни Ем, след като описа случката на Гамаш.

— Но Си Си е смятала да използва името на школата й. Което би било пагубно за Мама.

— Така е, но не мисля, че тя го съзнаваше.

— Школата се нарича „Бъди спокоен“. Тези думи все изникват отнякъде. Не се ли казваше така и отборът ви по кърлинг?

— Къде чухте това? — засмя се Ем. — Трябва да е било преди петдесет-шейсет години. Стара история.

— Но за сметка на това интересна, мадам.

— Радвам се, че така мислите. Беше на шега. Не се приемахме сериозно и не се интересувахме дали ще победим.

Обяснението беше същото като онова, което вече бе чувал, но му се искаше да види изражението й в момента.

Хенри се приближи с накуцване. Застана пред тях, като вдигаше ту едната, ту другата си лапа.

— Горкичкият Хенри. Стояхме навън прекалено дълго.

— Искате ли да го нося? — попита Гамаш.

Стана му съвестно, задето не съобрази, че от жестокия студ кучето ще го заболят лапите. Спомни си как миналата зима бе носил стария Сони до вкъщи, защото от студа вече не можеше да стъпва. Тогава на двамата с Рен-Мари им стана много жал за животното. Спомни си също как прегърна Сони няколко месеца по-късно, когато ветеринарят дойде да го приспи. Как повтаряше успокоителни думи в смърдящите му стари уши, докато гледаше влажните му кафяви очи да се затварят, а опърпаната обичана опашка да помахва за последен път. Когато усети последното тупкане на сърцето на Сони, се почувства, сякаш собственото му сърце е спряло.

— Почти стигнахме — каза Ем сковано. Устните и бузите й бяха измръзнали.

— Мога ли да ви поканя на закуска? Бих искал да продължим този разговор. Какво ще кажете за бистрото?

Емили Лонпре се подвоуми, но прие поканата. Оставиха Хенри в дома й и отидоха в заведението на Оливие.

— Joyeux Noel! — поздрави ги красивият млад келнер, след което ги настани на масата до току-що запалената камина. — Радвам се да ви видя пак.

Гамаш поднесе стола на Ем и загледа младежа, който приготвяше две чаши cafe au lait на машината за капучино.

— Филип Крофт — заяви Ем, след като проследи погледа му. — Симпатично момче.

Детективът се усмихна добродушно. Младият Крофт. При последната им среща, по време на предишното разследване на Гамаш в селото, Филип далеч не беше толкова любезен.

Часът бе едва осем и с Ем бяха единствените клиенти в бистрото.

— Това е рядък лукс, инспекторе — каза възрастната жена, докато разглеждаше менюто.

Косата й беше щръкнала от статичното електричество, след като свали плетената шапка. Неговата — също. И двамата изглеждаха, сякаш са видели нещо много страшно. Отпиха по глътка кафе с мляко и топлината бавно се разпространи в телата им. Лицата им бяха зачервени, бузите им започваха да се сгряват. Ароматът на прясно сварено кафе се смесваше с дима на току-що запалени дърва и създаваше атмосфера на уют.

— Още ли държите на урока по кърлинг тази сутрин? — попита Ем.

Гамаш не беше забравил уговорката и нямаше търпение да отиде.

— Ако не е прекалено студено.

— Сега условията ще са идеални. Вижте небето. — Кимна към прозореца. На изток се бе появило леко сияние, сякаш слънцето още се колебаеше дали да изгрее. — Ясно и студено. До вечерта ще е станало убийствено студено.

— Мога ли да ви препоръчам яйца с наденички? — предложи Филип, който се приближи към тях с отворен бележник. — Наденичките са от фермата на мосю Паже.

— Прекрасни са — довери Ем.

— Мадам — подкани я Гамаш първа да избере.

— С удоволствие бих хапнала наденички, mon beau^[3] Филип, но се опасявам, че за моите години идват в повече. Мосю Паже още ли ви снабдява с онази прекрасна шунка от бут?

— Mais oui, домашно пушена, мадам Лонпре. Най-хубавата в цял Квебек!

— Merveilleux. Голямо лакомство. — Старицата се наведе леко към Гамаш, явно истински се забавляваше. — Ще взема едно поширано яйце, s’il vous plait, върху филийка от франзелите на Сара и малко от неповторимата ви шунка.

— И кроасан? — попита Филип, като я погледна закачливо. От съседната пекарна се разнасяше аромат на почти готови кроасани, вратата между двете заведения бе красноречиво отворена.

— Може би само един.

— А за вас, мосю?

Гамаш поръча и не след дълго му донесоха чиния с наденички и препечени филийки. Филип подреди на масата и кана с кленов сироп — местно производство, панерче с все още парещи кроасани и няколко бурканчета домашно сладко. Двамата с Ем започнаха да се хранят, като си приказваха и посръбваха кафе пред бумтящия огън.

— Какво е впечатлението ви за Си Си? — попита Гамаш.

— Струваше ми се страшно самотна жена. Беше ми жал за нея.

— Други я описаха като егоистка, злобна, жестока и даже малко глупава. Не и като човек, с когото бихте искали да общувате.

— Прави са, разбира се. Беше отчайващо нещастна и си го изкарваше на околните. Много хора правят така, нали. Не понасят чуждото щастие.

— И все пак вие я поканихте в дома си… — Това бе въпросът, който искаше да й зададе още по време на разходката им, когато Емили спомена за случката. Но искаше да вижда лицето й.

— В живота си съм преживявала отчайващо нещастни моменти, инспекторе — отговори тя тихо. — А вие?

Неочакван отговор. Гамаш кимна.

— Така си и мислех — продължи старицата. — Струва ми се, че хората, които са преживели такива моменти и са оцелели, имат отговорност да помагат на другите. Не можем да оставим някого да се удави там, където ние сме се спасили.

В стаята стана страшно тихо и Гамаш осъзна, че е затаил дъх.

— Разбирам, мадам, и съм съгласен с вас — каза след малко. После попита предпазливо: — Бихте ли ми разказали за вашата мъка?

Ем го погледна в очите. После бръкна в джоба на жилетката си и извади намачкана бяла кърпичка. И още нещо. Постави на масата между тях малка черно-бяла снимка, напукана и зацапана. Изглади я с премерено движение на пръста си.

— Това са Гас, съпругът ми, и синът ми, Дейвид.

Висок мъж бе прегърнал през рамото строен младеж на няма и двайсет години. Момчето имаше рошава коса и носеше сако с широки ревери. Вратовръзката му също изглеждаше твърде широка, както и колата, която се виждаше зад двамата.

— Тази е правена точно преди Коледата на 1976 година. Дейвид свиреше на цигулка. Всъщност знаеше само едно парче. — Ем се засмя. — Невероятно, наистина. Беше го чул веднъж като малко дете, почти бебе. С Гас бяхме пуснали уредбата и Дейвид изведнъж спря да върши това, което правеше, и отиде при апарата. Караше ни да го пускаме непрестанно. Още щом проговори, поиска да му купим цигулка. Разбира се, помислихме, че се шегува. Но не се шегуваше. Един ден го чух да се упражнява в мазето. Звучеше накъсано и фалшиво, но мелодията без съмнение бе същата.

Гамаш изведнъж почувства, че ръцете и краката му изтръпват, сякаш за миг сърцето му спря да бие.

— Дейвид сам беше научил мелодията. Беше на шест. Частният учител накрая се отказа да му преподава, защото той отказваше да се упражнява да свири каквото и да е друго. Искаше само тази мелодия. Голям инат. Наследил го е от Гас. — Усмихна се.

— Кое беше произведението?

— Концерт за цигулка в ре мажор от Чайковски.

Гамаш не се сещаше.

— Дейвид беше нормален тийнейджър. Играеше като вратар в отбора по хокей, в гимназията излизаше с едно от момичетата на Чартранд, искаше да учи горско стопанство в Университета на Монреал. Беше прекрасно момче, но не необикновено, като се изключи тази особеност.

Ем затвори очи. След малко вдигна ръка с обърната нагоре длан и изложи на показ тънката си китка с изпъкнали сини вени. Развя плавно ръката си в такт с нечута мелодия. Призрачни ноти изпълниха пространството помежду им, обгърнаха масата и накрая цялото бистро сякаш преливаше от музиката, която Гамаш не можеше да чуе, но можеше да си представи. Знаеше, че Ем я чува съвсем ясно.

— Щастливо момче, да открие такава страст — каза тихо инспекторът.

— Точно така. Ако в живота си съм виждала нещо божествено, то беше лицето му, когато свиреше. Беше благословен, а и ние с него. Все пак не мисля, че е имал намерение да доведе нещата по-далеч. Но нещо се случи. Преди коледните изпити донесе вкъщи една обява. Всяка година лицеят провеждаше състезание. Всички музиканти трябваше да изсвирят едно и също произведение, избрано от комисия. Онази година — Ем кимна към снимката — избраха концерта за цигулка в ре мажор на Чайковски. Дейвид не беше на себе си от вълнение. Състезанието трябваше да се проведе на петнайсети декември в Гаспе. Гас реши да го закара. Можеха да вземат влака или самолет, но той искаше да прекара известно време сам с Дейвид. Сигурно знаете как са тийнейджърите. Дейвид беше на седемнайсет тогава, типично момче. Не обичаше да говори много за чувствата си. Гас искаше Да му каже по свой начин, че баща му го обича и би направил всичко на света за него. Снимаха се точно преди да тръгнат.

Ем погледна надолу и премести пръстите си към снимката, но спря, преди да я докосне.

— Дейвид зае второ място в състезанието. Обади се, беше адски развълнуван. — Все още чуваше гласа му: задъхан, сякаш не можеше да сдържи щастието си. — Мислеха да останат да чуят други изпълнения, но прогнозата предвиждаше буря, затова аз ги убедих да тръгнат веднага. Можете да се досетите какво стана после. Беше прекрасен ден като днешния. Ясно и студено. Но е било твърде студено, а слънцето е светело прекалено силно. Имало заледяване, така казаха. И слънцето блестяло в очите на Гас. Твърде много светлина.