Холи Блек
Злият крал (10)

9

Татерфел ме чака, когато се връщам в покоите си, бръмбаровите й очи ме гледат неодобрително, докато вдига панталона на върховния крал от дивана.

— Значи, така живееш сега — мърмори малкият дух пакостник. — Като ларва в пашкул на пеперуда.

Има нещо успокояващо познато да ти се карат, но това не означава, че ми харесва. Извръщам се, за да не види колко съм засрамена от занемарената си стая. Да не споменаваме какво сигурно си мисли, че съм правила, и с кого.

Тя е на служба при Мадок, докато не изплати стар дълг на честта, затова не може да е дошла тук без негово знание. Грижи се за мен още откакто бях дете — решеше ми косата и оправяше роклите ми, нижеше плодове от калина, за да ме предпази от магии, — но е предана на Мадок. Знам, че е привързана към мен по свой си начин, но никога не съм бъркала това с обич.

Въздишам. Слугите в двореца щяха да изчистят покоите ми, ако им бях позволила, но така щяха да забележат в какви странни часове будувам и можеше да ровят из книжата ми, да не споменаваме за отровите. Не, по-добре да залостя вратата и да спя в мръсотията.

От спалнята се чува гласът на сестра ми:

— Рано се връщаш.

Тя подава глава от вратата, държи някакви дрехи.

Някой, на когото вярваш, вече те предаде.

— Как влязохте? — питам аз.

— Ключът ми влезе в ключалката. Механизмът се завъртя. Изучавала съм скромното изкуство на разбиването на ключалки и макар че не съм голям талант, мога да позная кога една врата е заключена.

— О — казва Тарин през смях. — Ами представих се за теб и ми направиха нов ключ.

Идва ми да изритам стената. Сигурно всички знаят, че имам близначка. И всички знаят, че смъртните могат да лъжат. Нима никой не й е задал поне някой труден въпрос, преди да й даде достъп до дворцовите покои? Ако трябва да съм честна обаче, аз самата съм ги лъгала неведнъж и ми се е разминавало. Едва ли мога да се сърдя на Тарин, че е направила същото.

Просто отново лошият ми късмет — да се появи тук точно тази нощ, когато дрехите на Кардан са разпилени по килима и на една ниска масичка още стои купчината от превръзките му.

— Убедих Мадок да ти подари остатъка от дълга на Татерфел — обявява Тарин. — И ти донесох всички палта, рокли и бижута.

Поглеждам в мастиленочерните очи на духа пакостник.

— Искаш да кажеш, че Мадок я е накарал да шпионира за него.

Устните на Татерфел се извиват и аз си спомням колко силно може да щипе.

— Ама не си ли коварно и подозрително момиче, а? Трябва да се срамуваш, че говориш такива неща.

— Благодарна съм за всеки път, когато си била добра с мен — казвам аз. — Ако Мадок ми прехвърля дълга ти, смятай го за отдавна изплатен.

Татерфел се мръщи недоволно.

— Мадок пощади живота на любимия ми, когато можеше да го отнеме по право. Заклех му се да му служа сто години и те почти изтичат. Не опозорявай клетвата ми, като си мислиш, че можеш да я пренебрегнеш просто с махването на твоята ръка.

Думите й ме ужилват.

— А съжаляваш ли, че те прати тук?

— Още не — казва тя и пак се залавя за работа.

Тръгвам към спалнята си, като събирам окървавените превръзки на Кардан, преди тя да ги е взела. Когато минавам покрай огнището, ги хвърлям в пламъците. Огънят се издига.

— Е — питам сестра си, — какво си ми донесла?

Тя посочва към леглото ми, където е разстлала старите ми дрехи върху новите смачкани чаршафи. Странно е да видя роклите и бижутата, които не съм носила от месеци, нещата, които Мадок ми е купил с одобрението на Ориана. Туники, рокли, бойно облекло, жакети. Тарин дори е донесла простата рокля, с която навремето се промъквах в Холоу Хол, и дрехите, които обличахме за света на смъртните.

Когато поглеждам всичко това, виждам човек, който едновременно съм аз и не съм. Хлапе, което ходеше на училище и не мислеше, че онова, което учи, е особено важно. Момиче, което искаше да впечатли единствения баща, когото познаваше, което искаше място в двора и все още вярваше в честта.

Не съм сигурна дали вече подхождам на тези дрехи.

Все пак ги окачвам в дрешника си, до двата черни жакета и единствения чифт високи ботуши.

Отварям кутия с бижута. Обици, подарявани ми за рождени дни, златно копче за ръкавел, три пръстена — един с рубин, който Мадок ми даде на пиршество за Кървавата луна, един с неговия герб, който дори не помня кога съм получила, и тънък златен пръстен, подарък от Ориана. Огърлици от лунен камък, парченца кварц и гравирана кост. Плъзгам рубинения пръстен на лявата си ръка.

— И ти донесох няколко скици — казва Тарин. Вади листове хартия и сяда с кръстосани крака на леглото ми. И двете не сме големи художнички, но нейните рисунки на дрехи са поне по-разбираеми. — Искам да ги отнеса на шивачката си.

Тя ме е изобразила с много черни жакети с високи яки и поли, които се разтварят настрани за улесняване на движенията. Раменете изглеждат като бронирани и в няколко случая е нарисувала нещо като лъскав метален ръкав.

— Могат да ги мерят по мен — казва тя. — Дори няма да е нужно да ходиш на проби.

Поглеждам я. Тарин не обича конфликтите. Тя се справя с всички страхове и объркването в живота ни, като става безкрайно приспособима, като онези гущери, които си променят цвета, за да се слеят с обкръжението си. Тя е човекът, който знае какво да облече и как да се държи, защото изучава внимателно всички и им подражава.

Бива я да избира дрехи, за да изпрати определено послание — посланието на рисунките й като че ли е: „Стой далече от мен, или ще ти отрежа главата“, — и не че мисля, че не иска да ми помогне, но усилията, които е положила за това, особено когато сватбата й наближава, ми се струват прекалени.

— Добре — казвам. — Какво искаш?

— Какво имаш предвид? — пита тя, самата невинност.

— Искаш да бъдем отново приятелки — минавам аз на по-съвременен език. — Оценявам това. Искаш да дойда на сватбата ти, което е чудесно, защото и аз искам да го направя. Но това… това е прекалено.

— Мога да бъда мила — отвръща, но не среща погледа ми.

Чакам. Дълго и двете мълчим. Знам, че е видяла дрехите на Кардан по пода. Това, че не ме попита веднага за тях, трябваше да е първият признак, че иска нещо.

— Добре. — Въздъхва. — Не е кой знае какво, но искам да поговоря за нещо с теб.

— Без майтап — казвам аз, но не успявам да сдържа усмивката си.

Тя ме поглежда с огромно раздразнение.

— Не искам Лок да бъде повелител на пиршествата.

— Значи, ставаме две.

— Но ти можеш да направиш нещо по въпроса! — Тя усуква с ръце полите си. — Лок обожава драматичните преживявания. И като повелител на пиршествата може да си създаде такива… дори не знам как да ги нарека, истории. За него един пир не е храна, напитки и музика, а нещо динамично, в което може да назрее конфликт.

— Така…

Опитвам да си представя какво би означавало това в политически смисъл. Нищо добро.

— Той иска да види как ще реагирам на онова, което прави — казва тя.

Това е вярно. Той искаше да разбере например дали Тарин го обича достатъчно, за да му позволи да ухажва мен, докато тя стои отстрани, мълчи и страда. Мисля, че му беше любопитно да разбере същото и за мен, но аз се оказах твърде докачлива.

Тя продължава:

— И Кардан. И кръговете в двора. Той вече говори за кръговете на чучулигите и врабците, търси слабостите им, опитва се да разбере какви раздори може да разпали и как.

— С чучулигите ще му е по-лесно — казвам. — Трябва само да им възложи да напишат балада.

Колкото до врабците, трябва да ги надмине по гуляйджийство, което сигурно му е по силите, но съм достатъчно умна, за да не го изричам на глас.

— Сега говори за това като за някакво забавление, макар че е ужасна идея — казва Тарин. — Ако стане повелител на пиршествата, ще е пълен ужас. Не ми пука дали ще си има любовници, но мразя да е далече от мен. Джуд, моля те. Направи нещо. Знам, че ти идва да ми кажеш: „Казах ли ти?“, но не ми пука.

Имам си по-големи проблеми — всъщност ми се ще да й кажа.

— Мадок сигурно също ти е казал да не се омъжваш за него. Обзалагам се, че и Виви. Дори съм сигурна.

— Но ти ме познаваш твърде добре, за да ми го кажеш. — Тя клати глава. — Когато съм с него, се чувствам като героиня от приказка. От моята приказка. И когато не е до мен, нищо не е наред.

Не знам какво да отговоря на това. Мога да изтъкна, че май тя е тази, която измисля приказката, като отрежда на Лок главната роля в нея, а на себе си ролята на негова любима, към която обаче чувствата му изчезват, щом тя изчезне от страницата.

Но помня какво е да си с Лок, какво е да се чувстваш специална, избрана и красива. И при този спомен сега се чувствам просто глупава.

Сигурно бих могла да заповядам на Кардан да отнеме титлата на Лок, но той ще негодува, че използвам властта си за нещо толкова жалко и лично. Така ще изглеждам слаба. А Лок ще се досети, че аз съм виновна за отнемането на титлата му, тъй като не крия неприязънта си към него. Ще разбере, че имам твърде голяма власт над Кардан.

А всичко, от което Тарин се страхува, така или иначе, ще се случи. Не е нужно Лок да е повелител на пиршествата на върховния крал, за да се забърква в подобни каши; титлата просто му позволява да го прави в по-голям мащаб.

— Ще говоря с Кардан — лъжа я аз.

Погледът й се отклонява към пода, където бяха пръснати дрехите му, и тя се усмихва.