Холи Блек
Злият крал (21)

20

Капанът за Орлаг е заложен. Прекарвам целия ден с Мадок, обсъждаме подробностите. Определихме три момента и три места, когато и където Морските дълбини може да нападнат с някакъв шанс за успех:

Лодката, в която ще е примамката, е очевиден вариант. Трябва един таласъм да се престори на Оук, свит под наметало, а самата лодка трябва да бъде омагьосана да лети.

Преди това има един момент по време на приема на Тарин, когато Оук ще броди сам из лабиринта. Част от зеленината ще бъде заменена с дървесни хора, които ще останат невидими, докато не се наложи да нападнат.

И дори преди това — при пристигането в имението на Лок за сватбата — Оук уж ще излезе от каретата на едно открито място, видимо от океана. И пак ще бъде примамка. Аз ще чакам с истинския Оук в каретата, докато останалите от семейството слязат и — да се надяваме — морето нападне. Тогава каретата ще завие и ние ще се покатерим през един прозорец. В този случай дърветата близо до брега ще са пълни с духчета, готови да забележат морските създания, а под пясъка ще бъде опъната мрежа, в която да ги уловим.

Три шанса да хванем Морските дълбини в опит да навредят на Оук. Три шанса да ги накараме да съжаляват за това.

Не сме забравили и охраната на Кардан. Личната му стража ще е в пълна бойна готовност. Той има своя собствена котерия от стрелци, които ще го следват навсякъде. И разбира се, нашите шпиони.

Тарин иска да прекара последната нощ преди сватбата със сестрите си, затова аз опаковам една рокля и обиците в торба и я връзвам на гърба на коня, с който ходих до Инсуиъл. Закачам Здрач на седлото. После препускам към имението на Мадок.

Нощта е красива. Бриз се носи през дърветата, носи аромат на борови иглички и вечнобълка. В далечината чувам тропот на копита. Лисици издават странните си писъци, викат се една друга. Мелодия на флейта долита някъде отдалече заедно с песните на русалките на скалите — пронизителни и лишени от думи.

После внезапно тропотът на копита вече не е толкова далечен. През гората препускат ездачи. Седмина, на мършави коне с бели като перли очи. Лицата им са покрити, оръжията им са боядисани в бяло. Чувам смеха им, когато се разделят, за да ме приближат от различни посоки. За миг си мисля, че сигурно е някаква грешка.

Един от тях вади секира, която блясва на светлината на непълната луна, и кръвта ми се смразява. Не, няма никаква грешка. Те идват да ме убият.

Опитът ми в сражения от седлото е ограничен. Мислех, че ще стана рицар в Елфхейм, ще защитавам кралска особа, а няма да препускам в битка като Мадок.

Сега, когато приближават към мен, се питам кой точно знаеше за този уязвим момент. Определено Мадок знаеше. Вероятно това е неговият начин да ми се отплати за предателството. Сигурно само се преструваше, че ми вярва. Все пак той знаеше, че ще тръгна тази нощ към неговото имение. А цял следобед заедно планирахме капаните.

Със съжаление си спомням за предупреждението на Хлебарката: Следващия път вземи и някой от кралската стража. Вземи някой от нас. Вземи облак духчета или пиян сприган. Просто вземи някого.

Сега съм сама. Сам-сама.

Пришпорвам коня си. Ако успея да изляза от гората и да се приближа достатъчно до къщата, ще съм в безопасност. Там има стражи и без значение дали Мадок е изпратил тези конници, никога не би позволил негов гост, да не говорим за негово дете, да бъде посечен на собствената му земя.

Това не съответства на правилата на вежливостта.

Трябва само да успея да стигна до там.

Копитата трополят зад мен, докато летим през гората. Поглеждам назад, вятърът бие в лицето ми, косата ми се развява и влиза в устата ми. Те препускат далече един от друг, опитват се да ме изпреварят, за да ме отдалечат от имението на Мадок, към брега, където няма къде да се скрия.

Приближават се все повече. Чувам ги как си подвикват, но вятърът отнася думите им. Конят ми е бърз, но техните се носят като вода през нощта. Когато се обръщам, виждам как един от тях вади лък с намазани с катран стрели.

Насочвам коня настрани, само че друг конник пресича пътя ми за бягство.

Те са с брони и с оръжия в ръце. Аз имам само няколко ножа и Здрач, закачен на седлото, както и малък арбалет в дисагите. В детството си съм минавала стотици пъти през тази гора; не съм и предполагала, че ще ми се наложи да нося броня тук.

Една стрела изсвистява покрай мен, докато друг от ездачите приближава, размахал меча си.

Няма начин да му избягам.

Изправям се в стремето, номер, за който не съм сигурна, че ще проработи, и се хващам за първия здрав клон. Един от белооките жребци оголва зъби и захапва хълбока на моя кон. Горкото животно цвили и залита. На лунната светлина ми се струва, че виждам кехлибарени очи, когато дългият меч на конника изсвистява във въздуха.

Издърпвам се на клона. За миг просто се държа там и дишам тежко, докато конниците минават под мен. Обръщат. Трима започват да обикалят под дървото. Нещо проблясва и към мен полита секира. Навеждам се, като гледам да не се изплъзна. Секирата се забива в дънера.

— Добър опит — викам, опитвам се да не показвам, че съм ужасена.

Трябва да се отърва от тях. Трябва да се кача по-високо. Но после какво? Не мога да се бия със седмина. Дори да исках, мечът ми още е вързан на коня. Имам само няколко ножа.

— Слез, човешко момиче — казва конник със сребристи очи.

— Чували сме за твоята ярост. Чували сме за твоята свирепост — казва друг с дълбок, мелодичен глас, вероятно женски. — Не ни разочаровай.

Трети изстрелва още една стрела с черен връх.

— Ако аз ще играя котката, тогава позволете ми да драскам — казвам аз, докато вадя два ножа с остриета във формата на листа и ги изпращам в сияещи арки към конниците.

Единият пропуска, другият се удря в броня, но се надявам, че това ще ги разсее достатъчно, за да измъкна секирата от дървото. После, докато стрелите летят около мен, започвам да скачам от клон на клон, благодарна за всичко, на което Призрака ме научи.

И тогава една стрела се забива в бедрото ми.

Не мога да потисна вика на болка. Пак хуквам, боря се с шока, но вече не съм така бърза. Следващата стрела се забива толкова близо до мен, че ми се разминава на косъм.

Те виждат много добре дори в тъмното. Те виждат много по-добре от мен.

Всички предимства са на тяхна страна. Тъй като не мога да се скрия, горе на дърветата съм просто малко по-трудна, но все пак забавно трудна мишена. И колкото повече се изморявам, колкото повече кървя, колкото повече ме боли, толкова по-бавна ще ставам. Ако не променя играта, със сигурност ще изгубя.

Трябва да изравня шансовете. Трябва да направя нещо, което не очакват. Щом не мога да виждам, трябва да се доверя на другите си сетива.

Поемам дълбоко дъх, игнорирам болката в крака си и стрелата, която още стърчи от него, и с брадва в ръка скачам с рев от клона.

Ездачите се опитват да обърнат конете си далече от мен.

Забивам брадвата в гърдите на единия. Върхът й огъва бронята навътре. Което си е чудесен номер — или поне щеше да бъде, ако не губя равновесие след миг. Оръжието излита от ръката ми, докато падам. Удрям се тежко в земята и въздухът излита от дробовете ми. Веднага се претъркулвам, за да избегна копитата. Главата ми звънти, краката ми сякаш пламтят, когато се надигам. Чупя стърчащата от крака ми стрела, но така я забивам по-дълбоко.

Конникът, когото ударих, виси от седлото, тялото му е отпуснато, а от устата му капе кръв.

Друг се завърта настрани, а трети налита към мен. Вадя нож, докато стрелецът се опитва да замени лъка с меч.

Вече сме шестима на един, много по-добре, особено когато четирима от ездачите започват да изостават, сякаш не са очаквали, че и те може да пострадат.

— Е, сега достатъчно ли съм свирепа? — крещя към тях.

Среброокият идва към мен и аз хвърлям ножа. Не уцелвам него, а хълбока на коня. Той се изправя на задните си крака и докато ездачът се опитва да го овладее, друг налита към мен. Грабвам брадвата, поемам си дълбоко дъх и се концентрирам.

Мършавият кон ме гледа с бели очи без зеници. Изглежда гладен.

Ако умра тук, в гората, защото не съм била добре подготвена, защото съм била твърде разсеяна, за да запаша на кръста си собствения си меч, ще съм ужасно бясна на себе си.

Стягам се, когато друг конник препуска към мен, но не съм сигурна, че ще успея да удържа атаката. Трескаво се опитвам да измисля друг вариант.

Когато конят наближава, падам на земята, борейки се с всичките си инстинкти за самосъхранение, с всички пориви да избягам от огромното животно. То ме връхлита, аз вдигам брадвата и удрям нагоре. Кръв плисва по лицето ми.

Създанието продължава още малко, после пада с ужасно цвилене и притиска крака на ездача с тялото си.

Надигам се и бърша лице точно навреме, за да видя, че среброокият рицар се готви за атака. Усмихвам му се и вдигам окървавената брадва.

Конникът с кехлибарените очи тръгва към поваления си другар и вика на останалите. Среброокият се обръща и също поема към тях. Двама от рицарите помагат на затиснатия от коня да се освободи и го качват на един от другите коне. После и шестимата се отдалечават в нощта, но вече не се смеят.

Чакам, страхувам се, че може да се върнат, страхувам се, че нещо още по-лошо може да ме дебне в сенките. Минутите се изнизват. Най-силните звуци са накъсаното ми дишане и ревът на кръвта в ушите ми.

Тръгвам през гората, трепереща от болка, но виждам, че конят ми лежи на тревата, а конят на мъртвия рицар яде месата му. Замахвам с брадвата и го прогонвам, но за съжаление, не мога да помогна на коня си.

Торбата ми вече я няма на седлото. Трябва да е паднала по време на ездата, заедно с роклята и арбалета. Ножовете ми също ги няма, пръснати из гората, след като ги хвърлих по рицарите. Вероятно са някъде из храстите. Поне Здрач е още тук, вързан за седлото. Откачвам с треперещи пръсти меча на баща ми.

Като се подпирам на него като на бастун, успявам да измина пътя до имението на Мадок и отмивам кръвта на помпата отпред.

Вътре виждам, че Ориана седи до прозорец и бродира. Поглежда ме с розовите си очи и не си прави труда да се усмихне, както би сторил смъртен, за да се почувствам добре.

— Тарин е горе с Виви и нейната любима. Оук спи, а Мадок крои планове. — После ме оглежда и казва: — Да не си паднала в езеро?

Кимам.

— Тъпо, нали?

Тя прави още един бод. Тръгвам към стълбите, но тя заговаря отново, преди да съм сложила крак на първото стъпало:

— Толкова ужасно ли ще е за Оук да остане с мен в Царството на феите? — Прави дълга пауза и добавя шепнешком: — Не искам да изгубя любовта му.

Неприятно ми е, че трябва да кажа онова, което тя вече знае:

— Тук ще има безкрайна върволица от придворни, които ще изливат отрова в ухото му, ще говорят какъв крал би бил той, ако Кардан се махне от пътя му, и това може да накара верните на Кардан да поискат да премахнат Оук. Да не говорим за дори по-големите заплахи. Докато Бейлкин е жив, за Оук ще е най-безопасно да бъде далече от Царството на феите. Да не забравяме и Орлаг.

Тя кима с безизразно лице и се обръща към прозореца.

Може би просто има нужда някой друг да бъде злодеят, някой друг да е виновен, че те са разделени. Какъв късмет за нея, че и без това никога не ме е харесвала.

Все пак помня какво беше да изпитваш мъка по онези, които са те отгледали.

— Ти никога няма да изгубиш обичта му — казвам, гласът ми излиза тих като нейния.

Знам, че ме чува, но все пак не се обръща.

После се качвам горе, кракът ме боли. На площадката съм, когато Мадок излиза от кабинета си и ме вижда. Подушва въздуха. Питам се дали надушва кръвта, която още тече по крака ми, или миризмата на пръст, пот и студена кладенчова вода.

Студ плъзва през костите ми.

Влизам в старата си стая и затварям вратата. Посягам под таблата на леглото и с благодарност установявам, че ножовете ми са още там, в ножниците, макар и малко прашни. Не ги вадя, но вече се чувствам донякъде в безопасност.

Куцукам до старата си вана, като хапя вътрешността на бузата си от болка, и сядам на ръба. После събувам панталона и оглеждам остатъка от стрелата, забита в крака ми. Тя е от върба, с петна от пепел. Доколкото мога да видя, върхът й е от назъбен еленов рог.

Ръцете ми започват да треперят и осъзнавам колко бързо бие сърцето ми, колко съм замаяна.

Раните от стрели са лоши, защото при всяко движение стават все по-тежки. Тялото ти не може да се излекува, докато това остро парче реже плътта ти, а колкото по-дълго стои там, толкова по-трудно е да го извадиш.

Поемам дълбоко дъх и плъзгам пръст по острието, натискам го леко. Боли толкова много, че изпъшквам и дори леко се замайвам за миг, но изглежда, не е забито в кост.

Стягам се, вземам ножа и разрязвам около два сантиметра от кожата на крака си. Ужасно е и дишам плитко и накъсано, докато бъркам с пръсти в разреза и дърпам върха на стрелата. Има много кръв, плашещо много кръв. Притискам раната с ръка, опитвам се да спра кървенето.

Известно време съм твърде замаяна, за да направя нещо друго, освен да седя там.

— Джуд?

Виви отваря вратата. Поглежда ме, после поглежда и ваната. Котешките й очи се отварят широко.

Клатя глава.

— Не казвай на никого.

— Ти кървиш.

— Дай ми… — Започвам и спирам, защото осъзнавам, че ще трябва да зашия раната, но не съм се сетила за това. Може би не съм толкова добре, колкото си мисля. Шокът невинаги удря веднага. — Трябва ми игла и конец, но не тънък, като за бродерия. И кърпа, за да притискам раната.

Тя се мръщи, когато вижда ножа в ръката ми и колко прясна е раната.

— Сама ли си го причини?

Това ме откъсва за миг от замайването.

— Да, сама се прострелях със стрела.

— Добре, добре.

Тя ми подава една риза от леглото и после излиза от стаята. Притискам плата към раната, за да намаля кървенето.

Виви се връща с дълъг бял конец и игла. Този конец няма да остане бял задълго.

— Добре — казвам, опитвам да се концентрирам. — Искаш да държиш или да шиеш?

— Да държа — отвръща тя и ме поглежда, сякаш съжалява, че няма трети вариант. — Дали да не доведа Тарин?

— В нощта преди сватбата й? Абсолютно не. — Опитвам се да вдяна иглата, но ръцете ми треперят много силно. — Добре, сега притискай раната, за да се затвори.

Виви коленичи и го прави, като криви лице. Аз изпъшквам и се опитвам да не припадна. Само още няколко минути и ще мога да седна и да се отпусна, обещавам си. Само още няколко минути и ще бъде, сякаш никога не се е случвало.

Шия. Боли. Боли, боли, боли. След като приключвам, измивам крака си отново и откъсвам най-чистата част от ризата, за да го превържа.

Виви се приближава.

— Можеш ли да се изправиш?

— След малко — клатя глава.

— Ами Мадок? — пита тя. — Можем да му кажем…

— Не, на никого… — отвръщам и хващам ръба на ваната, прехвърлям крак вътре и потискам писък.

Виви развърта кранчетата и водата потича, отмива кръвта.

— Дрехите ти са подгизнали — мръщи се тя.

— Подай ми една рокля от ей там — казвам аз. — Гледай да е по-широка.

Принуждавам се да докуцукам до един стол и се отпускам в него. После свалям жакета и ризата си. Гола до кръста съм, но не мога да продължа, защото болката ме спира.

Виви ми носи рокля — стара рокля, която Тарин не е сметнала за нужно да ми донесе — и я събира така, че да може да я облече през главата ми. После пъха и ръцете ми в ръкавите, сякаш съм дете. Внимателно ми сваля ботушите и панталона.

— Може да си легнеш — казва ми. — Почини си. С Хедър ще разсейваме Тарин.

— Ще се оправя — отговарям.

— Казвам само, че не е нужно да правиш нищо. — Виви сякаш вече размисля по отношение на предупреждението ми. — Кой стори това?

— Седмина конници… може би рицари. Но кой стои зад атаката? Не зная.

Виви въздиша дълго.

— Джуд, върни се с мен в света на хората. Това не може да е нормално. Това не е нормално.

Ставам от стола. Предпочитам да вървя с ранения си крак, отколкото да слушам това.

— И какво щеше да стане, ако не бях дошла? — пита ме тя.

Сега, когато съм права, трябва да продължа да се движа, иначе ще изгубя инерция. Тръгвам към вратата.

— Не знам. Но знам едно. Опасността може да ме намери и в света на хората. Като съм тук, мога да се погрижа вие с Оук да бъдете охранявани там. Виж, знам, че според теб това, което върша, е глупаво. Но не се дръж, сякаш е безсмислено.

— Не това имах предвид — казва тя, но аз вече съм в коридора. Отварям рязко вратата на Тарин и виждам, че с Хедър се смеят на нещо. Спират, когато влизам.

— Джуд? — пита Тарин.

— Паднах от коня — отвръщам и Виви не ми противоречи. — За какво си говорехте?

Тарин е нервна, обикаля стаята и докосва ефирната рокля, която ще облече утре, вдига диадемата от растения, отгледани в гоблински градини и свежи като в мига, в който са откъснати.

Осъзнавам, че обиците, които купих за нея, вече ги няма, изгубени заедно с останалото в торбата. Пръснати сред листа и храсти.

Слуги носят вино и сладкиши и аз облизвам сладката глазура, като оставям разговора им да ме облива. Болката в крака е разсейваща, но по-разсейващ е споменът за смеещите се конници, споменът как ме обградиха под дървото. Как бях ранена, изплашена и съвсем сама.

 

 

В деня на сватбата на Тарин се будя в леглото от детството ми. Имам чувството, че се будя от дълбок сън, и за миг не само не знам къде съм, ами дори не помня коя съм. За тези няколко секунди, докато примигвам на светлината на късното утро, аз съм послушната дъщеря на Мадок, която мечтае да стане рицар в двора. После последната половин година се завръща като вече познатия вкус на отрова в устата ми.

Като болката в непохватно направените шевове.

Надигам се и развивам превръзката, за да видя раната. Тя е грозна и подута, а шевът е направен зле. Кракът ми е скован.

Гнарбоун, огромният слуга с дълги уши и опашка, влиза в стаята ми със закъсняло почукване. Носи поднос със закуска. Бързо покривам тялото си с одеялата.

Той оставя подноса на леглото, без да каже нищо, и отива към банята. Чувам шуртене на вода и миризмата на билки. Седя скована, докато той излиза.

Можех да му кажа, че ме боли. Би било съвсем просто. Ако го бях помолила да доведе военния хирург, той щеше да го направи. Щеше да каже на Ориана и Мадок, разбира се. Но кракът ми щеше да бъде зашит както трябва и няма да се инфектира.

Дори ако Мадок е изпратил конниците, мисля, че пак би се погрижил за мен. От учтивост. Но щеше да сметне това за отстъпление от моя страна. Така щях да призная, че се нуждая от него, че е победил. Че съм се прибрала у дома завинаги.

И все пак сега, на светлината на утрото, съм почти сигурна, че не Мадок е изпратил конниците, дори това да беше капан в негов стил. Той никога не би изпратил убийци, които ще отстъпят и ще си отидат, докато все още имат числено преимущество.

Когато Гнарбоун излиза, аз пия жадно кафето и тръгвам към ваната.

Тя е млечна и ароматна и само под водата мога да си позволя да заплача. Само под водата мога да призная, че едва не умрях и че бях ужасена, и че искам да имаше на кого да кажа всичко това. Стаявам дъх, докато вече няма какво да стаявам.

След ваната се увивам със стара роба и тръгвам към леглото. Опитвам се да реша дали си струва да изпращам слуга в двореца, за да ми донесе друга рокля, или просто трябва да взема някоя от Тарин. Точно тогава Ориана влиза в стаята ми, носи някакъв сребрист плат.

— Слугите ми казаха, че си дошла без багаж — казва тя. — Сигурно си забравила, че ще ти трябва рокля за сватбата на сестра ти. Или по принцип.

— Там ще има поне един гол — отвръщам аз. — Знаеш, че е така. Не съм била на нито един пир в Царството на феите, на който всички да са облечени.

— Е, ако това планираш — казва и се обръща. — Тогава сигурно ще ти трябва само красива огърлица.

— Чакай, права си. Нямам рокля и ми трябва. Моля те, не си тръгвай.

Когато се обръща, на лицето й има лека усмивка.

— Колко нетипично за теб да кажеш каквото мислиш и то да не е изречено с неприязън.

Питам се какво ли е за нея да живее в къщата на Мадок, да бъде покорната съпруга на Мадок, след като е участвала в осуетяването на плановете му. Ориана е доста по-проницателна, отколкото си мислех.

И ми е донесла рокля.

Това ми се струва много мило, докато тя не я разстила на леглото ми.

— Една от моите е. Мисля, че ще ти стане.

Роклята е сребърна и ми прилича малко на ризница. Красива е, с бухнали ръкави, с процепи по дължината им, за да се показва кожата, но с голямо деколте, което би изглеждало по един начин на Ориана и по съвсем друг на мен.

— Малко е дръзка за сватба, не мислиш ли?

Няма как да я облека със сутиен.

Тя само ме поглежда объркано за миг, почти като насекомо.

— Е, може да я пробвам — отвръщам, като си спомням, че само преди миг твърдях, че ще отида гола.

Това е Царството на феите и тя не понечва да излезе. Обръщам се с надеждата, че така няма да забележи раната на крака ми. Навличам роклята през главата и я оставям да се плъзне по бедрата ми. Блести великолепно, но както и подозирах, показва доста от гърдите ми. Имам предвид доста.

Ориана кима доволна.

— Ще изпратя някой да ти фризира косата.

След малко едно слабичко момиче пикси сплита косата ми на овнешки рога и връзва на връхчетата сребърни панделки. Гримира клепачите ми и устата ми със сребърно.

После слизам долу, за да се присъединя към другите от семейството в салона на Ориана, сякаш последните няколко месеца не са се случвали.

Ориана е облечена в бледовиолетова рокля с яка от свежи цветчета, които се издигат към напудрената й брадичка.

Виви и Хедър са с дрехи на смъртни, Виви е с рокля с щампа на очи, а Хедър с къса розова рокля, покрита със сребърни пайети. Косата й е прибрана назад с блестящи розови фиби. Мадок е с тъмносиня туника, също като Оук.

— Здравей — казва Хедър. — И двете сме в сребърно.

Тарин още я няма. Сядам в салона, пия чай и ям кифли.

— Наистина ли мислиш, че тя трябва да изстрада това? — пита Виви.

Хедър я поглежда, скандализирана, и я перва по крака. Мадок въздъхва.

— Казано е, че се учим от грешките си, а не от успехите — казва той и поглежда многозначително към мен.

Тарин най-сетне слиза. Изкъпала се е в люлякова роса и е с рокля от невероятно фини слоеве, между които са пленени билки и цветя, за да създадат впечатлението, че е едновременно красива, ефирна фигура и жив букет.

Косата й е сплетена като корона със зеленина из нея.

Изглежда красива и болезнено човешка. В тази светла рокля прилича по-скоро на жертвоприношение, отколкото на булка. Усмихва ни се срамежливо и сияеща от щастие.

Всички ставаме и й казваме колко е красива. Мадок хваща ръцете й и ги целува, гледа я като горд баща. Дори да мисли, че тя прави грешка.

Качваме се в каретата заедно с малкия таласъм, който ще е дубльор на Оук. Те си разменят жакетите и таласъмът сяда притеснен в ъгъла.

По пътя към имението на Лок Тарин се навежда напред и хваща ръката ми.

— Щом се омъжа, всичко ще бъде различно.

— Някои неща — казвам аз, не съм много сигурна за какво говори.

— Татко обеща да го държи изкъсо — шепне ми тя.

Спомням си молбата й да отстраня Лок от поста му на повелител на пиршествата. Мадок ще е доста зает да го обуздава, така че това май не е лошо нещо.

— Щастлива ли си за мен? — пита ме тя. — Наистина?

Тарин ми беше най-близкият човек в целия свят. Тя познаваше приливите и подводните течения на желанията ми, на болките ми, малки и големи, почти през целия ми живот. Би било глупаво да позволя на нещо да попречи на това.

— Искам ти да бъдеш щастлива. Днес и завинаги.

Тя ми се усмихва притеснено, пръстите й стискат по-здраво моите.

Още държа ръката й, когато лабиринтът се появява пред нас. Виждам три момичета пиксита с прозрачни рокли да летят над растенията, смеят се, а зад тях другите гости вече започват да се събират. Като повелител на пиршествата, Лок е организирал сватба, достойна за поста му.