Холи Блек
Злият крал (11)

10

С наближаването на пълнолунието гуляите в двореца набират сила. Но насоката на пиршествата се променя — стават по-трескави, по-диви. Вече присъствието на Кардан не е необходимо, за да бъдат такива. Сега, когато слуховете го описват като някой, който би застрелял любовницата си в леглото, от това се превръща в легенда.

Спомени за по-ранните му дни — как препускаше с кон на уроците ни, сбиванията, жестокостите, които извършваше — се възраждат. Колкото по-ужасна е историята, толкова по-интересна е. Вълшебните създания не могат да лъжат, но тук мълвата нараства както навсякъде другаде, подхранвана от амбиция, завист и желание.

Следобед прекрачвам спящи тела из залите. Не всички са придворни. Слуги и стражи като че ли също са паднали жертва на тази дива енергия и изоставят задълженията си заради удоволствия. Голи създания тичат из градините на Елфхейм, а поилата за конете са пълни с вино.

Срещам се с Вулсибър, за да открия още информация за Морските дълбини, но той не знае нищо. Макар да съм наясно, че Никасия се опитва да ме подразни, премислям всички, които може да са ме предали. Питам се кой и с каква цел, чудя се защо е дошъл посланикът на лорд Ройбен и как да удължа властта си над трона повече от една година и един ден. Съжалявам, че не попитах Кардан за истинското му име, докато го държах на мушка с арбалета. Преглеждам старите документи и пия отровите си, планирам хиляди парирания на удари, които може и да не дойдат.

Кардан се премести в старите покои на Елдред и стаите с изгорелия под бяха изпразнени. Ако му е неприятно да спи там, където е спал баща му, не го показва с нищо. Сега се е изтегнал небрежно, докато слугите махат гоблени и дивани, за да направят място за ново легло, изработено по неговите изисквания.

Не е сам. С него има малка група придворни — неколцина непознати плюс Лок, Никасия и сестра ми, която е порозовяла от виното и се смее, седнала пред огъня.

— Излезте — казва им, когато ме вижда на прага.

— Но, ваше величество — започва едно момиче. Тя е цялата кремаво и златно, със светлосиня рокля. Дълги бледи антени се издигат от крайчетата на веждите й. — Все пак скучните новини, които ще ви донесе вашият сенешал, се нуждаят от противоотровата на нашето веселие.

Внимателно съм обмислила властта си над Кардан. Ако му налагам твърде много заповеди, ще се дразни, а ако са твърде малко, ще успява да ги заобикаля. Но съм доволна, че се погрижих никога да не отказва да ме приеме. И съм особено доволна, че не може да отмени заповедите ми.

— Скоро ще ви повикам пак — казва Кардан и придворните излизат весело.

Един от тях носи голяма чаша, очевидно открадната от света на смъртните и пълна догоре с вино. На нея пише „Аз командвам“. Лок ме поглежда с любопитство. Сестра ми хваща ръката ми на излизане и я стиска с надежда.

Отивам до един стол и сядам, без да чакам покана. Искам да напомня на Кардан, че над мен няма власт.

— Пиршеството за пълнолунието е утре вечер — казвам аз.

Той се е изтегнал на стол срещу мен, гледа ме с черните си очи, сякаш аз съм тази, която ще създава проблеми.

— Ако искаш да научиш подробности, трябваше да накараш Лок да остане. Аз не знам много. Това ще е просто още едно от моите представления. Аз ще пирувам, докато ти замисляш кроежи.

— Орлаг от Морските дълбини те наблюдава…

— Всички ме наблюдават — казва Кардан, играе си с пръстена с печат, не спира да го върти.

— Изглежда, нямаш нищо против — отвръщам. — Сам каза, че не ти е неприятно да си крал. Може би дори се наслаждаваш на това.

Той ме поглежда с подозрение.

Опитвам се да му се усмихна искрено. Надявам се да съм убедителна. Трябва да съм убедителна.

— И двамата можем да имаме каквото искаме. Ти можеш да управляваш много повече от година. Трябва само да удължиш клетвата си. Нека те контролирам още десетилетие и една-две години и заедно…

— Не мисля — прекъсва ме той. — А знаеш колко опасно ще е да сложиш Оук на моето място. Той ще е само с година по-голям. Не е готов. И все пак само след няколко месеца ще трябва да ми заповядаш да абдикирам в негова полза или да сключим споразумение, което ще изисква взаимно доверие. А не както аз ти се доверявам сега без никаква надежда за взаимност.

Бясна съм на себе си, че дори съм допуснала, че може да се съгласи нещата да останат същите.

Той ми се усмихва с най-сладката си усмивка.

— Може би тогава наистина ще бъдеш мой сенешал.

Скърцам със зъби. Някога дори не бях мечтала да стана сенешал. Сега ми се струва като унижение. Властта е заразна. Властта е алчна.

— По-добре внимавай — казвам му. — Мога да направя останалите месеци наистина много дълги.

Усмивката му не потрепва.

— Някакви други заповеди? — пита ме.

Трябва да му кажа повече за Орлаг, но мисълта, че може да е доволен от предложението й, е непоносима. Не мога да позволя този брак и точно сега не искам да мисля за него.

— Не се напивай до смърт утре — казвам му. — И наглеждай сестра ми.

— Тарин ми се струва доста добре тази нощ — отвръща той. — С рози на бузите и веселие на устните.

— Просто се погрижи да си остане такава — казвам.

Той извива вежди.

— Да не искаш да я отнема от Лок? Мога да опитам. Нищо не обещавам, но може да е забавно.

— Не, не, абсолютно не, не го прави — отговарям и дори не се опитвам да анализирам горещото копие на паника, което думите му забиват в мен. — Искам просто да попречиш на Лок да покаже най-лошото, на което е способен, пред нея, това е.

Той присвива очи.

— А не би ли трябвало да искаш точно обратното?

Вероятно би било по-добре за Тарин да открие нещастието с Лок възможно най-скоро. Но тя ми е сестра и не искам да й причинявам болка. Клатя глава.

Той прави неясен жест.

— Както искаш. Сестра ти ще е обгърната от атлаз и власеница, възможно най-добре защитена от самата себе си. Доколкото ми е по силите.

Ставам.

— Съветът иска Лок да организира някакви забавления за Гримсен. Ако му харесат, вероятно ще ти изкове бокал, в който виното никога не свършва.

Кардан ми хвърля поглед през мигли, който не мога да разгадая, и също става. Хваща ръката ми.

— Няма нищо по-сладко — казва той, като я целува — от онова, което не достига.

Кожата ми пламва, силно и неконтролируемо.

Когато излизам, придворните са в коридора, чакат да бъдат допуснати при него. Сестра ми изглежда леко неспокойна, но когато ме вижда, залепва широка фалшива усмивка на лицето си. Едно от момчетата е измислило музика за шеговит стих и я свири отново и отново, все по-бързо и по-бързо. Смехът им изпълва коридора — звучи като грачене на гарвани.

 

 

Вървя през двореца и минавам покрай стая, в която са се събрали неколцина придворни. Там е и старият дворцов поет и сенешал на върховния крал Елдред — пече змиорка на пламъците в голямата камина.

Около него са се настанили артисти и музиканти. След смъртта на почти цялото кралско семейство той се оказа центърът на една от фракциите в двора, Кръга на чучулигите. В косата му са оплетени калини и той си пее тихичко. Смъртен е като мен. Освен това вероятно е луд.

— Ела да пиеш с нас — казва един от чучулигите, но аз отказвам.

— Красива, красива Джуд. — Пламъците танцуват в очите на Вал Морен, когато ме поглежда. Започва да сваля изпечената кожа и яде меката бяла плът на змиорката. После казва: — Защо още не си дошла при мен за съвет?

Казват, че някога е бил любовник на върховния крал Елдред. Вал Морен е в двора много преди аз и сестрите ми да дойдем тук. Въпреки това никога не е показвал, че сме свързани от смъртността си. Никога не се е опитвал да ни помогне, никога не се е опитвал да се свърже с нас, за да не се чувстваме толкова самотни.

— А имаш ли какво да ме посъветваш?

Поглежда ме и хвърля едното око на змиорката в устата си. То блещука на езика му. После Вал Морен го гълта.

— Може би. Но няма голямо значение.

Толкова съм изморена от гатанки.

— Нека позная. Защото, ако те помоля за съвет, ти няма да ми го дадеш?

Той се смее, сухо и някак кухо. Питам се колко ли е стар. Под рошавата коса изглежда млад, но смъртните не могат да остареят, докато не напуснат Елфхейм. Но макар че не виждам старостта по лицето му, я виждам в очите.

— О, аз ще ти дам най-добрия съвет, който някога са ти давали. Но ти няма да ме послушаш.

— Тогава каква полза от теб? — питам и понечвам да отмина.

Нямам време да се чудя какво означават някакви безполезни гатанки.

— Аз съм отличен жонгльор — казва той, като бърше ръце в панталона си и оставя петна.

Посяга към джоба си, вади камък, три жълъда, парче кристал и нещо като ядец. Започва да хвърля жълъдите, после добавя и ядеца. Неколцина от чучулигите започват да се побутват и шепнат възхитени.

— Колкото и неща да добавиш, имаш само две ръце, така че можеш да подхвърляш само два предмета. Просто трябва да го правиш все по-бързо и по-бързо, все по-високо и по-високо.

Той добавя камъка и кристала и нещата летят между ръцете му така бързо, че почти не виждам какво подхвърля. Поемам си дъх.

Тогава всичко пада, стоварва се на каменния под. Кристалът се пръска. Един от жълъдите се изтъркулва близо до огъня.

— Моят съвет — казва Вал Морен — е да се научиш да жонглираш по-добре от мен, сенешале.

Толкова съм ядосана, че дълго не мога да помръдна. Чувствам се нажежена от гняв, предадена от единствения човек тук, който трябва да разбира колко е трудно да сме такива, каквито сме.

Преди да направя нещо, за което ще съжалявам, аз се обръщам и отминавам.

— Нали ти казах, че няма да послушаш съвета ми — вика той след мен.