Холи Блек
Злият крал (31)

30

Орлаг ни чака в бурния океан, придружена от дъщеря си и рицари, яздещи тюлени, акули и всякакви други острозъби морски създания. Самата тя седи върху косатка и е облечена като за битка. Покрита е с лъскави сребристи люспи, които изглеждат от метал, но сякаш са изникнали от кожата й. Шлем от кости и зъби скрива косата й.

Никасия е до нея, на акула. Днес няма опашка, дългите й крака са покрити с броня от миди.

По целия бряг има купчини водорасли, изхвърлени сякаш от буря. Струва ми се, че виждам и други неща във водата. Гърбът на някакво огромно създание, което плува точно под повърхността. Косите на удавени смъртни, развяващи се като водорасли. Войската на Морските дълбини е много по-голяма, отколкото изглежда на пръв поглед.

— Къде е моят посланик? — пита Орлаг. — Къде е твоят брат?

Кардан седи на сивия си жребец с черни дрехи и алено наметало. С него са двайсетина рицари на коне, както и Ми-кел и Нихуар. По пътя насам те се опитаха да разберат какво планира той, но Кардан не им каза и което е по-притеснителното — не каза и на мен. След като чу за смъртта на Бейл-кин, той не ми говори и дори не ме поглежда. Стомахът ми кипи от тревога.

Кардан се обръща към Орлаг със студенина в очите, за която от личен опит знам, че е породена от гняв или от страх. В този случай вероятно и от двете.

— Както добре знаеш, той е мъртъв.

— Ти трябваше да го опазиш — казва тя.

— Така ли? — пита Кардан с преувеличено изумление, докосвайки леко гърдите си. — Аз пък си мислех, че просто трябва да не му преча, а не да го предпазвам от последствията от собствените му действия. Доколкото разбрах, се е бил в дуелче. А дуелът със сигурност е нещо опасно. Но нито съм го убил, нито пък съм го окуражавал за това. Всъщност дори го обезкуражавах.

Опитвам се да не позволя на изражението си да издаде какво чувствам.

Орлаг се навежда напред, сякаш надушва кръв във водата.

— Не биваше да позволяваш такова неподчинение.

Кардан свива нехайно рамене.

— Сигурно.

Микел се размърдва на коня си. Явно е смутен от начина, по който говори Кардан — нехайно, сякаш просто си приказват приятелски и Орлаг не е дошла да отнеме властта му или да я отслаби. Ако знае, че Мадок го няма, може дори да нападне.

Докато я гледам, докато гледам подигравателната усмивка на Никасия и странните влажни очи на морските създания — аз се чувствам безсилна. Отказах се от властта си над Кардан и получих в замяна брачната му клетва. Но ако никой не знае за това, все едно не се е случило.

— Дойдох тук да настоявам за справедливост. Бейлкин беше мой посланик и ако ти не смяташ, че е бил под твоя защита, то аз определено смятах, че е под моя. Трябва да предадеш убийцата му на морето, където за нея няма да има прошка. Предай ни твоя сенешал Джуд Дуарте.

За миг имам чувството, че не мога да дишам. Сякаш отново се давя.

Кардан извива вежди. Гласът му е небрежен.

— Но тя тъкмо се върна от морето.

— Значи, не оспорваш вината й? — пита Орлаг.

— Че защо? — пита Кардан. — Щом с нея се е дуелирал, сигурен съм, че е победила; брат ми се мислеше за голям майстор на меча, имаше нереална представа за способностите си. Но тя е моя и аз ще реша дали да я накажа.

Мразя да говори за мен така, сякаш ме няма, въпреки че ми даде брачна клетва. Но вероятно проблемът би бил още по-сериозен, ако кралицата е убила посланика.

Орлаг дори не ме поглежда. Съмнявам се да й пука особено за каквото и да било, но Кардан й даде голям откуп за мен и като ме заплашва сега, тя се надява да получи още.

— Кралю на сушата, не съм дошла тук да си разменяме остроумия. Моята кръв е студена и аз предпочитам остриетата. Някога те смятах за партньор на дъщеря ми, най-скъпоценното нещо в морето. Тя би довела до истински мир между нас.

Кардан поглежда към Никасия и макар че Орлаг го чака да заговори, той мълчи. Когато най-сетне го прави, казва само:

— Също като теб, и мен не ме бива да прощавам.

Нещо в поведението на кралица Орлаг се променя.

— Щом искаш война, не е много мъдро да я обявяваш на остров.

Около нея вълните стават по-високи, белите им шапки се пенят по-яростно. Въртопи се завихрят точно до брега, малки, но все по-дълбоки, пораждащи нови и нови.

— Война ли? — Той се взира в нея, сякаш е казала нещо напълно объркващо, което го озадачава. — Нима искаш да повярвам, че наистина искаш да се биеш? Да не предизвикваш мен на дуел?

Очевидно се опитва да я примами към нещо, но не мога да си представя какво.

— И какво, ако искам? Какво тогава, момче? — пита тя.

Усмивка извива разкошните му устни.

— Под твоето море има земя. Кипяща, вулканична земя. Тръгнеш ли против мен, ще ти покажа на какво е способно момчето, милейди.

Той протяга ръка и като че ли нещо се издига от водата около нас. Пясък. Плаващ пясък.

И тогава водата около двора на Морските дълбини започва да кипи.

Взирам се в Кардан с надеждата да уловя погледа му, но той се е концентрирал. Каквато и магия да прави, именно това имаше предвид Бафен с думите, че върховният крал е свързан със земята, че е биещото й сърце и звездата, която определя бъдещето на Елфхейм. Това е мощ. И докато гледам как Кардан я владее, осъзнавам до каква степен не е човек, колко е преобразен, колко далече извън контрола ми е вече.

— Спри! — крещи Орлаг, докато кипенето нараства.

Част от океана бълбука и къкри, а морските създания пищят и се пръсват надалече. Няколко тюлена излизат на черните скали близо до сушата и си подвикват на своя език.

Акулата на Никасия се завърта настрани и тя пада във водата.

Пара се издига от вълните, лъхва жега. Огромен бял облак се събира пред погледа ми. Когато се разнася, виждам, че от дълбините се е издигнала нова суша — нажежена скала, която изстива пред очите ни.

Никасия е коленичила на издигащия се остров, а на лицето й са изписани изумление и ужас.

— Кардан? — вика тя.

Устата му е извита леко в усмивка, но очите му са разфокусирани. Той искаше да покаже на Орлаг, че не е безсилен.

Сега разбирам, че е имал план как да постигне това. Точно както е измислил план и за да се отърве от моя контрол.

През месеца, който прекарах в морето, той се е променил. Започнал е да планира и сега пуска всичко в ход притеснително ефикасно.

Мисля си за това, докато гледам как под краката на Никасия пониква трева, диви цветя се появяват по ниските хълмове. След това поникват и дървета, и храсти, а един ствол започва да се увива около тялото на Никасия.

— Кардан! — пищи тя, докато кората се увива около нея и стига вече до кръста й.

— Какво направи? — пищи Орлаг, но кората пълзи нагоре, израстват клони, осеяни с листа и ароматни цветове.

Цветчета отлитат към вълните.

— Е, ще залееш ли сега сушата? — пита я Кардан съвършено спокоен, сякаш не е създал четвърти остров от морето. — Ще изпратиш ли солена вода да разяде корените на дърветата ни и да напълни потоците и езерата ни? Ще потопиш ли плодовете ни и ще изпратиш ли слугите си да прерязват гърлата ни и да крадат розите ни? Ще го направиш ли, ако и дъщеря ти изстрада същото? Хайде, предизвиквам те.

— Освободи Никасия — казва Орлаг, поражението се чува ясно в гласа й.

— Аз съм върховният крал на Елфхейм — напомня й Кардан. — И не обичам да ми заповядват. Ти нападна сушата. Ти отвлече моя сенешал и освободи брат ми, макар че го бях затворил заради убийството на нашия баща Елдред, с когото някога ти беше в съюз. Някога уважавахме териториите си. Позволих ти твърде голямо неуважение и ти изигра козовете си. Е, кралице на Морските дълбини, ще сключиш ли мир с мен, както с баща ми, както с кралица Маб? Ще сключим ли мир, или ще водим война, но тогава ще съм безмилостен. Нищо и никой няма да бъде пощаден.

Орлаг мълчи, аз поемам рязко дъх, не знам какво ще последва.

— Добре, върховни кралю. Нека сключим мир. Върни ми дъщерята и ще си отидем.

Издишам. Той постъпи мъдро, като я притисна, макар че беше ужасяващо. Все пак, ако беше разбрала за Мадок, тя вероятно щеше да се възползва от предимството си. По-добре беше да се стигне до сблъсъка сега.

И се получи. Свеждам глава, за да скрия усмивката си.

— Нека Никасия остане тук и бъде твой посланик вместо Бейлкин. Тя е израснала на тези острови и тук мнозина я обичат.

Това изличава усмивката от лицето ми. На новия остров кората започва да се отдръпва от кожата на Никасия. Питам се какво е решил, защо иска да я върне в Елфхейм. Тя винаги носи неприятности.

И все пак той може би иска подобни неприятности.

— Ако желае да остане, нека. Доволен ли си? — пита Орлаг.

Кардан накланя глава.

— Да. Няма да позволя да бъда воден от морето, колкото и велика да е кралицата му. Аз съм върховният крал, аз трябва да водя. Но трябва и да бъда справедлив.

Той замълчава. После се обръща към мен.

— А днес ще раздам справедливост. Джуд Дуарте, отричаш ли, че уби принц Бейлкин, посланик на Морските дълбини и брат на върховния крал?

Не знам какво точно иска да кажа. Дали ще помогне, ако отрека? Тогава нямаше да го каже по този начин — сякаш вярва, че наистина съм убила Бейлкин. Кардан имаше план за всичко останало. Сега трябва да му се доверя, че има план и за това.

— Не отричам, че се дуелирах с него и победих — отвръщам, гласът ми обаче е по-несигурен, отколкото ми се иска.

Всички ме поглеждат и за миг, докато се взирам в безмилостните им лица, усещам много силно отсъствието на Мадок. Усмивката на Орлаг е изпълнена с остри зъби.

— Чуй тогава присъдата ми — казва властно Кардан. — Заточвам Джуд Дуарте в света на смъртните. Докато и освен ако не бъде помилвана от короната, няма да стъпва в Царството на феите, иначе ще заплати с живота си.

Ахвам.

— Не можеш да направиш това!

Той ме гледа дълго, но някак меко, сякаш е очаквал да приема безропотно изгнанието. Сякаш не съм нищо повече от един от неговите молители. Сякаш съм без никакво значение.

— Разбира се, че мога — отвръща.

— Но аз съм кралицата на Царството на феите — крещя и за миг всички притихват.

После започват да се смеят.

Усещам как бузите ми пламват. Сълзи на безсилие и ярост избиват в очите ми, защото Кардан се смее с тях.

В този момент рицарите ми слагат оковите. Сър Ранох ме сваля от коня. За един безумен миг си мисля да се бия с него, сякаш не сме заобиколени от двайсетина рицари.

— Тогава отречи — крещя. — Отречи се от мен!

Той не може, разбира се, и не го прави. Очите ни се срещат и странната усмивка на лицето му очевидно е предназначена за мен. Спомням си какво беше да го мразя с цялото си сърце, но твърде късно.

— Елате, милейди — казва сър Ранох и аз не мога да сторя друго, освен да тръгна.

Все пак не устоявам и се обръщам назад. Точно когато Кардан пристъпва на новия си остров. Изглежда истински владетел, като баща си, истинско чудовище, в каквото брат му искаше да го превърне. Гарвановочерната му коса се развява назад, аленото наметало се вихри около него, очите му отразяват сивата пустош на небето.

— Ако Инсуиъл е Злочестият остров, ако Инсмиър е Островът на могъществото, а Инсмур е Каменният остров — казва той, а гласът му се носи над новопоявилата се земя, — нека тогава това да бъде Инсиър, Пепелният остров.