Джей Кристоф
Божигроб (14)

11.
Гръм

Мия изскочи запъхтяна от басейна на Адонай.

Кръв в очите и в устата, глухо туптене в слепоочията. Изправена гола в басейна, тя погледна към Говорителя на върха му. Бяла кожа и още по-бяла коса, устните му извити в тънка усмивка. Той отвори очи — по бялото им лъщеше кръв.

— Завръщаш се, острие Мия. Уби ли жертвата си, даде ли жертвоприношението си?

— Още не.

Адонай наклони глава, усмихна се по-широко.

— Тогава съм ти липсвал?

Мия му обърна гръб и прегази басейна, усещайки как очите на Говорителя обхождат тялото й. Като оставяше червени дири по каменните плочи, тя се запъти към ваните, за да отмие кървищата, и с въздишка се потопи под водата.

— … това не ми харесва, мия…

Господин Благ се настани в ъгъла на ваната й, откъдето я наблюдаваше с не-очите си.

— И на мен не ми харесва. Но какъв избор имам?

— … ашлин е лъжкиня, а ние сме глупаци, че й вярваме…

— Ние не й вярваме. Затъмнение я пази.

— … аз и на затъмнение не вярвам…

Тя се подсуши, облече се в кожени бричове и кадифена риза и си представи Аш така, както я беше оставила — вързана с верига за балдахиновото легло в една евтина божигробска странноприемница, а над нея готова за скок — вълчицата от сенки с оголени прозрачни зъби. Естествено, Затъмнение не можеше да причини нищо на момичето. Но Мия сметна, че не е необходимо да съобщава това на Ашлин…

— … тя те води за носа, мия…

— Мислиш, че не се досещам ли? Аз не съм келява глупачка, Господин Благ. Но ако все пак Ашлин казва истината?

— … тогава ще се озовем в интересни води…

— Трябва да разбера…

Котката сянка въздъхна.

— … знам. с теб съм, мия. не се страхувай…

Тя провери кинжала от гробнакост на колана си и другия в ръкава си.

— Не и когато ти си с мен.

Девойката се измъкна крадешком от къпалнята и навлезе в мрака на Червената църква. Химнът на призрачния хор бе надвиснал във въздуха, докато тя се изкачваше по витите стълбища и слизаше по коридорите от черен камък, издълбани с безкрайните спирални мотиви. Веднъж Наев й беше казала, че спиралите по стените били песен за намирането на пътя в мрака. Спомняйки си всичко, което Ашлин й беше разказала, на Мия й се прииска да знаеше думите. Ако момичето беше казало истината, тя беше напълно изгубена.

Не може да е истина.

Напред през гладния мрак.

Не може да бъде…

Нагоре по виещите се стълби и надолу по намотаната спирала, докато стигна.

Залата за поклонение.

Погледна нагоре към високата статуя на Ния с меча и везните в ръка. Дали беше игра на светлината, но богинята изглеждаше по-мрачна от обикновено.

Стъпките й отекнаха в притихналата зала, когато тръгна по периферията, докосвайки с пръсти празната гробница с името на Трик на нея. Тогава си спомни за приятеля си. Съветите, които той й даваше. Утехата, която намираше в прегръдките му. В един все по-несигурен свят с всяка следваща нивганощ той й беше опора.

— Той ти липсва — чу се глас.

Мия се обърна и видя под аркадата да стои Шахид Аалеа с черните си блестящи очи. Беше облечена в прозрачно кървавочервено — точно същия цвят като устните й. Около раменете й се спускаха черни къдрици, кожата й — бяла като алабастър. Под грешната светлина жена като нея навярно изглеждаше студена като зимния мраз. Но усмивката на Аалеа беше топла като чаша златнопиво.

— Шахид! — поздрави я Мия с нисък поклон.

— Завърнала си се. — Черните очи пробягаха по лицето на Мия. — Без победа, както виждам.

— Исках да прекарам една нощ в собственото си легло. Но Донята е мъртва. И малко ми остава да пипна картата.

— Обзалагам се, че би предпочела да пипнеш момчето там?

Аалеа кимна към празната гробница на Трик. Мия също погледна, без да продума. Шахид прокара пръсти по издълбаното в камъка име на Трик.

— Липсва ли ти? — попита тя.

Мия не видя смисъл да отрича.

— Не като част от мен, която си е отишла. — Тя сви рамене. — Но да, липсва ми.

Аалеа сви устни, сякаш се колебаеше дали да заговори.

— Някога обичах един човек — рече накрая. — И мислех, че това място, животът, който избрах, не може да омърси нещо тъй чисто. — Шахид прокара пръсти по устните си. — Обичах онзи мъж така, както нощта обича деня. Обещах му, че нищо няма да ни раздели.

— Какво стана? — попита Мия.

— Той умря — въздъхна Аалеа. — Смъртта е единственото обещание, което всички спазваме. Животът, който живеем… в него има място за любов, Мия. Но любов като есенните листа. Един ден са красиви. На следващия изгарят. Остава само пепел.

Картината, която Аалеа й нарисува, накара момичето да се умълчи. Очи върху гробниците. На Мия не й се щеше да събужда подозрения, но последното нещо, за което си мечтаеше, беше да стои тук и да обсъжда любовта и загубата с една масова убийца. Не и ако казаното й от Ашлин беше поне наполовина вярно…

— Представяла ли си си как някой ден се полюшваш щастливо край огнището? — попита Аалеа. — С някое конте до теб и внучета в скута?

— Вече не съм сигурна какво съм си представяла.

— Остриетата имат друга съдба. — Аалеа взе ръката на Мия, притисна устни в нея. — Но има красота в мисълта, че всичко свършва рано или късно, Мия. Най-ярките пламъци изгарят най-бързо. Но в тях има топлина за цял живот. Дори от любов, която трае само една нивганощ. За хора като нас няма обещания за вечност.

Мия погледна нагоре към статуята. Към очите, които я следваха накъдето и да тръгнеше.

— Баща ми обичаше да казва, че изкуството да разкажеш една хубава история се крие в това да знаеш кога да спреш. Ако продължиш да говориш достатъчно дълго, ще разбереш, че няма такова нещо като щастлив край.

— Мъдър мъж — усмихна се Аалеа.

Мия поклати главата си. Спомни си смъртта му. За какво беше умрял.

— Не чак толкова.

Думите на Ашлин кънтяха в ушите й. Тя стисна зъби.

Аалеа пак погледна към празната гробница на Трик.

— От него щеше да излезе чудесно острие — въздъхна тя. — Пък и беше красавец. Но вече го няма. Мия, не позволявай на мъката да те отклони от пътя ти.

Мия погледна навътре в очите на Аалеа. Гласът й беше като желязо.

— Аз знам накъде води пътят ми, Шахид. Понякога мъката е единственото нещо, което ме крепи на него.

Аалеа се усмихна, сладко и тъмно като шоколад.

— Прости ми. Предполагам, че навиците на старите учители умират трудно. Ти си острие, засега. И жена. Красавица при това. — Аалеа се приближи, впила очи в Миините, устните й само на косъм от нейните. — Винаги съм била привързана към теб. Ако някога имаш нужда от съвет, аз съм насреща. А ако някоя нивганощ ти се прииска да запалиш огън, за да се сгрееш, аз съм тук.

Сърцето на Мия заби учестено, кожата й настръхна. От толкова близо успя да долови аромата на рози и мед в парфюма на Шахид. И докато се взираше в тези черни изрисувани очи, тя за пореден път се запита дали в благоуханието на Аалеа нямаше някаква алхимия, или…

Не изпускай от очи трофея, Корвере.

Мия измъкна ръката си от тази на Аалеа. Облиза внезапно пресъхналите си устни.

— Благодарности, Шахид — измрънка тя. — Ще си помисля.

— Сигурна съм в това, мила. — Усмивката й се разля широко. — Ала сега ще те оставя със спомените ти. Пази се Почитания Отец да не те завари тук без плячката ти, освен ако не ти доставя удоволствие да го слушаш как вилнее.

Шахид на Маските наклони глава и излезе грациозно от залата. След нея благоуханието й остана да виси като облак във въздуха. Мия я проследи с очи — притегателната сила на жената едва не я покори. Но си спомни защо беше дошла тук и това обузда желанието, стъпка пеперудите в корема й. Тя почувства как сянката й се раздвижи и мракът се изду в краката й.

— … тази е опасна…

— Същото може да се каже за всяка жена, която познавам.

— … откъде да започнем?

— Ти почни от този край и се движи навътре. Аз ще започна от краката на Майката. Ослушвай се да не цъфне някой. Нямаме нужда от компания.

— … нали не вярваш, че търсенето ще даде резултат…

— Вече не знам какво да очаквам. Да запретваме ръкави.

Мия клекна до статуята на Ния и на светлината от проклетия стъклопис зачете имената, издълбани в камъка. Едно по едно. Хиляди. Спирала, която се извиваше из нозете на богинята. Имената на крале, сенатори, легати, лордове. Свещеници и захарни момичета, просяци и копелета. Имената на всеки живот, отнет в служба на Черната майка.

Хорът и Господин Благ бяха единствената й компания и тя работеше в мълчание. Питаше се какво ли щеше да прави, ако всичко, което Аш й беше казала, се окажеше вярно. На един-два пъти й се наложи да се скрие под наметалото от сенки, когато някоя ръка или нови чираци минаваха през залата. Но през по-голямата част от времето работеше спокойно на колене в мрака, додето имената на мъртвите се размиха в главата й.

Помнеше деня, в който той умря. Баща й. Стоеше изправен пред примката и ревящата тълпа. На ешафода кардинал Дуомо с къса брада и широки рамене. Отгоре стои Юлий Скайва с катраненочерната си коса, с дълбоките си черни очи и консулската мантия, потопена в пурпур и кръв. Дошъл да види как екзекутират водачите на бунта за престъпленията им срещу великата Айтриянска република. Джустикус Дарий Корвере и генерал Гай Антоний бяха събрали армия и бяха поели с нея към родната им столица. Но в навечерието на атаката дошло избавлението — водачите на бунтовниците били предадени в ръцете на републиката.

По онова време Мия беше твърде малка, за да си задава въпроси. А след това — твърде сляпа, за да се учуди.

Но как?

Как водачите на бунта са паднали в лапите на Сената, щом са били разположени на сигурно място в средата на въоръжен лагер? Антоний не беше глупак. Нито бащата на Мия. Самият бог е трябвало да пробие през постовете и да ги отмъкне оттам.

Бог. Или някой, който служи на богиня…

— … мия…

Тя вдигна очи заради тона в гласа на Господин Благ и зениците й се разшириха в мрака.

— … о, мия…

Тя притича през залата до мястото, където стоеше котката сянка. Погледът й се плъзна по имената, издълбани в гранита. Баща й и Антоний бяха обесени пред божигробската тълпа — дори Червената църква да имаше пръст в залавянето им, те в действителност не ги бяха убили. Но ако по време на залавянето им други хора са изгубили живота си, тогава навярно…

Коремът на Мия се превърна в тежък лед.

— ’Паст и кръв! — прошепна тя.

Издълбано в камъка, точно както Ашлин беше казала. Едно-единствено име сред хилядите. Името на роб, който бе откупил свободата си, но все пак остана до баща й и след това. Дясната ръка на Дарий Корвере. Неговия майордом. Мъж, който трябва да е бил със своя джустикус, докато той се е подготвял за похода си към столицата. Мъж, който би останал с баща й до края.

Андриано Варнезе.

— … значи е истина…

С вледенени вътрешности тя прокара пръсти по името в камъка.

В устата й пепел и прах.

Червената църква е имала пръст в залавянето на баща й. В провала на бунта. Иначе защо името на бащиния й майордом ще бъде издълбано тук в камъка? Как иначе генералът и неговият джустикус ще бъдат заловени насред десетхилядна армия?

През цялото това време тя се учеше в леговището на убийците, за да отмъсти на хората, които екзекутираха баща й. И нито за миг не си е представяла, че убийците, които я подготвяха, са изиграли роля в тази същата екзекуция.

И всичко това по волята на мъжа, когото най-силно желаеше да убие.

Аш беше казала истината.

Всичко. Всичко.

Погубено за миг.

— О, богиньо! — пророни Мия.

Погледна статуята над нея. Меча и везните в ръката й. Скъпоценните камъни, които проблясваха в мантията й като звезди в покоя на пъленмрак. Тези черни безмилостни очи.

— О, Черна майко, какво да правя сега?

 

 

Тълпата гърмеше.

Грохотът отекваше през камъните край нея, кънтеше по запотените хлъзгави стени. От дървените греди над главите им се посипваше прах, тропотът на хиляди нозе, вибрациите на аплодисментите им, оглушителният крясък на хвалебствията наоколо пълзяха по кожата й и я разтрисаха.

В целия си живот Мия не беше чувала подобно нещо.

Тя стоеше в клетката под арената и надничаше през решетките към пясъците отвъд тях. До нея стоеше Матео с ококорени от почуда очи. Сидоний крачеше напред-назад в малката им килия като звяр в клетка, който жадува да го отвържат. А може би да побегне. Мия погледна думата СТРАХЛИВЕЦ, която бяха дамгосали на гърдите му. Запита се какво ли беше направил, че да я заслужи.

— Някога била ли си на Венатус, Гардже? — попита я той.

— Баща ми не ме пускаше. Смяташе, че игрите са варварски.

Сидоний погледна навън към тълпите и кимна.

— Мъдър човек.

— Не чак толкова…

Пътуването с кола от Вранско гнездо до Чермост беше продължило почти седмица. Както винаги Мия, Матео и Сидоний бяха държани настрани от истинските гладиати и никой от тях не благоволи да й обели и една дума. Хранеха ги добре обаче и може би от съчувствие заради това, което им предстоеше, Касапина повече не се изпика във вечерята им. След шест дни пристигнаха в сенките на планината Патешки гръб и влязоха на колела в просналия се метрополис Чермост^[1].

А сега чакаха под голямата градска арена. В момента течаха първите прояви — публични убийства, които се устройваха от местните администратии. Мия наблюдаваше кръвното кръщене на пясъците — осъдени престъпници, еретици и избягали роби биваха екзекутирани от гладиатите и това възбуждаше апетита на тълпата за предстоящото кръвопролитие.

Арената в Чермост беше огромна, елипсовидна, над сто метра по дължина. Тя побираше поне двадесет хиляди души и платнища, задвижвани с мекверк, пазеха многолюдието от палещите лъчи на слънцата. Трибуните бяха претъпкани, тъй като хората пристигаха от далечни околности, за да видят кръвта и славата на игрите. Мия видя продавачи на осолено месо и пиво. Жените седяха до мъжете си, децата бяха яхнали бащите си на раменете им, за да виждат по-добре.

Нищо не сплотява семейството така, както едно хубаво следобедно клане.

Като обикновени роби Мия и другите нови попълнения щяха да излязат първи на арената. Ситото винаги предлагаше кърваво зрелище и едиториите всячески се мъчеха да скалъпят добро развлечение за тълпата. Но тя все така предпочиташе състезанията между нейните герои пред масовите кланета на безименни окаяници, все едно колко впечатляващо ги убиваха. Състезанията между истинските гладиати щяха да се проведат щом свършеше Ситото.

Докато оглеждаше подгизналите в кръв пясъци, Мия усети, че трепери. Забравеното чувство на страх се раздуваше, превръщайки коленете й в желе. Отсъствието на Господин Благ и Затъмнение я глождеше с празнотата си. Болката беше почти физическа. Тя се улови за решетките, за да укроти разтрепераните си ръце, и се наруга, че е страхливка.

Ти се бори да стигнеш дотук. Всичко това е твоя идея. А сега трепериш като малко дете…

Представи си Дуомо и Скайва, които водеха екзекуцията на баща й на площада. Виещата тълпа, която ревеше да види кръвта на баща й. Когато гледаше към местата на арената, тя виждаше същите тези лица, същото гнусно удоволствие. Същите хора, които се радваха на смъртта на баща й.

Но не и на моята, кучи синове. Аз няма да умра тук.

Тя сви юмруци.

Чакат ме прекалено много убийства.

— Новобранци! — чу се глас.

Мия се извърна и видя екзекутуса при вратата на клетката. Вместо привичните му кожена броня и камшик, той беше облечен в бричове и изискан жакет с избродирани червения сокол на рода Ремус и златния лъв на рода Леонид. Дългата му посивяла коса беше сплетена, брадата му вчесана, и ако не бяха белегът, който разполовяваше лицето му, и железният му крак, той можеше да мине за богат дон, излязъл да се поразвлече следобеда.

— Удари часът — рече той с тържествен глас. — Смъртта или славата чакат. Вие сами ще изберете кое да дадете и кое да получите.

Матео се обади с разтреперан глас:

— Какво ще представлява борбата в Ситото?

— Едиториите ще обявят това, щом излезете на пясъка. Но каквото и да бъде предизвикателството, пътят към победата е винаги един и същ. — Той сви леко рамене. — Не се оставяйте да ви убият.

Матео изглеждаше готов да повърне закуската върху сандалите си. Сидоний пак крачеше напред-назад и потриваше с ръка наболата четина на главата си. Мия местеше уплашено тежестта си ту на единия крак, ту на другия.

Екзекутусът ги огледа и за първи път на Мия й се стори, че видя блед признак за съчувствие.

— Всеки гладиат е бил веднъж на вашето място. Аз също. Все едно срещу какво ще се изправите на пясъка, страхът е единственият враг на пътя ви. Надвийте страха си и ще можете да покорите света.

Той допря ръка в гърдите си. Кимна веднъж.

— Sanguii e Gloria! Ще ви видя след Ситото като окървавени гладиати или край Огнището, когато поема за вечния си сън. Аа да бди над вас и Тсана да направлява ръцете ви.

Стражи на арената в черни брони влязоха под строй и поведоха Мия и другите по дълъг коридор. Тя чу фанфарите, които обявиха края на екзекуциите. В отговор над главите им отекна мощен рев. През стените и под краката си Мия чу скърцане и стържене на метал в метал, скриптене на могъщ механизъм.

— Какво е това? — прошепна Матео.

— Мекверкът под настилката на арената — отвърна Мия. — Едиториите контролират всичко, което се случва на пясъка от подземието.

— Знаеш ужасно много за момиче, което никога не е ходило на Венатус — измърмори Сидоний.

Мия се помъчи да се усмихне загадъчно в отговор, но не можа заради пеперудките в корема й.

Вкараха ги в една по-голяма клетка, затворена плътно с голяма желязна назъбена врата. Зад нея Мия видя палещите слънца и очакващата арена. Опръсканите с кръв пясъци. Тълпата като развълнувано бурно море.

Помещението беше пълно с още около четиридесет души, подредени в строги редици. На всекиго дадоха тежък железен шлем с висок гребен от яркочервени конски косми, къс стоманен гладиус и широк правоъгълен щит с нарисувана криво-ляво на него червена корона. Никакви брони. Нищо, което да предпази тялото, освен парчетата плат около слабините и гърдите. Мия огледа множеството, забеляза различни по цвят и ръст хора, предимно мъже, съвсем малко жени. В очите им тя видя плам, видя ярост, видя фатализъм.

Но най-много беше страхът.

— Когато вратата се отвори — изрева един страж с центурионско перо, — заемете местата си на пясъка и на сцената на историята! Sanguii e Gloria!

— Четири дъщери, не съм готов за това… — прошепна Матео.

— Дръж се! — Мия му стисна ръката. — Стой до мен.

— Да не би да имаш план, Гардже? — измърмори Сидоний.

Тромпетите пак изсвириха, тълпата изрева в отговор.

— Да. — Тя преглътна мъчително. — Да остана жива.

Над арената се разнесе глас, силен като рева на множеството.

— Жители на Айтрия! Почитаеми администратии! Сенатори и реброродени! Добре дошли на четиридесет и втория Венатус в Чермост!

Покривът над главите им затрепери и от него се посипа прах, когато хората по трибуните над тях отвърнаха с грохотен рев и тропот.

— В чест на губернатор Салваторе Валенте ви представяме епичната битка между героичните гладиати от най-добрите колегиуми в републиката! Но преди това — онези, които търсят слава на пясъка, трябва да се докажат пред очите на Всевиждащия! Минутата наближава! Удари часът! Време е за Ситото!

Мия надяна шлема на главата си и огледа гладиуса. Господин Благ й липсваше като празнина в гърдите.

Надвийте страха си и ще можете да покорите света…

— Гледайте! — чу се викът. — Представяме ви Обсадата при Чермост!

Тогава проехтяха почти оглушителни ръкопляскания. Но под разпалените викове на тълпата Мия чу как силното стържене под земята се усилва все повече. В първите редици избухна суматоха и мъжете и жените се заблъскаха в решетъчната врата, за да видят. Пред учудените очи на Мия настилката на арената се разцепи на две и малка каменна крепост взе да се издига от механизма в подземието на стадиона.

— Четири дъщери! — отрони Матео. — Това… замък ли е?

Други места по арената също се отвориха и от тях се заиздигаха скрити платформи, докато грамадният мекверк хрущеше и се въртеше в глъбините на арената. Мия видя дървени кули, стенобойна машина със защитен навес от дебели кожи, тежка балиста и два катапулта с каци запален катран. По стените на крепостта се развяха червени знамена със знаците на някогашното Ваанийско кралство. Мия погледна червената корона, нарисувана на щита й, алените гребени на шлемовете наоколо.

— О, по дяволите! — отрони тя.

— Какво? — попита Матео.

— Правят възстановка на Обсадата при Чермост — осъзна тя. — Битката между Айтрия и Ваан, която слага началото на империята на крал Франциско. — Мия почука по червената корона на щита му и аления гребен на шлема му. — Ние сме ваанийците.

Момчето наклони глава. Мия въздъхна мислено.

— Ваанийците губят, Матео.

— О, по дяволите!

Всички детайли на битката бяха разположени на бойното поле и с бавно стържене мекверкът спря да се върти. Гласът на едитория отново се разнесе над арената.

— Гледайте! Войската на крал Брандър VI, обсадените защитници на Ваан!

Назъбената врата се вдигна нагоре. Стражите забутаха Мия и събратята й, посмушкаха ги с копията си, докато излязат примигващи на ярката светлина. Посрещнаха ги с насмешки — предимно айтриянската публика зарева неодобрително при вида на древните си врагове.^[2] През арената стражите отведоха състезателите до отворените порти на малката крепост. И като ги натикаха вътре, затвориха вратите зад тях.

Крепостта се издигаше може би на шест-седем метра и заемаше двайсетина в основата си. Във всеки край се изправяха още по-високи кули, назъбени бойници красяха стените. Отвътре Мия видя, че постройката изобщо не беше от камък, а фасадата от дебела мазилка беше подсилена от здраво дървено скеле. Хората взеха да се въртят объркано насам-натам, без да знаят какво следва.

— Заемете позиция на стените, за бога! — извика някой.

— Качвайте се, кучи синове!

Тромпетите прозвучаха на арената. Мия, Матео и Сидоний се покатериха по една дървена стълба и заеха места в една от кулите. Мия видя два лъка от дърво и два колчана със стрели.

— Някой от вас може ли да стреля с лък? — попита тя другарите си.

— Аз мога — отвърна Матео.

Мия взе единия лък и метна единия колчан на рамото си, а другия подаде на Матео. Щом той го пое, тя стисна ръката му и го погледна в очите.

— Не се бой — успокои го. — Няма да умрем тук.

Момчето кимна. Наоколо морето от хора бе станало на крака по трибуните. Стените на арената се издигаха на петметрова височина, в ложите седяха реброродените, а политиците стърчаха по края. В една ложа Мия видя доня Леона заедно с други сангуила. Беше облечена в златиста рокля, кестенявата й коса беше навита около челото й като венец на победител. Но при всичката й хубост и наследството на името й нейната собственост продължаваше да играе ролята на победения.

Като политик не можеш да се мериш с баща си, ми домина.

В голямата ложа в западния край Мия съзря мъж, за когото реши, че трябва да е губернаторът на града, заобиколен от чиновници, администратии и красавици с изискани рокли. Едиторият на игрите стоеше в края на тази ложа, облечен в кървавочервена мантия, чиито ръкави и талия бяха гарнирани с дузини дребни златни ками. На рамото му седеше бял капуцин. Едиторият говореше в дълъг и навит рог и гласът му се усилваше от другите рогове по края на арената.

— Граждани! Посрещнете прекрасните легиони на Айтрия!

В другия край на арената една назъбена врата раззина широко пастта си и стражите изведоха на пясъците нов отряд от борци. Те бяха въоръжени и облечени както Мия и събратята й, но перата на шлемовете им бяха златни, а на щитовете им бяха нарисувани трите очи на Аа. Тълпата изрева одобрително, затропа с крака и разтърси земята. По-голямата част от групата зае позиции край дървените обсадни кули, другите отидоха на балистата и катапултите в края на арената.

— Борбата завършва тогава, когато остане само един от цветовете! — извика едиторият. — За победителите е правото да се изправят като истински гладиати на пясъците на Венатус! За победените — вечният сън на смъртта! Нека Ситото… да започне!

Рев от тълпата. Златистата армия се раздвижи, дузини от тях застанаха зад основите на обсадните кули и ги затикаха напред. Мия огледа червения отряд, който охраняваше стените, потърси водач сред тях, но не откри. Обърна очи към приближаващите кули и извика над всички.

— Някой от вас, благородни ми господа, да е служил в легиона?

— Да — отзова се плещест мъж от отсрещната кула.

— Дали случайно нямате опит с обсадите?

— Аз бях нищо и никакъв готвач, девойче.

Мия погледна наближаващата армия. Сведе очи към късия меч в ръката си.

— По дяволите! — въздъхна тя.

— Стрелци, огън по приближаващите кули! Шестима от вас да чакат в готовност пред портите онзи таран, а останалите на стените да отблъскват отрядите им! По двама души на позиция, допрете щитовете и се завъртете с гръб един към друг, ясно?

Мия вдигна вежди и се огледа да види кой крещи заповеди.

Беше Сидоний. Но не онзи разгулният Сидоний с голямата уста, когото беше сритала в топките и беше цапардосала с юмрук в лицето. Този мъж беше свиреп като бял дракон, гласът му бумтеше и излъчваше власт, която не търпеше несъгласие.

— О, я го виж този! — провикна се някой. — И ти кой си, мътните те взели?

— А ти кой си? — измърмори Мия.

— Аз съм кучият син, който ще спаси жалкия ви животец! — изрева Сид. — Освен ако някой от вас, говедари, няма по-добър план? А сега грабвайте мечовете и пратете тези копелета в ’пастта, където им е мястото!

Мия го погледа още малко с повдигнати вежди. Но като видя, че Сид не е в настроение да спори, и бидейки в общата група на говедарите без по-добър план, тя се прицели с лъка в приближаващите се кули. До нея Матео сложи стрела на лъка си и с насмешка мръдна ъгълчетата на устата си:

— Е, това беше неочаква…

Изстрелът от балистата го удари като наковалня. Кръв изпръска лицето на Мия, Матео изхвърча от кулата с глух звук и се заби с главата в пясъка долу. При удара в земята се чу ужасно хрущене, половин метър стомана и дърво пронизаха гърдите на момчето и вратът му се изви изцяло в обратната посока.

— ’Паст и кръв! — отрони Мия.

Смазващ грохот разтърси крепостта, когато един от катапултите прати каца запален катран. Снарядът разби стената, течен огън заваля върху мъжете и жените вътре. Тълпата зарева одобрително, когато и вторият катапулт стреля. Кацата се заби в предната част и подпали дървените порти. Хора падаха от назъбената стена, залети с горящата смола, и пищяха, докато се въргаляха в пясъка и се мъчеха да се угасят. Мия и Сидоний залегнаха и се спогледаха с ококорени очи.

— Четири проклети дъщери! — изхриптя едрият мъж.

— Предложения, генерале? — попита Мия.

— Стрелци! Прицелете лъковете си в кулите!

Мия и шепа от събратята й се навдигнаха и пратиха залп от стрели по приближаващите обсадни кули. Неколцина от златната войска паднаха и тълпата зави, когато втори залп свали още мнозина. Черен дим се издигна на талази от все по-високите пламъци, залютя на очите на Мия и задращи на гърлото й. Тя стреля отново.

— Таранът! — изкрещя тя. — Ще разбие портите!

— Залостете вратите! — изрева Сидоний.

Половин дузина от Златните се спуснаха напред между отрядите с обсадните кули, а помежду им — таранът. Мия пак стреля, но онези бяха защитени от навеса с дебела кожа. Стените затрепериха, когато удариха по портата, и пак, когато нова каца с горяща смола уцели задните кули на крепостта за радост на тълпата. Взривът избухна, ярък и ожесточен, и взе още три жертви от Червените на стените. Мъжете паднаха с писъци, а четвъртият измежду тях се катурна назад със стрела от балиста в гърдите.

— Тези обсадни оръжия ще ни убият! — изкрещя Мия.

— Какво друго можем да хвърляме по тях, освен обиди и ругатни! — изрева Сидоний. — Ваанийците губят обсадата при Чермост, Гардже! Тези зарове са фалшиви!

Портите избумтяха отново, когато таранът ги уцели. Мия се надигна от прикритието си, прицели се през кълбетата дим и със стрелата си прониза стъпалото на един от отряда с тарана. Само толкова се виждаше от тях под тая проклета кожа, но изстрелът й сполучи. Мъжът падна с рев, а Мия избегна изстрел от балистата и прати нова стрела, която уцели стрелеца в гърлото.

Нова каца избухна и тълпата зави, опиянена от ярост. Крепостта гореше в пламъци, портата скоро щеше да падне от шарнирите си. Първата обсадна кула се удари в стените и изсипа върху укреплението половин дузина мъже с кръвожадни викове. Сидоний се хвърли покрай стената и с крясък разпра корема на един воин. Мия се надигна безмълвно, захвана сянката на един от Златните и го прикова на място. Изби меча на друг, блъсна го от стената с щита си и заби острието си в гърдите на първия мъж. Топла кръв опръска устните й. Дълго беше мислила как да използва дарбата си без тълпата да разбере, но в целия хаос, облаците дим и огън никой нямаше да види нищо от мракомагията й.

Портата пак потрепери, дървото се разцепи. Още един хубав удар и щяха да нахълтат. Поредният Червен полетя от стените на укреплението със стрела от балиста в корема, поредната каца избухна на земята пред крепостта и опръска стените с горяща смола. Прекрасно беше да стоят тук и да бранят стените — Мия разпори корема на поредния Златен и червата му се изсипаха по земята, докато мъжът падаше с викове, — но тези катапулти рано или късно щяха да подпалят цялата крепост.

Надвийте страха си и ще можете да покорите света…

Тя си спомни уроците в Залата на Маските с Шахид Аалеа. Убийцата в нея надигна глава. Мия можеше да върти меча не по-зле от кой да е друг, но предимството й пред всички останали хора, които се бореха и умираха наоколо, беше обучението й в Червената църква. Съобразителният й ум. Хитростта й.

Недей да мислиш като гладиат. Мисли като острие.

Тя огледа лицата край себе си. Лицето на мъжа, когото тъкмо беше убила, заклещено в шлема му. И като го изтръгна от главата на мъртвия Златен, тя мушна ръката си в разпорения му корем и измъкна отвътре голяма пареща шепа карантия. Свали своя шлем, нахлупи си другия със златистия гребен и извика на Сидоний:

— Не ги оставяй да ме застрелят на връщане!

Мия размаза кръвта по врата и гърдите си, шляпна шепата разкъсани вътрешности върху корема си, пое си дълбоко въздух и скочи от стената. Тупна с грухтене върху пясъка пред крепостта, олюля се и падна настрани. Черен дим се виеше на гъсти облаци наоколо, дървените порти се разцепиха, хората ревяха. Над арената отекна нов гръм, когато поредната каца се взриви в стената, и Мия се сви на кълбо, за да се предпази от горящите пръски смола.

Стана, като притискаше шепата с разкъсаните черва към собствения си корем. И с провесен меч от другата й ръка се затътри към първия катапулт.

Тълпата не й обърна никакво внимание — ако се съдеше по раната й, тя беше мъртвец. Бригадата на катапулта също не я погледна — златният й шлем показваше, че е една от тях, ала всеки се бореше да спаси собствената си кожа. И тъй, никой не й се притича на помощ, нито я спря, докато тя се тътреше по пясъка с кръв и карантии по предницата, които капеха в нозете й.

Препъна се за по-убедително, изправи се със стон. Беше по-близо вече — катапултът и тримата, които стреляха с него, бяха само на няколко крачки. Тя се надигна с пъшкане, приближи се куцешком. Ала на крачка от бригадата оживя, метна шепата черва в лицето на първия Златен и заби гладиуса си в гърдите му.

Мъжът падна с вик назад. Преди другите двама да се опомнят какво става, Мия беше разпорила единия и вътрешностите му се разпиляха по пясъка, докато той падаше със смразяващ кръвта писък. Последният потърси опипом меча си, но Мия го запрати настрани, провирайки се ту наляво, ту надясно. И с един замах го принесе в жертва на Гърлото.

— Чуй ме, майко — прошепна тя и грабна един от мечовете на падналите мъже. — Чуй ме сега — и тя се затича към втория катапулт. — Тази плът е твоето угощение.

Един от отряда я видя как излиза от дима,

— Тази кръв — твоето вино.

отвори уста, навярно да извика предупредително,

— Приеми ги.

но ударът й преряза гръкляна му чак до костта и се заби в гръбнака му. Тя измъкна ножа си, разсече краката на другия, както стоеше прав, и метна втория меч в гърдите на последния мъж. Оръжието прониза месото и ребрата му, повали мъжа сред фонтан от кръв и вторият катапулт замлъкна.

Тълпата започна да забелязва нещо. Златните бяха достигнали крепостта и кървава битка избухна пред портите и по стените. Но все повече и повече хора сочеха нисичкото бледо момиче, подгизнало от кръв сред рязко притихналите машини. То коленичи до телата на убитите, свали шлема си, потопи златния гребен в локвата кръв върху пясъка и го боядиса в червено. И като го нахлупи отново на главата си, хукна с мечовете в ръка право към екипажа на балистата.

Те я видяха, че идва, завъртяха оръдието и стреляха. Но от горящата крепост над пясъка се виеха облаци дим и в крайна сметка тя беше едно дребничко същество, подвижно и ловко като нож. Един от екипажа й се нахвърли, Мия падна настрани, превъртя се и пак стана. Мъжът беше гигант — дюимер с дълги солни кичури, по-висок с две глави от нея. Мия посрещна мечовете му със своите, пое един удар с шлема си и тъй като беше много по-ниска от него, плъзна меча си под щита му. Разряза подколянното му сухожилие до костта, мъжът падна на едно коляно и тя го сграбчи за солните кичури. Завъртя го на другата страна, прикри се зад гърба му в мига, в който балистата стреля отново по нея и снарядът прониза щита и гърдите на мъжа.

Тълпата ревеше, когато тя се покачи на раменете на падналия мъж и оттам се нахвърли върху двете жени, които управляваха машината, овърза сенките в краката на първата и едновременно с това разсече другата през гърдите. Жената падна с вик, ала собственият й удар разряза надълбоко ръката на Мия и кръвта шурна. Момичето се олюля. Тълпата, пулсът, грохотът кънтяха оглушително в ушите й, когато хвърли втория меч по главата на другата жена.

С ботуши, заковани за земята, жената можеше да падне единствено назад, за да избегне удара. Тя се просна по гръб. Изруга, очите й се разшириха от страх, когато дръпна ботушите си, но те останаха здраво залепнали за пясъка. Окъпана в кръв от глава до пети, Мия се надвеси над нея, едната й ръка висеше отпуснато, вторият меч беше вдигнат.

— Недей — прошепна жената. — Имам малко момиченце, аз…

Няма майки.

Няма дъщери.

Има само врагове.

Мечът й заглуши жалбата на жената. Тълпата наоколо й закрещя. Със сгърчено от болка лице заради раната в ръката й тя зареди нова стрела в балистата и дръпна назад въжето, за да стреля. Но укреплението зад нея вече беше чисто и единствената битка се водеше между крепостните стени.

С уморена въздишка Мия взе меча. Дясната й ръка кървеше обилно от дълбоката рана в горната част, виеше й се свят. Тя намести шлема на главата си, преметна щит върху ранената си ръка и тръгна предпазливо по окървавените парещи пясъци, за да се изправи срещу онези, които бяха останали живи вътре. Тълпата припяваше и тропаше с крака в такт с нейния вървеж. При все че момичето носеше вражеския цвят, причудливостта на възстановката бе отстъпила място на по-чиста проба кръвожадност, а и това дребничко девойче току-що беше убило почти десетина човека за две-три минути.

На двайсетина крачки пред портата тя се спря сред димната пелена и вонята на изкормени вътрешности и горяща кръв. В маранята видя насреща й да вървят четири фигури. Пое си дълбоко въздух и като си представи всичко, което щеше да изгуби, ако я убиеха, вдигна меча си. Ала примижавайки сред дима, различи цвета на гребените им.

Кървавочервен.

Мия хвърли щита си и силно се разсмя, когато сред мъжете позна пребития и окървавен Сидоний. Зад тях тесният вход към крепостта се беше превърнал в кланица, десетки Златни и Червени се въргаляха мъртви. Сред тях тя видя и Матео — красивите му очи зееха широко отворени, без да виждат нищо.

Опита се да изблъска тъгата, защото знаеше, че от нея няма полза. Това беше нейният свят сега. Живот и смърт и само един удар на меч помежду им. Ала с всеки удар тя се приближаваше на крачка до възмездието.

Нямаше място за друго, освен за враговете.

— Граждани! — провикна се едиторият. — Губернатор Валенте ви представя вашите победители!

Тълпата изрева в отговор, фанфари разцепиха въздуха. Омазана с кръв от главата до петите, Мия закуца напред и протегна ръка на Сидоний. Едрият мъж се ухили широко, стисна ръката й, а сетне я грабна в яката си прегръдка.

— Ела тук, дивна хитрушо! — засмя се той.

— Пусни ме, грамадна буцо! — усмихна се тя.

Сидоний вдигна кокалчета във въздуха и изрева към тълпата:

— На̀ ви, келеши! Никой не може да ме убие, чувате ли? НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА МЕ УБИЕ!

Мия изви очи към ложите на реброродените и видя, че доня Леона ръкопляска на крака. До нея със скръстени ръце стоеше екзекутусът и както винаги гледаше смръщено. Но едва-едва мъжът наклони глава. Това бе най-близкото нещо до похвала, което някога бе давал.

Тя се завъртя в кръг, оглеждайки морето от лица, опиянените от кървищата викове, грохота на нозете. И за кратък миг престана да бъде Мия Корвере, осиротялото момиче, убийцата здрачин, въплъщението на отплатата. Вдигна широко ръцете си и кръв покапа върху пясъка. Заслуша се в рева, с който й отговориха. И само за миг забрави коя е била.

Знаеше само в какво се беше превърнала.

Гладиат.