Джей Кристоф
Божигроб (21)

18.
Gloria

Колкото и да се мъчеше, Мия не успя да удържи звяра.

Като великан, който изтиква безпомощно дете, речвирмът се освободи от мракомагията й, обърна гръб на тълпата с масивното си туловище и запълзя към нея. Устата му зейна широко и треперлив грохот се изтръгна от тъмнината в корема му. Двата меча от лийсийска стомана в ръцете на Мия можеха спокойно да бъдат и ножове за масло. Сянката й се набразди, докато спътниците й изпиваха на едри глътки страха й.

За да я оставят невъзмутима.

Неумолима.

Безстрашна.

Мислите й препуснаха. Очите й огледаха бързо стените на арената, потрошените скали, окървавения пясък, чудовището, което приближаваше застрашително. И накрая, ето я там — видя я полузаровена в купчина раздробени камъни и пясък между нея и нападащия звяр.

Торбичката й с орисни стъкла.

Една мисъл пусна корен — безумна, самоубийствена. Но без страх, без да се спре да помисли, без да губи време, момичето вдигна мечовете си. С пот в очите, с прилепнала за прашната й кожа коса и оголени зъби тя се хвърли със смразяващ кръвта вик право към побеснелия речвирм.

Уплашената тълпа застина в изумление, докато момичето като прашинка тичаше стремглаво към страшилището на дълбоката пустош. Звярът повдигна гигантското си туловище и от гърлото му се разля отровно оригване. Мия прехвърча през хаоса от прекършени тела, строшени камъни и счупени оръжия, с които бе осеян пясъкът, и внимателно прескочи малката кожена торбичка със стъклата, наполовина заровена в прахоляка. А речвирмът разтвори гърлото си и избълва навред по земята стомаха си.

И напълно я погълна.

В последвалите дни следващите няколко минути щяха да се превърнат в тема на безчислени разкази в таверните, във вечерни спорове около масите и шумни кавги в баровете из целия град Ураганова кула.

Имаше такива, които се кълняха, че видели как момичето се хвърля настрани, толкова бързо, че не се виждало с просто око, и така се отървало от пръсналите се вътрешности на звяра. Имаше такива, които твърдяха, че в прахоляка, кръвта и хаоса било просто невъзможно да се каже какво се е случило, освен че тя се придвижвала като светкавица. А имаше и такива — пренебрегвани в по-голямата им част като безумци и пияници, — които се кълняха във Всевиждащия и всичките му четири Свети Дъщери, че това дребно девойче, този демон, облечен в кожа и броня, просто изчезнал. В един миг била заровена във вътрешностите на речвирма, а в следващия стояла на десет крачки от него в дългата му сянка върху пясъка.

Мия се олюля, а пристъпът на световъртежа едва не я събори на колене. Само адреналинът и инатът я задържаха изправена и тя се затича, като тук-там се препъваше, залиташе, зашеметена и с горящи гърди. Звярът глътна вътрешностите си, изсърба шумно смачканите на пюре трупове на гладиатите, падналите оръжия и малката кожена торбичка, пълна с лъскави топчета орисно стъкло. Мия се покатери неуверено върху една счупена скала, оттам се хвърли върху гърба на съществото и заби мечовете си в плътта му за опора. Страшилището се замята под нея, а тя в това време се изправи криво-ляво и се заклатушка по дължината му към надигналата се глава. Тълпата крещеше, речвирмът ревеше, собствената й кръв гърмеше и под всичко това, през тази какофония, през този оглушителен хаос, на нея се стори, че ги чу дълбоко в корема на чудовището.

Върволица от малки влажни пукоти.

Речвирмът спря и през тялото му премина тръпка. Мия се покатери на врата му, захвърли единия от мечовете си и се вкопчи в едно счупено копие, забито в твърдата му и грапава кожа. Като стисна звяра с колене, нокти и чиста проба твърдоглавие, тя замахна с лийсийския си меч и с вик го забоде в плътта зад малкото ухо на чудовището.

Съществото изрева, един кървав балон се изду от гърлото и се пукна на устата му. Тълпата ни най-малко не подозираше, че то беше погълнало орисните стъкла, нямаше представа, че експлозията беше превърнала една значителна порция от хранопровода на речвирма в кървава каша. Знаеха само, че докато гледаха слисани, с почтително зяпнали усти, момичето заби меча си, звярът се олюля напред-назад като пияница в нужник и с клокочеща въздишка се сгромоляса мъртъв и неподвижен на земята.

Глухият звук отекна по арената и когато съществото рухна, се вдигна облак прах. Ала щом ветровете на нивганощта повяха над трибуните, над пропитите с кръв пясъци, облакът се разсея и разкри една-единствена фигура, която стоеше самотна върху главата на мъртвия звяр.

Задъхана тежко, кървяща, Мия се наведе и измъкна меча си. И като се обърна към смаяните зрители, бавно го вдигна към небето.

Тишина кънтеше над пясъците. Куха и застинала. Никой в тълпата не можеше да повярва на очите си, камо ли да заговори. Докато накрая едно малко момче в ръцете на майка си посочи с ококорени широко кадифени очи окървавеното момиче в сърцето на арената.

— Враната! — чу се тънкият му вик.

Един мъж до тях погледна момчето, после завика на тези край него:

— Враната!

Думата се заповтаря като ехо и все повече и повече хора я подеха. Десетки, после стотици, после хиляди, всички напяваха ритмично като заклинание, като молитва „Враната! Враната! Враната!“ и докато Мия вървеше куцешком по дългия труп на речвирма, вдигнала високо меч, публиката затропа с нозе в такт с напевите, по-бързо и по-бързо, а думата и грохотът на краката им забучаха гърлено в едно „ВранатаВранатаВранатаВранатаВраната!“.

Мия завика с тях, а гърдите й се изпълниха с въодушевление и жестока гордост.

— Как се казвам? — изкрещя тя.

— ВранатаВранатаВранатаВранатаВраната!

— КАК СЕ КАЗВАМ?

— ВРАНАТАВРАНАТАВРАНАТАВРАНАТАВРАНАТА!

Мия затвори очи, погълна жадно името си, остави го да се просмуче в кожата й.

Sanguii e Gloria.

Обърна се към ложите на сангуила, видя доня Леона, която беше станала на крака и аплодираше. Погледна към килиите на гладиатите, видя Сидоний, Пеещата сабя и Касапина да крещят името й и да тропат по железните решетки. А накрая, най-горе в тълпата, сред море от усмихнати лица видя едно момиче. Дълга червена коса. Очи сини като чисто небе. И с усмивка, която грееше ярко като слънцата отгоре им, Ашлин вдигна ръка и разпери пръсти.

И прати на Мия целувка.

 

 

Тази вечер гладиатите от колегиум „Ремус“ вечеряха като реброродени. Дълга маса в килиите под арената беше отрупана с ястия и вино, а братята и сестрите на Мия вдигаха наздравици за победата й като господари и господарки от отминали времена. Фуриян седеше начело на масата като крал, където като на шампион беше мястото му. Но ако това беше кралство, сега то си имаше и кралица. Седнала в долния край на масата със сребърния лавров венец на победителя върху дългата й черна коса, Мия Корвере вдигна чашата си и се усмихна лудешки широко.

Другите се бяха възстановили достатъчно от натравянето и духът им се беше повдигнал от адреналина след победата на Мия. Те пиеха в обилни количества и почти нищо не хапваха, и пак и пак преразказваха битката. Сидоний се перчеше тъй шумно, та човек би си помислил, че самият той е надвил звяра. Прегърнал Мия през врата с дебелата си като свински джолан ръка, той не спираше да твърди, че това бил най-великият триумф, който бил виждал на пясъка.

— Тази прелестна малка лисица! — изкрещя той.

— Остави ме, грамаден простак — усмихна се Мия и го отблъсна.

— Такова нещо не съм виждал! — извика Сид. — А ти, Сабя?

— Не. — Жената се усмихна и вдигна чашата си. — Такова нещо никога.

— Пробуждащ вълните?

— Победа, достойна за Питий и Просперо! — обяви едрият мъж.^[1]

— Ами ти, Касапин? И ти, Ото? Какво ще кажете?

— Не — отвърнаха те. — Никога.

— За Враната! — изрева Сид и всички на масата вдигна чашите си в отговор.

Само Фуриян мълчеше и отпиваше от виното си, като че в него бяха сипали отрова.^[2] Очите му следяха Миините, пълни с обвинение и леден гняв. Макар че беше болен, тя знаеше, че той е гледал битката, навярно е усетил, когато беше призовала мрака. И все пак не можеше да се отрече, че победата й беше славна, и все едно колко силно му беше приседнал този сребърен венец на челото й, Непадналия благоразумно държеше жлъчта зад зъбите си.

От време на време Мия вторачваше през отрупаната маса мастиленочерните си очи, забиваше ги като свредел в неговите и както всеки път, когато той беше наблизо, усещаше, че й призлява и изпитва глад. Докато гледаше към челното място на масата, тя мълчешком си обеща.

Скоро.

— Тишина!

Гладиатите се умълчаха и станаха на крака, щом в стаята влезе екзекутус Аркад заедно с дойката магѝстра. Зад тях вървеше сияеща доня Леона.

— Домина! — изреваха гладиатите.

— Спокойно, соколи мои. — Тя вдигна ръце и ги подкани да седнат. — Няма да ви откъсвам от гуляя ви. По улиците отеква името на колегиум „Ремус“ и вие всички си заслужихте този миг на радост.

Те вдигнаха чашите си да пият за нейно здраве и донята се усмихна. Беше отделила време да се преоблече в рокля, която оставяше непокрити раменете й, и подходящ корсет от красив плюш в същия ръждивочервен цвят като косите й. Мия се зачуди колко ли сребърника беше похарчила за тях. Колко ли рокли беше домъкнала тук от Гнездото. Колко ли й струваше това проклето пиршество и откъде, ’паст я взела, беше намерила пари за него. За човек, който беше толкова закъсал, че само преди ден е бил готов да продаде Мия на публичен дом…

Мия хвърли поглед към Аркад и забеляза, че екзекутусът оглежда храната и виното със същата загриженост. Момичето погледна огърлицата на шията на донята, златото на китките й и все по-ясно осъзна.

Тя не умее да разполага с пари. Отгледана е в богат дом и така и не е научила истинската стойност на парите и изобщо не подозира за живота, който започва, когато те свършат. Единственото, което я интересува, е как изглежда в чуждите очи.

В очите на баща си.

Мия огледа Леона от горе до долу и мислено въздъхна.

Дали и аз щях да стана същата, ако не бяха убили моя баща?

После забеляза, че Фуриян поглежда към домината с крайчеца на очите си, навярно в търсене на някакъв жест, с който да му засвидетелства, че го е забелязала. Но вярна на лукавството си, изпъчена, горда и — о! — тъй благопристойна, Леона не го удостои дори с поглед.

— Враната ми! — усмихна се тя на Мия. — Една дума.

— Домина.

Мия последва Леона вън от помещението, усещайки изгарящия поглед на Фуриян в гърба си. Аркад и магѝстрата ги последваха и старата жена затвори вратата тъкмо когато Сид започваше отново да преразказва битката, като за реквизит използва кана вино и клечки за зъби.

— Добре ли си? — попита Леона.

— Добре съм — отвърна Мия. — Моите благодарности, домина.

— Аз трябва да ти благодаря — възрази Леона, очите й танцуваха. — Нашият колегиум е в устата на целия град. Губернаторът на Ураганова кула Квинтий Месала обяви, че това е най-доброто състезание в историята на републиката, а ти — Леона я стисна за рамото, — ти, моя кървава красавице, си причината за всичко това.

— Живея, за да ви прославям, домина — рече Мия.

При тези думи Аркад присви очи, но Леона изглеждаше почти замаяна.

— В нивганощта след Венатус губернатор Месала дава традиционен прием — продължи донята. — Всички реброродени и администратии отиват в двореца му и той кани всички сангуила, които са излезли с гладиати в игрите заедно с техните шампиони. — Очите на Леона засвяткаха в бурно доволство. — Изпрати ми лично послание, в което моли заедно с Фуриян да заведа и теб, за да могат всички да видят спасителката на Ураганова кула.

— Спасителката на Ураганова кула? — измърмори Мия.

— Звучи добре, нали? — засмя се Леона. — Певците вече възпяват победата ти в градските таверни. Ти ще бъдеш гордостта на празненството, диамантът в короната ми. Парите ще завалят, цветът на обществото в града ще се хвърля в нозете ми с предложение да станат мои благодетели. Очите на всеки сангуила ще горят от завист, когато те погледнат.

Всеки сангуила…

— Месала винаги е прокровителствал воините от колегиума на баща ми — рече Леона. — От години сипе похвали по адрес на Лъвовете на Леонид. Колко силно ще го жегне, когато ме види от дясната страна на Месала на мястото на неговия фаворит.

Донята притисна пръсти в устните си, за да обуздае дивата си усмивка.

— Представете си лицето на стария кучи син.

— Мидоня — предупреди я магѝстрата и хвърли поглед към Мия, — не бива да говориш така…

— Мммда… — Леона се опомни, кимна и приглади гънките на роклята си. — Но аз ти преча да пируваш, Врано моя. Върви и пий за победата си. Но не много вино, нали? Искам утре да изглеждаш в най-добрата си форма.

Като скъп любимец, помисли си Мия. Като куче в краката на господарката си. Което биха продали на минутата, щом спре да лае по команда.

Седни.

Претърколи се.

Престори се на умрял.

Умри.

Мия стисна здраво устни. Спомни си баща си, който се люлееше на края на въжето. Майка си, която умря от загуба на кръв в ръцете й. Братчето си, което беше направило първите си крачки в някаква неосветена дупка и бе умряло там в мрака.

Помисли си за Дуомо.

Помисли си за Скайва.

Не изпускай от очи трофея, Корвере.

И като погледна в очите Леона, тя се поклони с ръка на сърцето.

— Вашият шепот е мое желание — произнесе тя. — Домина.

 

 

— Черна майко, беше блестяща!

Ашлин я сграбчи силно в прегръдките си, щом Мия се прехвърли през прозореца на таверната, и едва не я смачка. Мия кимна, да, да, измъкна се от ръцете на момичето и дръпна завесите зад себе си. Все пак тя беше най-известният човек в Ураганова кула, а по улиците и досега беше пълно с гуляйджии, които празнуваха. Слънцата изгаряха очите й, натъртванията от следобедната битка започнаха да посиняват, а след угощението с братята и сестрите й гладиати Мия почваше да се чувства доста замаяна от пиенето. Тя се огледа и забеляза, че в тясната стаичка няма стол, на който да се седне — само едно легло с матрак, тънък като резен качествено сирене.

— Не е точно като вилата на консула, а?

— Всяка странноприемница, пристройка и бордей бяха препълнени заради игрите — сви рамене Аш. — Майката ми се усмихна и успях да си намеря легло в този коптор. Не питай колко плащаме за него. Добре че Меркурио ни даде толкова много пари. Но както и да е, да върви в ’пастта стаята, ти уби гигант! Целият град говори за теб!

Мия се тръшна на леглото и разтри натъртените си ребра.

— Да — събра сили да каже тя.

— ’Паст и кръв, Корвере! — произнесе Аш и се пльосна на матрака до нея. — Ти уби речвирм! Спаси живота на стотици хора пред очите на други десет хиляди! Леона трябва да е напълно побъркана и смъртнопияна, за да си помисли да те продаде сега! Не се ли радваш?

След като се беше измъкнала от килиите под арената, прекрачвайки през сенките, по пътя насам Мия си беше задала същия този въпрос. Тя трябваше да се радва. Ако не броеше това, че речвирмът скъса веригата си, всичко беше минало къде повече, къде по-малко според плана й. Беше спечелила благоразположението на Леона. Беше осигурила покровителство за колегиума. Улиците отекваха с името й. Един венец по-близо до Магни и до гърлата на Скайва и Дуомо.

Но тази несправедливост плъпна в нея като рак. С всеки изминал ден, докато носеше дамгата на бузата си, на нея й ставаше все по-трудно и по-трудно да забравя за хората, които не можеха да изскочат през сенките от оковите си, както можеше тя. Не само гладиатите. Цялата република се смазваше от машината на човешката злочестина. Сега, когато очите й се бяха отворили, тя не можеше да я изтрие от паметта си. Не искаше.

Но знаеше също така, че не може да я поправи. Та тя дори не можеше да помогне на другите членове на колегиума, без да обрече плана си на провал. Вече и бездруго беше заложила прекалено много, за да бъде тук. И не само тя. Меркурио. Ашлин. И всичко това за висшето благо, нали? Нима не можеше да каже това с ръка на сърцето? Че в републиката ще се живее по-добре без деспот в креслото на консула?

Че всички щяха да живеят по-добре, ако Юлий Скайва е мъртъв?

Но какво щеше да стане с братята и сестрите й в колегиума, ако по някакъв начин планът й успееше? Двама роби убиват господаря си и администратиите избиват всички останали в дома им. Какво щяха да направят с тия, които оставаха във Вранско гнездо, ако тя убиеше един кардинал и един проклет консул? Дори да успееше да извърши чудото си, Сидоний, Брин и Биерн, Пеещата сабя… всички щяха да бъдат екзекутирани.

Мия погледна момичето, което се взираше в нея с тези яркосини очи.

— Дълъг ден, това е — въздъхна тя. — Имаш ли цигара?

Аш се ухили, порови в ризата си и измъкна тънка сребърна табакера. Върху нея имаше релефно изображение на герба на фамилия Корвере — врана в полет над два кръстосани меча. Беше й подарък от Меркурио в онази нивганощ, когато Мия навърши петнайсет. Металът се беше затоплил от допира в кожата на Ашлин.

Мия запали цигарилото с кремъчната кутия и изпусна сив облак дим.

— Къде са Затъмнение и Господин Всезнайко? — попита Аш.

— Затъмнение наблюдава улицата. Господин Благ проследява доня Леона. Утре в двореца на губернатора има голямо соаре. Леона ще се опита да си намери сигурен покровител и един път завинаги да сложи край на паричните си проблеми. Губернаторът поискал да ме заведе с нея.

— Естествено — кимна Аш. — Да беше се видяла! Проклетият речвирм беше решил да изгълта половината публика, а ти го обиди и той се обърна срещу теб като змия. Не е за вярване!

— Да — измърмори Мия. — Аз самата не мога да повярвам.

Тя дръпна още веднъж от цигарилото си и поклати глава. Аш още се усмихваше широко и сините й очи искряха със спомена за победата. Тя протегна ръка и разтри навъсената бръчка между веждите на Мия, сякаш се мъчеше да я изтрие. Мия блъсна ръката й.

— Зъбите на Гърлото, какво ти е? — въздъхна Аш разгневена. — Целият град пие наздравици за теб. Спечели лавров венец, получи разположението на донята и осигури бъдещето на колегиума. Всичко стана така, както го искаше, а сега се мръщиш като лятна буря.

Мия задъвка устната си. Замисли се дали изобщо да каже нещо. Погледна Ашлин, дръпна от цигарилото и в черните й очи трепна едва видим пламък. Виното в корема й беше развързало езика й, но недоверието държеше устата здраво затворена.

— ’Паст и кръв, Мия, какво има? — попита Ашлин.

— Речвирмът — рече тя накрая.

— Какво за него?

— В пустинята извън Тихата планина, когато преследвах теб и Ремус към Последна надежда… — Тя изпусна сив дим и зачака някаква реакция, когато отвори дума за миналогодишния им сблъсък, но Ашлин само слушаше. — Един пясъчен кракен нападна каруцата на луминатите. Уби десетки от хората на Ремус.

— Спомням си случая.

Мия си пое дълбоко въздух, задържа го дълго и многозначително.

— Аз го накарах да направи това — въздъхна тя накрая.

Ашлин примигна.

— Как?

Мия сви рамене.

— Не знам. Знам само, че всеки път, когато призовавах сенките в Шепотната пустош на Ашках, пясъчните кракени се появяваха, и то ядосани. И речвирмът на арената реагира по същия начин. Аз се опитах да го удържа на място със сянката му, а той едва не полудя.

Мия поклати глава и пак всмукна от цигарилото си.

— Хората на знанието казват, че пясъчните кракени и другите чудовища в ашкахската пустош са се изродили от магическите замърсители, останали след краха на империята.

Короната на Луната.

Падането на Ашкахската империя.

Уродливите чудовища останали след нея.

— Чудя се… възможно ли е всичко да е свързано?

— С падането на империята ли? — попита Ашлин. — Със здрачините?

Мия сви рамене и вече познато раздразнение се навдигна в нея. Касий не беше научил нищичко за себе си. Фуриян не желаеше да научи. Меркурио и майка Друсила й бяха казали, че била Избраница на Майката, но ’паст, какво действително значеше това?

Досега не беше срещала човек, който да има истински отговори за нея. Но онова нещо в некропола на Галанте… то сякаш знаеше повече.

ТВОЯТА ИСТИНА ЛЕЖИ ЗАРОВЕНА В ГРОБА. АЛА ТИ ЦАПАШ РЪЦЕТЕ СИ С КРЪВ ЗАРАДИ ТЯХ, КОГАТО БИ ТРЯБВАЛО ДА ПОЧЕРНИШ НЕБЕТО.

— Просто до гуша ми дойде да не знам коя съм, Ашлин.

— Е, това е лесно — обяви момичето и стисна Мия за ръката.

— О, така ли?

— Да — усмихна се Ашлин. — Ти си смела. Умна си. И красива.

Мия се изсмя, поклати глава и се загледа в стената.

— Честна дума! — Ашлин се наведе и я целуна по бузата.

Мия се обърна и я изгледа — черни очи, впити в прегорялото синьо. Ашлин не се отмести, а се приближи още, едва-едва. От кожата й се носеше ароматът на лавандула, червената й коса се спускаше като водопад около леко луничавото й лице и стомахът на Мия се развълнува, когато разбра, че момичето се кани да я целуне.

— Красива си — прошепна Аш.

И като затвори очи, наведе се и…

— Недей!

Ашлин спря, устните й почти се опираха в тези на Мия. Тя погледна от очите й надолу към устата й.

— Защо не? — попита шепнешком.

— Защото не ти вярвам, Ашлин — отвърна Мия. — И не искам да си мислиш, че можеш да ме вкараш в леглото си само за да ми стъпиш на врата.

Ашлин се отдръпна назад и погледна Мия, без да може да повярва.

— Ти си мислиш, че аз бих…

— Направила всичко, за да получиш това, което искаш? — попита Мия. — Да излъжеш? Да изневериш? Да преспиш с мен? Да убиеш?

Мия дръпна дълго от цигарилото си с присвити очи. Езикът й беше леко надебелял от виното, което беше изпила на вечеря, и едва се побираше в устата й, но ето че сега щеше да го развърже.

— Да, Аш, това е проблемът. Точно така мисля.

Ашлин се отдръпна от леглото сякаш Мия я беше ударила. Отиде в другия край на тясната стаичка. Скръсти ръце и се загледа в стената. Дълго мълча, накрая се обърна към Мия и изръмжа:

— Майната ти, Мия!

Върна се с ядни крачки и вдигна кокалчета в лицето на Мия.

— Майната ти!

— Махни си ръката от лицето ми, Ашлин — предупреди я Мия.

— Би трябвало да избия това цигарило от устата ти! — изкрещя тя.

Мия поклати глава и отново всмукна от цигарилото.

— Забелязала ли си как хората започват да крещят, когато нямат какво да кажат?

— Зъбите на Гърлото, колко си смела. В случай че не си забелязала, точно сега в целия свят има един човек, който е на твоя страна и…

— Меркурио е на моя страна, Ашлин. Много преди теб.

— Не го виждам никъде наоколо, а ти? — изкрещя Ашлин. — Не го виждам да си влачи задника от Божигроб през Бяла крепост до Ураганова кула. Не го виждам да се промъква тайно на арената, за да зарови в пясъка орисните стъкла и да те предупреди за чудовището, което трябваше да стопи месата по проклетите ти кокали. Той не направи нищо, освен че се опита да те откаже от плана ти, а аз направих всичко, за да ти помогна!

Мия заклати глава и смачка цигарилото си в стената.

— Не защото мразиш Духовенството толкова, колкото и аз. Не защото ще спечелиш от всичко това, о, не, майко, опази. А защото толкова много държиш на мен.

— И това просто те плаши, нали?

Мия й се присмя.

— Аз имам два сенчести демона, които съвсем буквално изяждат страха ми, Ашлин. Аз не се плаша от нищо.

— Господин Празноглавец и Вълчо ги няма в стаята — тросна се Аш. — Сега сме само аз и ти. И при цялото ти фучене тази мисъл те плаши до полудяване. Ако съдя по миризмата, която се носи от теб, наложило се е да гаврътнеш цяла бутилка вино само за да събереш куража да ги отпратиш. И все пак си ги отпратила. Но си прекалено голяма страхливка, за да си признаеш защо.

— Да ти го начукам, Ашлин.

— Мислех, че никога няма да си поискаш, Мия.

Мия се изопна, скочи от леглото и сви ръцете си в юмруци. Ашлин не отстъпи, гледаше втренчено Мия, стиснала зъби. Само два-три сантиметра деляха лицата им, въздухът помежду им пукаше от алхимично електричество.

— Не се преструвай, че не го усещаш — рече Аш. — Защото е изписано във всяка твоя черта и вика. Може и да ме познаваш, Мия Корвере, но аз те познавам също толкова добре. И знам какво искаш.

Мия скръцна със зъби, едната й ръка се сви в юмрук. Не знаеше дали иска да фрасне момичето, или…

Между тях лежеше океан от лъжи. Предателството на Аш. Убийството на Трик. Увереността, че другото момиче щеше да каже и направи всичко, стига да получи това, което желае. Но в думите й имаше и истина. От всички хора, които познаваше, на света, единствената, която й помагаше в най-отчаяни моменти, беше Ашлин Ярнхайм.

Ашлин Ярнхайм беше изтъкана от лъжи.

Ашлин Ярнахайм беше отрова.

И Ашлин Ярнхайм беше красива.

Мия не можеше да го отрече. Разтворените пухкави устни на опушената светлина. Дългата червена коса, която се разливаше по раменете й на вълни. Кожата й беше гладка, по бузите й — загатнат гняв, от който бяха поруменели. Големите сини очи, опасани от черни извити ресници, чийто поглед караше пръстите на Мия да потръпват, коремът й да се обръща. Виното жужеше във вените й, тя се взря в тези езера от опалено синьо и видя своето отражение, видя в своите очи същото нещо, което виждаше да плува в очите на Аш.

Желание.

Желание.

Но…

… без своите спътници Мия се страхуваше.

Не за това, че желаеше момиче, както Аш навярно подозираше. В крайна сметка, веднъж вече е била с едно. Макар че онази златна красавица в леглото на Аврелий беше просто средство към целта, Мия признаваше, че можеше да намери начин да целуне и по-рано сенаторския син. Можеше да го очисти доста преди да усети онези златни устни между краката си, да вкуси момичето върху езика на Аврелий.

Не, ако Мия се страхуваше, то не беше, защото желаеше момиче.

Беше, защото желаеше това момиче.

Ашлин Ярнхайм.

Крадла.

Лъжкиня.

Убийца.

Предателка.

— Как мога да ти вярвам? — попита я Мия. — След всичко, което направи?

— Ако исках да те убия, Мия…

— Не казвам, че ти нямам доверие за живота си, Ашлин.

Мия погледна повдигащите се гърди на Ашлин, представи си сърцето под тях. Запита се дали то бие така силно, както нейното, или всичко това е просто средство към целта.

Ашлин повдигна ръката си, доближи я до лицето на Мия. Пръстите погалиха кожата й, предизвикаха зашеметяващ прилив на топлина, който нямаше нищо общо със слънчевата светлина или виното, което беше изпила. Тя се приближи още малко, очите й пробягаха от очите на Мия надолу към устните й. Задъхана, тя се приближи още, едва на косъм разстояние сега, на един дъх само. А Мия погледна в другия край на стаята и

   прекрачи
            към сенките
                       на завесите,

дръпна ги и разтвори прозореца със замаяна глава от виното, от придвижването между сенките, от всичко. Аш повика името й, но тя не й обърна внимание, покатери се през перваза и слезе по стената — бърза като сутрешно сбогуване.

Там повика Затъмнение, загърна раменете и главата си в тъмнината и крадешком тръгна по нивганощните улици. Празненствата за победата й още отекваха от прозорците на таверните, от вратите на пушалните и огласяха самия въздух. Затъмнение се сви в сянката й и страхът като отрова от рана се оттече от нея, остави я невъзмутима, сурова и безстрашна.

Не можеше да има доверие на Ашлин Ярнхайм. Това беше сигурно. Но мисълта да се изправи над труповете на мъжете, които бяха разрушили всичко, което обичаше? Усещането на хладната стомана в ръката й и топлата кръв по лицето й и мисълта, че всичко, за което беше се трудила през последните седем години, най-накрая беше на една ръка разстояние?

Ето в това можеше да има доверие.

И нищо друго нямаше значение.

Тя прокара ръка по бузата, където я бе погалила Ашлин. Кожата й още тръпнеше.

Абсолютно нищо.