Джей Кристоф
Божигроб (9)

6.
Тленност

Щом Мия ги докосна с пръст, огромните каменни врати на атенеума се разтвориха широко, сякаш бяха изваяни от перца. Тя си пое дълбоко дъх и стискайки книгата до гърдите си, влезе куцешком в най-любимото й място в целия свят.

Момичето погледна от балкона към безкрайните етажерки отдолу и не можа да сдържи усмивката си. Тя беше пораснала вътре в книгите. Все едно колко мрачен ставаше животът, да заглуши болката беше толкова лесно, колкото да разгърне корицата. Дете на убити родители и осуетен бунт, тя и досега гледаше света с очите на изследователи и воини, кралици и завоеватели.

Небето ни дарява един живот, но чрез книгите ние живеем хиляда.

— Момиче, за което ще се разказват легенди — чу се глас откъм гърба й.

Мия се обърна с усмивка и видя един старец да стои до количка, натоварена догоре с книги. Той носеше вехта жилетка, два кичура бяла коса се мъчеха да избягат от оплешивяващата му глава. Дебели очила се мъдреха на гърбавия му нос, а гърбът му беше извит като сърп. Думата „древен“ му подхождаше толкова, колкото и думата „красива“ подхождаше на Шахид Аалеа.

— Добра среща, Летописецо — поклони се Мия.

Без да пита, Летописец Елий свали от ухото си вечно излишното си цигарило, запали го от своето и го подаде на Мия. Тя се облегна на стената, трепна, щом шевовете й се опънаха, всмукна и издиша облак сиво задоволство.

Елий се облегна до нея и когато заговори, цигарилото заподскача на устните му:

— Добре ли е?

— Добре — кимна тя.

— Как беше в Галанте?

Мия пак трепна — конците в задника й внезапно я срязаха.

— Трън в задника — измърмори тя.

Старецът се ухили с цигарилото в уста.

— Е, какво те води тук долу?

Мия вдигна книгата, която беше донесла със себе си по кървавия път. Тя беше подвързана в оръфана и овехтяла кожа на петна. Очите я заболяваха, когато погледнеше странните релефни символи на корицата, а страниците бяха пожълтели от времето.

— Мисля, че е време да върна това. Държа я осем месеца.

— Бях почнал да си мисля, че ще се наложи да пратя група издирвачи.

— Това щеше да бъде неприятно за всички засегнати страни — хващам се на бас.

Старецът се усмихна.

— В библиотека като тази глобите за пресрочване са безбожни.

Летописецът беше оставил книгата в стаята на Мия точно преди да я изпратят в Галанте. В промеждутъците от време тя бе чела внимателно страниците повече пъти, отколкото можеше да изброи. Жалкото беше, че все така не разбираше и половината от тях и, честно казано, в последно време съвсем се беше обезверила. Но срещата й в галантийския некропол беше възродила интереса й десетократно.

Книгата беше написана от жена на име Клео — била е здрачин като Мия и говорела със сенките точно като нея. Клео живяла във времето преди републиката и книгата представляваше своего рода дневник, разказващ за пътуването й през Айтрия и отвъд. В нея се описваха срещите на Клео с други здрачини, срещи, които завършваха с това, че разказвачката изяждаше събратята си. Странното в тази книга беше, че докато пътува, момичето се среща с десетки други здрачини. И ако се съдеше по набързо нахвърляните автопортрети, жената е била придружавана от няколко дузини спътници, вземащи най-разнообразни форми — лисици, птици, змии и всякакви други. Цяла сенчеста менажерия на нейните услуги.

През целия си живот Мия беше срещнала само един здрачин — лорд Касий. А единствените два демона бяха Господин Благ и Затъмнение.

Къде тогава, ’паст ги взела, бяха останалите?

Сред брътвежите и пиктограмите, които разкриваха все по-напредващата лудост на Клео, втората част от книгата се занимаваше с нейното издирване на нещо, което тя наричаше „Короната на Луната“ — сенчестото създание в галантийския некропол беше казало на Мия да търси точно същото. И докато разгръщаше илюстрациите след срещата, Мия беше видяла няколко, които обезпокоително приличаха на фигурата, спасила живота й.

За съжаление, Клео не споменаваше никъде кой или какво беше тази „Луна“.

Книгата беше написана на тайнствен език, непознат за Мия, но и Господин Благ, и Затъмнение успяха да го разчетат. Най-странното от всичко беше, че имаше карта на света от времето преди републиката, но заливът на Божигроб липсваше напълно. Вместо него голямо пространство от суша запълваше морето, където сега се намираше айтриянската столица. Полуостровът беше отбелязан с X и тревожните думи:

Той падна тук.

— Ти прочете ли книгата, преди да ми я дадеш? — попита Мия.

Старецът поклати глава.

— Ни една проклета думичка не можах да разчета. Само рисунките ме накараха да се сетя за теб. Ти успя ли да разбереш нещо?

— Не и половината от това, което ми се искаше.

Елий сви рамене.

— Ти ме помоли да ти потърся книги за здрачините и аз изпълних желанието ти. Не съм ти обещавал, че след като я прочетеш, ще знаеш нещо повече.

— Няма нужда да ми го натякваш, добри ми Летописецо.

Елий се подсмихна.

— Постоянно се оглеждам за още. Ако намеря нещо любопитно тук долу, ще го изпратя в стаята ти. Но на твое място не бих се надявал много.

Мия кимна и всмукна от цигарилото си. Атенеумът на Ния беше всъщност библиотека на мъртвите. В нея имаше копие от всяка книга, която е била унищожена някога в историята на писменото слово. Освен това тук имаше и томове, които никога не са били написани. Мемоари на убити деспоти. Теореми на разпънати на кръст еретици. Шедьоври на гении, намерили преждевременно смъртта си.

Летописец Елий й беше разказал, че непрестанно се появяват нови книги, че лавиците вечно се местят. И макар че в резултат на това атенеумът на Ния представляваше чудно място, отрицателната страна беше явна — да намериш определена книга тук беше все едно да се опиташ да намериш определена въшка на чатала на пристанищните момчета за любов.

— Летописецо, ти чувал ли си за Луната? Или някакви корони, които въпросната Луна може би обича?

Погледът на Елий се отмести встрани.

— Защо?

— Ужасно често отговаряш на въпросите с въпроси — въздъхна Мия. — Защо така?

— Помниш ли какво ти казах в деня, когато слезе тук за първи път?

— Ето на̀, виждаш ли!

— Помниш ли?

— Каза ми, че съм момиче, за което ще се разказват легенди.

— И какво още?

Докато старецът я гледаше строго отгоре, от устните на момичето изскочи дим.

— Каза, че може би мястото ми не е тук — отвърна тя накрая. — Което още тогава ми замириса на конски изпражнения, а сега ми мирише още по-зле. Аз доказах коя съм в действителност. Цялото Духовенство щеше да бъде заковано на кръстовете в Гроба, ако не бях аз. И до гуша ми дойде, че всички тук, изглежда, го забравят.

— Не намираш ли ирония в това, че си заслужила мястото си в секта на убийци, спасявайки половин дузина животи?

— За целта убих почти сто души, Елий.

— И как се чувстваш сега?

— Ти какво, да не би да си ми бавачка? — сопна се Мия. — Убийца, ето каква съм аз. Вълкът не жали агнето. И…

— Да, да, знам песента.

— И знаеш защо съм тук. Баща ми беше екзекутиран като предател за развлечение на тълпата. Майка ми умря в затвора заедно с малкото ми братче. А виновниците трябва да бъдат убити. Ето как се чувствам!

Старецът затъкна палци в жилетката си.

— Проблемът на библиотекаря е, че все остават уроци, които не може да научи от книгите. А проблемът на убиеца е, че все остават загадки, които не успява да разреши, даже и да ги накълца на кайма.

— Вечно с твоите гатанки — изпъшка Мия. — Чувал ли си за тази Луна, или не?

Старецът всмукна от цигарилото си, огледа я от главата до петите.

— Знам само това. Някои отговори се научават. Но важните се заслужават.

— О, Черна богиньо, сега стана и поет!

Летописецът се намръщи, смачка цигарилото си в стената.

— Поетите са глупци.

Елий пусна убитата угарка в жилетката си. Погледна към книгата в ръцете на Мия. После отново в очите й.

— Можеш да я задържиш. И без това никой друг не може да я прочете.

И като кимна леко, хвана количката ЗА ВРЪЩАНЕ.

— Какво, това ли е цялото обяснение, което ще получа? — попита Мия.

Елий сви рамене.

— Твърде много книги. Твърде малко време.

И старецът забута количката си в мрака. Докато го гледаше как изчезва в сенките, момичето дръпна яростно от цигарилото си, стисна зъби.

— Е, това осветли въпроса…

— … ЕЛИЙ ВИНАГИ СИ Е БИЛ ТАКЪВ. ТАЗИ ЗАГАДЪЧНОСТ ГО КАРА ДА ВАЖНИЧИ…

Мия изгледа навъсено сенчестия вълк, който се материализира до нея.

— Сигурна ли си, че лорд Касий никога не е разбрал за това, Затъмнение? Той беше глава на цялото паство. Нима искаш да ми кажеш, че изобщо не е знаел какво е да бъдеш здрачин? Клео? Луната? Нещичко?

— … КАЗАХ ТИ, НИКОГА НЕ СМЕ ТЪРСИЛИ. КАСИЙ НАМИРАШЕ ДОСТАТЪЧНО СМИСЪЛ В ЖИВОТА, КАТО ОТНЕМАШЕ ЖИВОТА НА ДРУГИТЕ. НА НЕГО НЕ МУ ТРЯБВАШЕ НИЩО ПОВЕЧЕ ОТ ТОВА…

Господин Благ изсумтя.

— … дребни неща и дребни умове…

— … ВНИМАВАЙ, МАЛКО КОТЕ. ТОЙ МИ БЕШЕ ПРИЯТЕЛ, КОГАТО ТИ ВСЕ ОЩЕ СИ БИЛ С НЕОПРЕДЕЛЕНА ФОРМА. ТОЙ БЕШЕ КРАСИВ КАТО МРАКА И ИМАШЕ УМ, ОСТЪР КАТО ЗЪБИТЕ НА МАЙКАТА. НЕ ГОВОРИ ЛОШО ЗА НЕГО…

Мия въздъхна и стисна горната част на носа си. Не можеше да разбере как така Касий не е потърсил истината за себе си. Това бе загадка за нея още от дете. Старият Меркурио и майка Друсила бяха казали, че е избраница на Богинята.

Избраница, но за какво?

Спомни си битката с Ашлин на улицата в Последна надежда. Нападението си над Базилика Гранде, когато беше на четиринайсет. И в двата случая един поглед само в Троицата, свещения символ на Аа, й беше причинил агония. Богът на Светлината я мразеше. Тя бе почувствала това. Със същата сигурност, с която усещаше земята под краката си. Но защо? И какво общо, ’паст я взела, имаше тази Луна с всичко това?

И Ремус.

Проклетият Ремус!

Той умря от ръката й на един прашен път в Последна надежда. Атаката му срещу Планината се провали. Хората му лежаха изклани на пясъка около него. Но преди тя да забие камата от гробнакост в гърлото му, джустикусът беше изрекъл думи, които преобърнаха света й.

„Ще предам на братчето ти много поздрави.“

Мия разклати глава.

Но Йонен беше мъртъв. Мама ми каза.

Толкова много въпроси. Мия усети как раздразнението й се смесва с дима на езика й. Но отговорите бяха в Божигроб. А слава на Черната майка, точно там я изпращаше този неин тайнствен покровител.

Време беше да спре да се вайка и да започне да действа.

Мия излезе куцешком от атенеума. Надолу по витото стълбище към търбуха на Църквата. През локвите от светлината на витражите, с Господин Благ на рамото й и Затъмнение, която кръжеше до нея. Църковният хор пееше, а те вървяха по виещите се стъпала, по дългите и усукани коридори, докато накрая стигнаха до покоите на Тъкачката Мариел.

Момичето си пое дъх, почука на тежката врата. Тя се отвори след миг и пред погледа на Мия се озоваха червени очи и красива бледа усмивка.

— Острие Мия — поздрави я Адонай.

Говорителят с кръвта беше облечен в неприличните си бричове и червената копринена мантия, както винаги разтворена на гърдите му. Стаята зад него беше осветена от една-единствена алхимична лампа, стените бяха украсени със стотици маски във всякакви форми и размери. Посмъртни, детски, карнавални маски. Стъкло, керамика, папиемаше. Стая с лица, без нито едно огледало пред погледа.

— Дошла си за едно Тъкане — рече Адонай.

— Да — кимна Мия и погледна без страх в тези кървавочервени очи. — Раните зарастват с времето, но там, накъдето съм тръгнала, няма да имам много от него.

— Града на костите и мостовете — изрече замислено говорителят. — Няма по-опасно място в цялата република.

— Не си виждал коша ми за пране — отвърна Мия.

Адонай се усмихна самодоволно, погледна през рамото си.

— Сестрице мила, сестрице моя? Имаш гостенка.

Мия видя как уродливият силует излиза на алхимичната светлина и влачи нозете си. Жената беше албиносовобяла като брат си, но малкото, което Мия виждаше от кожата й, беше отекло и олющено, а от превръзките на ръцете и лицето й се стичаха кръв и гной. Беше облечена в черна кадифена мантия. Устните й се разцепиха, когато погледна Мия и се усмихна.

— Острие Мия — прошепна Мариел.

— Тъкачке Мариел — поклони се Мия.

— За Гроба тръгва. По заповед на отец Солис, под герба на нов покровител. И макар че са я шили, още кърви. — Адонай леко потрепери. — Надушвам я.

— Ще поправя всичките ти рани, малък здрачине — изфъфли Мариел. — Имай ми доверие.

Тъкачката кимна към вдъхващата страх каменна маса, която изпълваше стаята й. Тя беше оборудвана с кожени ремъци и закопчалки от излъскана стомана — макар че Мариел можеше да обработва плътта като глина и да поправя почти всяка рана, самият процес беше агония. А и, честно казано, Мия ненавиждаше мисълта, че трябва да стои окована през това време. Вързана като прасе на шиш с бричове около глезените. Но като се примири с болката и почувства, че сенките в сянката й изпиха до дъно страха й, тя влезе с накуцване в стаята.

Щом затвори вратата зад нея, Говорител Адонай я стисна за ръката.

Мия погледна в бляскащите му очи, снежнобелите му мигли. Той се наведе близо до нея, още по-близо, и в един ужасен тръпнещ миг тя си помисли, че мъжът ще я целуне. Но Адонай зашепна едва чуто в ухото й.

— Два живота спаси ти в деня, в който луминатите опряха слънчевите си мечове в гърлото на Планината. Моя и на обичаната ми сестрица. Дългът на Мариел към теб беше изплатен в деня, в който тя върна лицето на Наев. Но аз и досега съм ти длъжник, малко острие. Помни това през идните нивганощи. Колкото и дълбоки и черни да се окажат водите, в които плуваш, ако нещата опрат до кръв, можеш да разчиташ на клетвата на Говорителя.

Адонай я прикова с аления си поглед. Гласът му беше остър като камата от гробнакост на китката й.

— Дължа ти кръв, Гардже — прошепна той. — И с кръв ще ти се отплатя.

Мия погледна към Мариел. После отново в искрящите червени очи на Адонай. В ума й се въртяха мисли за Божигроб. Браавите. Откраднатите карти, тайния покровител и Духовенството, което не изпитваше нищо друго, освен ярост към нея.

— Знаеш ли нещо, което аз не знам, Говорителю?

В отговор получи единствено красива бледа усмивка. Като изплющя с червената си мантия, Говорител Адонай посочи сестра си. Мия се обърна към Стаята с лицата и нейната господарка, която се изправяше над онази ужасна маса. Мариел я повика с кривите си пръсти.

Каквото и да я очакваше, беше твърде късно да се връща назад.

И като въздъхна, Мия легна върху камъка.

 

 

Почти се разплака, когато я видя.

Издигаше се от урвите и се забиваше в небето — червеникав камък, кървящ до златно на светлината на две горящи слънца. Крепост, изваяна от самите скали, някогашен дом на един от дванайсетте най-благородни рода в републиката.

Вранско гнездо.

Мия коленичи на палубата на „Славна хрътка“ и се взря натам, потънала в спомени. Върви през оживеното пристанище ръка за ръка с майка си. Продавачите я наричат „малката доня“ и й носят бонбони. Баща й крачи по назъбения парапет на крепостта над океана и морският бриз си играе с косите му, докато той гледа към вълните. И навярно мечтае за бунта, който щеше да го погуби.

Тя беше твърде малка, за да разбира, твърде малка, за да…

Пляс!

Камшикът изплющя през раменете й и яркочервена болка я изтръгна от унеса.

— Не съм ти разрешавал да спираш! Брадичката на дъските!

Мия хвърли омразен поглед на екзекутуса, който се беше надвесил отгоре й с дълъг пастирски камшик в ръката. Потта се стичаше по лицето й, косата беше залепнала за кожата й. Нов удар през гърба беше наградата за колебанието. С ръце, изгарящи от умора, тя се спусна до долу и се вдигна за още една лицева опора. Пред очите й заплуваха черни петна. Двамата мъже до нея направиха същото, пъшкайки от напрежение.

Пътуването от Висящите градини беше продължило почти три седмици. Всеки ден изкарваха за тренировки на палубата нея и другите двама роби, които Леона беше купила на пазара, и плющенето на пастирския камшик на екзекутуса беше почнало да я преследва и насън.

Първият й другар в пленничеството беше един як лийсиец на име Матео. Той изглеждаше с две-три години по-голям от Мия, имаше нежно къдрава коса, силни ръце и красива усмивка. Въпреки внушителното му телосложение през първата им седмица по море Матео беше страдал тежко от морска болест и Мия се досети, че момчето не се е качвало на кораб през живота си.

Вторият мъж, с когото делеше стая, беше едър айтриянец на име Сидоний. Той наближаваше трийсетте и изглеждаше здрав като гвоздей в ковчег. Светлосини очи и бръсната глава. Той имаше по-подъл вид от двамата и гледаше Мия, сякаш искаше да я изчука и/или да я убие. Тя не беше много сигурна в какъв ред. Не беше сигурна и че Сидоний сам знаеше. Най-странно от всичко беше, че мъжът имаше груба дамга, която като че беше жигосана върху кожата му с нагорещен до бяло меч. Една-единствена дума, издълбана през гърдите му.

СТРАХЛИВЕЦ.

Той не даде обяснение за печата, а Мия не го харесваше достатъчно, за да попита.

След още трийсет и две лицеви опори екзекутусът даде знак и на тримата да спрат и Мия с треперещи ръце се свлече по очи на палубата.

— Силата в горната част на тялото ти е майтап — изрева над нея едрият мъж. — И въпреки това смехът бяга от устните ми.

— Достатъчно за днес, екзекутус — извика доня Леона от креслото си на носа. — Ще трябва да могат да ходят, когато се запознаят с новото си семейство.

— На крака.

Мия се изправи бавно и се загледа към океана. Раните по гърба я щипеха от потта. Екзекутусът мяташе гневни погледи, прошарените му коси се развяваха като камшици на вятъра, брадата му приличаше на четина. Дълго време мина в мълчание. Компания им правеха само крясъците на чайките и глъчката от далечното пристанище.

— Пийте — изръмжа накрая екзекутусът.

Мия се обърна и направо хукна към кацата с вода, вързана за главната мачта. Едрият айтриянец я избута с ругатня, грабна черпака и го излочи. Мия кипна и докато чакаше, леко се изкуши да просне грубияна по задник, но разумната част от мозъка й препоръча търпение. Когато Сидоний се напи, Матео й пусна красивата си усмивка и махна към кацата.

— След вас, мидоня.

Пляс!

Камшикът на екзекутуса се стовари върху гърба му и момчето се сгърчи от болка.

— Не съм ти разрешавал да говориш!

Матео скръцна със зъби, извини се с поклон. Мия му благодари с кимване, обърна се към кацата и загълта жадно сладката вода.

Идеше й да се разкрещи от яд, задето се налагаше да се кланя на тези хора. Да й казват кога да яде, кога да пие, кога да ходи по нужда. Презрението на екзекутуса към тях се мереше единствено с противоречивото поведение на доня Леона. От една страна, жената се отнасяше с тях с нещо като привързаност и говореше за славата, която ги очаква на пясъците на Венатус. Но пък нареждаше да ги бичуват за най-дребното незачитане. Не им позволяваше да я гледат в очите. Обаждаха се само когато ги питаха. Изпълняваха всичко по команда.

Като любими кучета, осъзна Мия.

Като всеки благороднически род в републиката и родителите на Мия притежаваха роби, когато тя беше малка. Но с бавачката на Мия, Каприс, у тях се държаха като с член на семейството, а майордомът на баща й, лийсиец на име Андриано Варнезе, остана на служба при джустикуса даже след като откупи свободата си.^[1]

Дори докато бягаше като дете, за да се спаси, дори когато даде обет да служи на Черната майка, Мия никога не беше разбирала истински какво означава да не принадлежиш на себе си. Мисълта за това я изгаряше като спомена за онази игла, която забиха в кожата й. Отново и отново. Унижението. Срамът.

Но ако не играеш, няма да спечелиш.

„Славната хрътка“ пусна котва в пристанището и след няколко удара на веслата Мия слезе с другите пленници на оживените докове на градското пристанище под Вранско гнездо, известно сега като Врански гроб. Ръцете й бяха ожулени от оковите, дрехите — мръсни, косата — сплетена и рошава. Отсъствието на Господин Благ беше рана от нож в корема й, през която изтичаше цялата й топлина. Тя погледна към сянката си, която доскоро беше черна за двама, дори трима. А сега по нищо не се отличаваше от всяка друга наоколо. Страхът кръжеше в душата й на черните си криле и за първи път от дълго време тя трябваше да се пребори с него сама.

И какво ще стане, ако се провали?

Ако се окаже, че не е достатъчно силна?

Ако този гамбит се окажеше точно толкова безумен, колкото я предупреждаваше Господин Благ?

— Мърдай! — чу се вик, придружен от ужилване с кожени възли по гърба й.

Като стисна зъби, както беше обичаят й сега, Мия изпълни заповедта.

След пътуването с каруца тя влезе в двора на Вранско гнездо с натежало от болка сърце. Крепостта й се струваше толкова близка — картините, звуците, Черната майка, дори миризмите не се бяха променили. Но там, където някога беше летяла Враната на Корвере, сега тя видя, че златистожълтият камък на дворните стени е украсен с герба на Маркус Ремус — червен сокол върху черно-бял кръст.

Определено имам ужасно предчувствие…

Спомените от детството нахлуха в главата й, примесени с картини от смъртта на родителите й. Баща й, екзекутиран заедно с генерал Антоний пред ревящата тълпа. Майка й и брат й мъртви във Философския камък. Част от нея винаги беше знаела, че тази крепост вече не й принадлежи, че домът й не е неин дом. Но да види, че знамената на кучия син Ремус стоят по стените даже след като го беше погребала… Сякаш целият свят се завъртя под нозете й. Като гнусна вълна в нея се надигна отвращение. Но не й остана време да размишлява.

Новото я чакаше.

Те стояха наредени като легионери в очакване на проверка. Тринайсет мъже и две жени, с препаски на слабините и частични кожени доспехи — раменници, подплатени наколенници. Плувналата им в пот кожа лъщеше на светлината на две горящи слънца и им придаваше вид на отлети от бронз статуи. Мъже и жени, които се биеха на пясъците на Венатус, които живееха и умираха под възгласите на опиянената от кръв тълпа.

Гладиати.

Щом доня Леона слезе от колата, те всички удариха юмрук в гърдите си и изреваха като един.

— Домина!

Леона допря пръсти върху устните си и им прати целувка.

— Соколите ми! — усмихна се. — Изглеждате великолепно!

Екзекутусът изплющя с камшика си, изрева на Мия и събратята й да слизат от колата. Както винаги, Сидоний ги избута и слезе пръв. Матео пак се усмихна и й даде знак да мине пред него. Мия слезе на прашната земя и усети как петнайсет чифта очи преценяват всяка педя от нея. Видя устните да се извиват, очите да се присвиват присмехулно. Но като всички войници гладиатите бяха дисциплинирани и никой не промълви и дума в присъствието на господарката им.

— Оставям представянето на теб, екзекутус — каза доня Леона. — Аз имам среща с един писар и с една много дълга и много дълбока вана.

— Вашият шепот е мое желание — поклони се едрият мъж.

Жената мина под висока каменна арка и изчезна в крепостта. Очите на Мия я проследиха, наблюдавайки начина, по който разговаряше с прислугата, движенията й. Те малко й напомниха за майка й. Леона…

Пляс!

Изплющяването на бича на екзекутуса привлече напълно вниманието й.

Едрият мъж се изправи пред тях с камшика в едната ръка. В другата държеше шепа златистожълт прах от земята в краката си, който бавно оставяше да се изтече между пръстите му. Той изгледа в очите Мия и другите двама новодошли и заговори с глас като трошаща се скала:

— Какво държа в ръката си?

Мия тутакси видя уловката. Долови я в жадните очи на струпаните зад гърба му гладиати. Тя беше нова в тази игра, но не беше чак такава глупачка, че да се върже…

— Пясък, екзекутус — обади се Матео.

Пляс!

Камшикът блесна във въздуха между тях и остави кървяща диря върху гърдите на Матео. Момчето залитна, красивото му лице се сгърчи от болка. Гладиатите се изсмяха като един.

Мия огледа изучаващо борците, прецени всеки поред. Най-възрастният не беше на повече от двайсет и пет. Всичките бяха белязани с двата преплитащи се кръга на робите борци. Всеки от тях притежаваше поразително телосложение — железни мускули и лъскава кожа. Но във всичко останало се различаваха като желязото и глината.

Тя видя една дюимерка със солни кичури, които бяха толкова дълги, че почти се влачеха по земята. Татуировките, които обикновено бележеха лицата на дюимерите, покриваха цялото й тяло и се спускаха по мургавата й кожа като черен водопад. До нея беше застанало едно момиче от Ваан, приблизително на възрастта на Мия, с рус кок на главата и яркозелени очи. Тя беше босонога, почти слаба в сравнение със събратята си. Мия погледна към тези жени, за да види дали ще усети някаква близост или съчувствие, но и двете зяпаха през нея като че ли беше направена от стъкло.

— Какво държа в ръката си? — повтори екзекутусът.

Мия си замълча, ала страхът се изду под лъжичката й. Надали имаше верен отговор, а дори и да имаше, екзекутусът едва ли щеше да го приеме. Ала беше сигурна, че единият от двамата, с които беше пристигнала, беше достатъчно гламав, за да…

— Слава, екзекутус — отговори Сидоний.

Пляс!

Сидоний падна на земята, стискайки разцепените си окървавени устни. Този път гладиатите се разсмяха сподавено. Екзекутусът владееше камшика като караваджист меч и беше ударил едрия айтриянец право през глумливата му уста.

— Ти си едно нищо! — изрева той. — Не си достоен да оближеш калта от ботушите ми! Какво знаеш ти за славата? Тя е химн от пясък и стомана, изплетен от ръцете на легенди и изпят от ревящата тълпа. Славата е територия на гладиатите. А ти? — Устните му се извиха. — Ти си нищо, обикновен роб!

Мия отмести поглед обратно върху редицата и огледа внимателно мъжете зад техните усмивки.

Те бяха разнородна група, но всичките едри като мечки. Един рус хубавец привлече вниманието й. Двамата с ваанийското момиче толкова много си приличаха, че почти сигурно бяха роднини. До тях огромен дюимер, чиято брада беше сплетена по същия начин като солните му кичури, а хубавите татуировки на лицето му бяха загрозени от дамгата. Як лийсиец с лице като изтърван пай се поклащаше на петите си като шило в торба. А най-отпред в редицата стоеше висок айтриянец.

Хлад се настани под лъжичката й.

Дъхът секна в гърдите й.

Дълга черна коса падаше свободно по раменете му и очертаваше лице тъй изящно, сякаш самата Тъкачка го бе ваяла. Той беше здрав и як, но по-лек от мнозина от събратята си, а шепотът на ужасяваща бързина се бе навил като змия в изопнатите очертания на ръцете му, във вълнистите мускули на корема му. На врата си мъжът носеше тънка сребърна торква — единствения накит сред цялата група. Ала когато Мия надникна в черните му пламтящи очи, почувства как слабостта в корема й расте и вътрешностите й надават вой, като че изведнъж отчайващо беше прегладняла.

Усещала съм това и преди…

Когато се намираше в близост до лорд Касий, Принца на остриетата…

Екзекутусът се обърна към строените воини и остави пясъка да се лее от пръстите му.

— Гладиати! — попита той. — Какво държа в ръката си?

Всички мъже и жени изреваха като един.

— Живота ни, екзекутус!

— Живота ви. — Мъжът се обърна отново към новодошлите и захвърли шепата пясък в земята. — И колкото и да не струва той, някой ден за него може да се разказват легенди. Пукната пара не давам какви сте били досега. Просяци или донове, хлебари или захарни момичета. С този живот е свършено. Сега вие сте по-нищожни от едно нищо. Но ако сте наблюдателни като кървави соколи и се учите от мен, тогава някой ден може да застанете между избраните на пясъка на Венатус. Като гладиати! И тогава — той посочи окървавения Сидоний с камшика си, — тогава може да познаеш вкуса на славата, кутренце. Тогава може да познаеш песента на сърцето си, додето тълпата реве името ти, както правят с името на Фуриян, Непадналия, първенец в игрите на Тсана и шампион на колегиум „Ремус“!

— Фуриян! — изреваха гладиатите като един, вдигнаха юмруците си и се обърнаха към високия айтриянец, който стоеше начело на редицата.

Мъжът с гарвановочерната коса продължаваше да гледа втренчено Мия, без да примигва.

— Гладиатите не се страхуват от смъртта! — продължи екзекутусът със слюнки по устните. — Гладиатите не се страхуват от болката! Гладиатите се страхуват само от едно — вечния позор на загубата! Научете си урока. Помнете къде ви е мястото. Тренирайте, докато от вас покапе кръв. Защото ако опозорите този колегиум, ако опозорите вашата домина, кълна се във всемогъщия Аа и четирите му свещени проклети дъщери, ще се каете за деня, в който майка ви ви е изхвърлила от утробата си.

Той се обърна към борците си с юмрук във въздуха. Белегът разкриви лицето му, когато изрева.

— Sanguii e Gloria!

Гладиатите отговориха като един и удариха юмруци в гърдите си.

— Кръв и Слава!

Всички, без един.

Шампионът на име Фуриян.

Мъжът се взираше право в Мия с ярост или похот, или смесица от двете. Мия се задъха, кожата й настръхна, сякаш й стана студено. Гладът се пенеше в нея, устата й пресъхна, бедрата й закопняха болезнено. Мия погледна към земята в краката му и видя, че сянката му не беше по-черна от тази на останалите. Но тя познаваше това чувство така добре, както знаеше собственото си име.

А когато погледна в очите му, разбра, че той беше почувствал същото.

Този мъж е здрачин…