Джей Кристоф
Божигроб (35)

32.
Нежно

Фуриян вървеше по пътеката покрай виещ се канал в квартала на реброродените, обкръжен от всички страни от стражите на колегиум „Ремус“. Беше късно, а хладните нивганощни ветрове, които повяваха откъм Морето на тишината, едва успяваха да размърдат въздуха. Веселбите се лееха от всяка таверна, пушалня и бордей, красиви донове и дони вървяха хванати под ръка, във въздуха отекваха песни и шумна глъчка.

Всичко това отблъскваше Непадналия.

Стражите го преведоха по Моста на утехата, по гребена на Гръбнака към редица от хубави вили. Те се издигаха в сянката на петото Ребро — бял камък и плочи с цвят на охра, по первазите на прозорците цветя. Едва ли това бяха най-хубавите божигробски жилища, но повече приличаха на дворци, отколкото всяко друго място, на което беше спал през живота си.

Стражите го отведоха до входна врата, където чакаше магѝстрата с развята рокля в морскосиньо и с кисело изражение на лицето.

— Домината пожела да те види — изрече възрастната жена. — Моля.

Фуриян хвърли поглед на стражите, влезе във вилата и тръгна по виещото се стълбище. Стените бяха от полиран бял мрамор, бризът повдигаше копринените завеси, под краката му дебел червен килим. Вървеше бавно, нерешително, докато накрая стигна пред една двойна врата в края на коридора.

Тя се беше изтегнала вътре на кревата, дългата й кестенява коса се стелеше на деликатни къдрици около лицето й. Миглите й бяха намазани с черно, устните й — в кървавочервено. Беше облечена в рокля от бяла коприна, фина като паяжина, заоблените извивки и прелестната сянка между бедрата й се виждаха под прозрачната тъкан. Златни верижки просветваха около китките на ръцете й, очите й искряха като лицето на океана.

Леона разтвори ръце и го повика на леглото.

— Здравей, любими.

 

 

Мия седеше на прост сламеник в сумрачна килия и само малък алхимичен глобус осветяваше мрака. Беше късно и хладният нивганощен бриз, който повяваше през решетките на вратата, едва разхлаждаше жегата. Тя чуваше далечния звън на стомана в стомана — мекверкът стържеше под пясъците на арената, грохотът на тълпата все още отекваше по трибуните.

Всичко това й беше противно.

В коридора патрулираха стражи, които обхождаха редицата килии на шампионите. Килиите не бяха най-хубавите божигробски жилища, но даваха мимолетно уединение, преди да се реши животът на техните обитатели.

Мия чу превъртането на мекверка във вратата на килията й, вдигна глава и видя на прага да стои една жена от стражите.

— Може ли за малко — рече тя. — Ако обичате.

Жената влезе в килията, затвори вратата след себе си. Светлината беше слаба, лицето й не се виждаше, но Мия тутакси я разпозна. Стражът свали шлема си, край лицето плисна дълга червена коса. Миглите й не бяха почернени, устните й не бяха начервени. Беше облечена с черен кожен нагръдник и поличка, на гърдите й — тройните слънца на айтриянския легион. Дебели кожени предпазители опасваха китките на ръцете й, очите й синееха като прегорялото небе.

Мия разтвори ръце и я повика на сламеника.

— Здравей, любима.

 

 

Леона притисна жадните си отворени устни във Фурияновите. Ръцете й се втурнаха да галят гърба му, алхимичен трепет пробяга по гръбнака му, докато тя опипваше хищно падините и възвишенията от мускули. Пръстите й се вкопчиха в дългата му черна коса, притеглиха го върху леглото и тя изпъшка сладостно в устата му. Ръцете й го милваха, възбуждаха, изгаряха навсякъде, въздишките й пареха по кожата му като слънчевата светлина отвън.

— Желая те — задъхано изрече Леона.

Възседна го, косата й се спусна около лицето му, целувките й станаха по-пламенни и тя задвижи бедрата си, търкайки се в него. Взе ръцете му, сложи ги на гърдите си, горещината на кожата й, мирисът на парфюма й, музиката на стенанията й изпълниха стаята.

— Нуждая се от теб — прошепна тя.

Целувките й се понесоха надолу, ръцете й се спуснаха да разкопчаят колана му, да свалят препаската му. Остави диря от парещи целувки по белязаните му гърди, по набраздените мускули на корема му, езикът й поглъщаше жадно потта по кожата му и тя слизаше все по-надолу и по-надолу.

— Мой си — въздъхна тя.

— Спри — прошепна той.

Хвана я за брадичката и нежно я отблъсна от себе си.

— Спри.

 

 

Аш притисна жадните си отворени устни в устните на Мия. Ръцете й се втурнаха да галят гърба й, алхимичен трепет пробяга по гръбнака й, докато хищно опипваше гладките и изящни извивки. Пръстите на Мия се вкопчиха в дългата й черна коса, притеглиха я върху леглото и тя изпъшка сладостно в устата й. Ръцете й я милваха, възбуждаха, изгаряха навсякъде, въздишките на Аш пареха по кожата й като слънчевата светлина отвън.

— Желая те — задъхано изрече тя.

Аш я възседна, косата й се спусна около лицето на Мия, целувките й станаха по-пламенни и те задвижиха бедрата си, търкайки се една в друга. Аш взе ръцете на Мия, сложи ги на гърдите си, горещината на кожата й, мирисът на потта й, музиката на стенанията й изпълниха килията.

— Нуждая се от теб — прошепна тя.

Целувките й се понесоха надолу, ръцете й се спуснаха да разкопчаят колана на Мия, да свалят препаската й. Тя остави диря от парещи целувки по задъханите й гърди, по стегнатите мускули на корема й, езикът й поглъщаше жадно потта по кожата на Мия и тя слизаше все по-надолу и по-надолу.

— Обичам те — въздъхна Ашлин.

— Не спирай — прошепна Мия.

Тя хвана Аш за косата и нежно я притегли към себе си.

— Не спирай.

 

 

Леона примигна нагоре към Фуриян, объркване помрачи очите й.

— Какво има?

Фуриян слезе от мекото легло, от копринените чаршафи и му се прищя от все сърце в този момент да е в килията. Завърза препаската на кръста си, като избягваше погледа й.

— Робе — бавно изрече Леона, — зададох ти въпрос.

Тогава той отговори кротко, думите му остри като нож.

— Било е мечта. А аз съм бил глупак да мечтая.

И погледна в очите й.

— Това не е любов.

И без нито дума повече се обърна и излезе от стаята.

 

 

Плувнала в пот, Аш лежеше в прегръдката на Мия и я гледаше в черните й очи.

— Какво има?

Мия само поклати глава и още по-силно я притисна. Лежаха една до друга на тесния сламеник в тази мрачна дупка, вкусът на другата още беше по устните им. Под тях наметалото на Аш. Наоколо камък и желязо. Целият свят срещу тях. На гневния хоризонт заплашително възправена смъртта. Ала в този простичък миг нищо от тези неща нямаше значение. Изобщо нищо от тези неща нямаше значение.

— Сякаш сънувам — прошепна Мия. — И не искам да се събуждам.

И погледна в очите й.

— Това е любов — простичко рече тя.

И като се приближи, затвори очите на Аш и я дари с нежна целувка.